ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 453
София, 25.06.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и трети юни две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
ч. т. дело № 478/ 2010 год.
Производството е по чл. 274 ал. 3 ГПК, образувано по частна жалба на А. Георгиев В. – от гр. Л. срещу Определе – ние № 4* от 31.ІІІ.2010 г. по ч.гр.д. № 68/ 2010 г. на СГС, с което са потвърдени Определение от 24. ХІ.2009 г. и Определение от 3. ХІІ.2009 г., постановени по гр.д. № 22 045/ 2009 г. на СРС, 55 с., с които не е уважено искането за спиране по чл. 420 ал. 1 и ал. 2 ГПК на изпълнението на Заповед от 7.V.2009 г., постановена по реда на чл. 417 ГПК. Жалбоподателят излага, че следва да се уважат подадените от него две частни жалби и да се спре изпълнението на заповедта за незабавно изпълнение, тъй като са налице условията на чл. 420 ал.1 ГПК – представено надлежно обезпечение, и по чл. 420 ал. 2 ГПК – представени убедителни писмени доказателства. Излага относно искането за спиране по чл. 420 ал. 1 ГПК, че неправилно съдът е приел, че следва да представи ново обезпечение, като претендираното вземане е обезпечено с ипотека още към момента на възникването му, а законът не е предвидил такова разграничение и договорната ипотеката създава сигурност за кредитора, че ще реализира вземането си, поради което представянето на ново обезпечение е неоправдано. Жалбоподателят по искането за спиране по чл. 420 ал. 2 ГПК счита, че съдът не е преценил, че той не дължи претендираната част от кредита, която е неправилно изчислена, като основното му възражение, че е обслужвал редовно кредита, но ДФ”З” неправомерно и без основание го е обявил за предсрочно изискуем, поради което неправомерно е начислена и завишената лихва по чл. 4.15 от Договора, следствие на което своевременно внасяните редовни погасителни вноски по погасителния план, неправилно са отнасяни за погасяване на лихвите и неправомерно е задължен да плати сумата 25 000 лв., каквато не дължи. Жалбоподателят счита, че е представил убедителни писмени доказателства за редовно обслужване на кредита до м.VІІІ.2007 г., когато е узнал за неправомерните действия на ответника, поискал е кредитът да бъде възстановен ”в редовност”, действия, каквито ответникът не е предприел, поради което е престанал да изпълнява задълженията си, при които данни съдът е следвало да приеме, че са налице предпоставките на чл. 420 ал. 2 ГПК и да спре изпълнението на заповедта. Заключава, че липсва изрично писмено волеизявление на кредитора за обявяване на договора за предсрочно изискуем – липсва механизъм за отнасяне на кредита в просрочие.
В Основания за допускане на касационно обжалване жалбоподателят сочи, че е наложително произнасянето по въпросите по приложението на чл. 420 ал. 1 ГПК: кога следва да се предостави обезпечението по чл. 180 и 181 ЗЗД – и при предоставено надлежно и достатъчно обезпечение при възникване на договорните отношения между страните, необходимо ли е предоставяне на ново обезпечение, с изискването за ново обезпечение няма ли да се накърни неоправдано имуществената сфера на длъжника, не се ли поставя по този начин длъжникът в много по-неизгодно положение спрямо кредитора. Жалбоподателят излага въпроси за приложението на чл. 420 ал. 2 ГПК: в каква степен длъжникът следва да обоснове възражението си, че не дължи, с писмените доказателства, които представя, достатъчно ли е длъжникът да внесе съмнение относно дължимостта на претендираното вземане и не се ли лишава от смисъл воденето на иска по чл. 422 ГПК, неправомерните действия на кредитора следва ли да влияят върху преценката на съда и установяването им не е ли основание за спиране на изпълнението на заповедта. Така изложените въпроси жалбоподателят поддържа, че се решават противоречиво от съдилищата, поддържа и че правилното им решаване е от значение за точното прилагане на закона, и за развитие на правото. Представя копия от Определение по чл. 140 ГПК, постановено по гр.д. № 675/ 2009 г. на Ловешки окръжен съд и от определения на ВКС: Опр. № 163/1.ІІІ.2010 г. по ч.т.д. № 504/2009 г. и Опр. № 1809/25.ІІ.2009 г. по ч.т.д. № 170/2009 г.
Ответникът по частната жалба Държавен фонд “З” – гр. С. по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване, като поддържа, че по приложението на чл. 420 ГПК вече е създадена трайна и непротиворечива съдебна практика, поради което не е налице основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, излага и съображения за неоснователност по същество на частната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че обжалваното определение е въззивно и с него са потвърдени първоинстанционни определения, с които е отказано спиране на изпълнението по чл. 420 ал. 1 и ал. 2 ГПК и че обжалваемият интерес не е до 1000 лв., и намира, че частната жалба по чл. 274 ал. 3 т. 2 ГПК е допустима, подадена е в срок и е редовна.
От изложените от жалбоподателя правни въпроси и въз основа данните по делото, могат да се посочат разрешените от въззивния съд въпроси и те са: по чл. 420 ал. 1 ГПК – кога длъжникът е представил надлежно обезпечение по чл. 180 и 181 ЗЗД и съставлява ли такова учредена с нотариален акт договорна ипотека в полза на кредитодателя Д. ”З” за обезпечаване на договора за кредит, и по приложението на чл. 420 ал. 2 ГПК: кога са налице убедителни писмени доказателства, въз основа на които съдът да уважи искането за спиране. Тези въпроси са релевантни за изхода на делото, тъй като от тях зависи основателността на искането за спиране по чл. 420 ал. 1 и ал. 2 ГПК, а останалите изложени от жалбоподателя въпроси може да са важни, но не са разрешени по делото, поради което не са релевантни за спора.
С обжалваното определение са потвърдени две определения, постановени от първоинстанционния съд, с които е отказано да се спре изпълнението, съответно на основание чл. 420 ал. 2 ГПК и на основание чл. 420 ал. 1 ГПК. Съдът е изложил, че съгласно чл. 420 ал. 1 ГПК, заповедта за изпълнение може да се спре, ако длъжникът представи надлежно обезпечение за кредитора по чл. 180 и 181 ЗЗД, като в случая нотариалния акт, с който е учредена договорна ипотека върху недвижими имоти, обезпечаваща цялото задължение по договора за кредит, не представлява надлежно обезпечение пред съд, каквото се има предвид в чл. 180 и 181 ЗЗД и което за ипотеката става чрез вписване на нотариално заверено съгласие на собственика на недвижимия имот за учредяването й, и заличаването на която се извършва по нареждане на съда, пред който е представено обезпечението. По искането за спиране по чл. 420 ГПК съдът е приел, че не представляват убедителни писмени доказателства представените платежни нареждания, с които длъжникът не установява заверяване сметката на кредитора и които не установяват плащане на кредита след м.VІІІ.2007 г. до датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, като длъжникът и не твърди, че след тази дата е плащал погасителните вноски, като с договора е уговорена предсрочна изискуемост на цялото останало задължение при неплащане на която и да е от вноските за главница или лихва, поради което не са налице основания за спиране по чл. 420 ал. 2 ГПК.
Соченото от жалбоподателя основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК не е налице. Нормата на чл. 180 ал. 1 ЗЗД, съгласно която, когато законът постановява да се представи обезпечение пред съд, обезпечението може да бъде залог на парична сума или на държавни ценни книжа или ипотека, и нормата на чл. 181 ал. 2 ЗЗД, съгласно която ипотеката се учредява чрез вписване на нотариално завереното съгласие на собственика на недвижимия имот за учредяването й, не са неясни, не се налага тълкуването им и по приложението им има установена съдебна практика. Жалбоподателят не представя, нито твърди във връзка с искането за спиране на изпълнението на заповедта, да е учредил обезпечение пред съд – ипотека, чрез вписване на нотариално завереното съгласие на собственика на недвижимия имот, каквото обезпечение пред съд не съставлява учредената договорна ипотека с нот.акт за договорна ипотека № 87, н.д. № 201/ 2000 г. Като е изложил съображения в този смисъл, въззивният съд не е разрешил в противоречие със съдебната практика въпроса за изискването на чл. 420 ал. 1 ГПК за представяне на надлежно обезпечение пред съд от длъжника по искането за спиране, по реда на чл.180 и 181 ЗЗД и за начина на учредяване на обезпечение пред съд, в който смисъл са и Определение на ВКС № 38/14.І.2010 г. по ч.гр.д. № 543/ 2009 г. и Определение на ВКС № 163/1.ІІІ.2010 г. по ч.т.д. № 504/ 2009 г. Отговорът на този въпрос обуславя решаването на останалите изложени от жалбоподателя подвъпроси по приложението на чл. 420 ал. 1 ГПК, за които вече се посочи, че не са релевантни за делото.
Въпросът за това кога представените писмени доказателства, са убедителни, за да допусне съдът въз основа на тях спиране на изпълнението, е налице съдебна практика и този въпрос е конкретен за всеки отделен случай. За да бъде подкрепено искането за спиране с убедителни писмени доказателства, трябва представените доказателства по делото да са такива, въз основа на които да може да се приеме, че посочената в заповедта сума не се дължи. Като е изложил съображения защо приема, че посочените от жалбоподателя писмени доказателства не сочат на обоснован извод, че жалбоподателят не дължи сумата, тъй като не касаят период след м.VІІІ.2007 г., когато е спрял плащанията по договора за кредит, до датата на подаване на заявлението 22.ІV.2009 г., въззивният съд не е постановил определението си в противоречие със съдебната практика по този въпрос – Определение № 38/ 14.І.2010 г. по ч.гр.д. № 543/ 2009 г. на ВКС и др. Тъй като по искането за спиране по чл. 420 ал. 2 ГПК има съдебна практика, не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, тъй като точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по релевантен правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, какъвто не е настоящият случай.
По изложените съображения е неоснователно искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 2 и т. 3 ГПК, затова Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Определение № 4* от 31.ІІІ.2010 г. по ч.гр.д. № 68/ 2010 г. на Софийски градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: