О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 453
гр. София, 27.09.2012 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на седeмнадесети септември две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 506 по описа на Върховния касационен съд за 2012 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
И. А. И. от [населено място], чрез пълномощника му адв. М. С., обжалва в срок въззивното решение от 29.02.2012 год. по гр. д. № 2589/2011 год. на Варненския окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 24.10.2011 год. по гр. д. № 12626/2010 год. на Варненския районен съд. С него е отхвърлен предявеният от касатора против държавата, представлявана от м. н. р. р. и б. установителен иск за собственост по давност на поземлен имот с идентификатор № * по плана на СО „Д. т.” в землището на [населено място], с площ от 803 кв. м., при описаните в решението граници.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост на изводите – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска отмяната му и вместо това предявеният иск бъде уважен и му се присъдят направените по делото разноски.
В изложението към касационната жалба касаторът релевира основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Поддържа доводи, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с представената съдебна практика при неизяснена фактическа обстановка по делото, при липса на преценка на оспорване на представени доказателства, за необоснованост на извода въз основа на събраните гласни доказателства, както и за неправилно прилагане на закона по въпроса за давността като придобивен способ по отношение на имот, частна държавна или общинска собственост. Поставен е и въпросът за статута на спорния имот, като счита за неправилен и необоснован извода на въззивния съд за това, че същият представлява държавна собственост при липса на данни да е бил отчуждаван или обобществяван, както и за неизпълнението на доказателствената тежест на ответната страна да установи в процеса основанието за придобиване на собствеността съгласно съставения акт за държавна собственост.
Представени са: решение по гр. д. № 542/2011 год. на Добричкия окръжен съд, без данни да е влязло в сила, и две решения на ВКС, постановени по чл. 290 и сл. ГПК – № 427 от 21.07.2009 год. по гр. д. № 3255/2008 год. на Второ г. о. и № 197 от 10.05.2011 год. по гр. д. № 430/2010 год. н Първо г. о., като твърденията на касатора са за наличие на противоречие на обжалваното въззивно решение с тази практика, без ясно и конкретно посочване по кои правни въпроси се изразява то.
В писмен отговор процесуалният представител на министъра на регионалното развитие и благоустройството оспорва наличието на основания за допускане на касационното обжалване на решението поради липса на ясно и точно формулиране на правните въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие на представената съдебна практика. В условията на евентуалност оспорва касационната жалба като неоснователна.
Върховният касационен съд, в настоящият състав на ІІ г. о., при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира следното:
За да остави в сила първоинстанционното решение, с което предявеният установителен иск за собственост на спорния имот е отхвърлен, въззивният съд приел, че касаторът, ищец не се легитимира като собственик на поддържаното придобивно основание давностно владение от 1995 год. до предявяването на иска против държавата. Въпреки установеното владение върху имота придобиването по давност не е осъществено с оглед съществуващата пречка по чл. 86 ЗС /до отмяната му през 1996 год./ и спиране на давността относно държавни и общински имоти след 1.06.2006 год. с параграф 1 ЗД ЗС /Д. в. бр. 46/2006 год./. Съдът отчел наличието на А. от 1964 год., при действието на разпоредбата на чл. 6 ЗС, в редакцията му във в. Изв. бр. 92/51 год., кредитирайки представените писмени доказателства по делото и заключението на експертизата, установяващи идентичността на спорния имот с притежаван такъв от И. Б., с който е съществувал спор относно заграбен от него имот, както и за осъществена с неговия имот замяна през 1967 год. поради нуждите на УБО за Двореца Е..
Следователно, релевантен за изхода на спора за собствеността на спорния имот е въпросът за приложимостта на оригинерния придобивен способ спрямо държавата и въпросът дали към 1.06.2006 год., когато е обнародван параграф 1 от ЗД на ЗС с ДВ бр. 46/2006 год., е изтекъл необходимия срок от десет години, за да се породят правните последици на упражняваното в този срок владение на имот, намиращ се от 2001 год. в границите на селищното образувание. Произнасянето по него в обжалваното решение не е в противоречие с представената към изложението съдебна практика, а такова противоречие не се и поддържа – оплакванията на касатора представляват касационни основания за неправилност на решението, съгласно чл. 281, т. 3 ГПК, а не основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Освен това, по този въпрос е налице и утвърдена съдебна практика, в съгласие с която е и произнасянето на въззивния съд.
Въпросът за статута на имота, както и за идентичността му с този, притежаван от И. Б., не е правен въпрос, а фактически такъв, поради което и произнасянето по него е обусловено от представените по делото доказателства, чиято преценка не може да бъде проверявана в настоящето производство. Развитите от касатора съображения за неправилност и необоснованост на изводите в обжалваното решение не могат да обосноват наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на решението, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на доказателствата, в каквато насока е представеното към жалбата изложение. Поради това и представянето на съдебна практика, в която и фактическата обстановка по делото е различна, поради което и неотносима, с различен резултат по делото, не може да обоснове и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1, нито по т. 2 ГПК, тъй като следва да е налице противоречиво произнасяне по правен въпрос. Подробно развитите доводи в изложението не обуславят наличието на тази обща предпоставка за наличие на основание за допускане на касационното разглеждане. При предявения установителен иск за собственост ищецът е този, който следва да установи при главно и пълно доказване твърденията си за поддържания придобивен способ, а не ответникът да установява основанието за придобиване на правото на собственост, както е приел и въззивният съд в съответствие с утвърдената съдебна практика. Затова и формулираният като процесуалноправен въпрос за тежестта на доказване в гражданския процес, извън това, че представлява оплакване за неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което и не може да се обсъжда в настоящето производство, не може да обоснове наличието на правен въпрос от значение за изхода на делото, като обща предпоставка за допускане на касацията, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК. Поради тези съображения не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и не следва да се допуска касационното обжалване на решението на въззивния съд, водим от което и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 373 от 29.02.2012 год. по гр. д. № 2589/2011 год. на Варненския окръжен съд по подадената от И. А. И., чрез пълномощника му адвокат М. С., касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: