ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 454
София, 18 май 2018 г.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на четвърти април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Б. Белазелков гр. д. № 496 по описа за 2018 година, за да се произнесе, взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 5364/19.07.2017 на Софийския градски съд по гр. д. № 3827/2015, с което е частично отменено решение № 284/18.08.2014 на Софийския районен съд по гр. д. № 17180/2007, като са отхвърлени предявените искове по чл. 128 КТ и чл. 86 ЗЗД, по чл. 215 КТ, вр. с чл. 15 от НДКЧ, чл. 22, ал. 1 НДКЧ, чл. 61, ал. 2 ЗЗД, чл. 86 ЗЗД и чл. 215 КТ, вр. с чл. 19, ал. 1, т. 1, пр. 2 НДКЧ, като са уважени предявените насрещни искове по чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ, чл. 221, ал. 2 КТ, чл. 206, ал. 1 ГПК.
Недоволен от решението е касаторът И. А. Ч., представляван от адв. М. М. от Б., като счита, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправните въпроси: може ли да има заповед за продължение на служебна командировка с ново местоназначение, без преди това да е издавана заповед за първоначално назначение с минимален срок от 1 година, съгласно Наредбата за дългосрочни командировки в чужбина /НДКЧ/; законосъобразно ли е срокът на заповедта за командироване с ново местоназначение може да бъде за по-малък от едногодишния срок по чл. 2 НДКЧ, когато командированият е преместен в друга приемаща държава с ново работно място; трябва ли да има изрична заповед на компетентния орган за прекратяване на командировката и инструкции за приключване на всички отношения, свързани с командировката, за да се погаси задължението на органа да изплаща командировъчни при продължаване на дейността на командированото лице, както и другите служебни разходи; следва ли да се поставят в тежест на изпращащата държава освен разходите за наем за ползваното от командирования жилище по чл. 22 НДКЧ, така също и разходите за наеми, глоби, неустойки и други, свързани с предсрочно прекратяване на договора за наем, когато срокът на договора за наем е по-дълъг от срока на командировката; задължението на изпращащата администрация по чл. 23 НДКЧ при окончателното завръщане на командирования да заплати пътните разходи на командирования и на членовете на семейството му зависи ли от срока, в който е направен този разход от командирования след прекратяване на командировката при неосигуряване на билети за завръщане от изпращащата администрация; задължението на изпращащата администрация по чл. 23НДКЧ при окончателното завръщане на командирования да заплати пренасянето на личен непридружен багаж въздушно карго до 100 кг. в края на командировката зависи ли от срока, в който е направен този разход след приключване на командировката; трябва ли да се иска съгласие от изпращащата администрация, ако трябва да се извърши необходим и неотложен ремонт на автомобил при наличието на средства в статията „текущи ремонти“ в годишния бюджет, както и по процесуалноправния въпрос; за задължението на въззивният съд да допусне събирането на поискани доказателства, включително съдебно-икономическа експертиза, които доказателствени искания не са били приети в първоинстанционното производство, при въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение и неизясняване на делото от фактическа страна, които (въпроси) имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Счита, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване, тъй като е очевидно неправилно.
Ответникът по жалбата М., представляван от гл. юрк. И. С., я оспорва като неоснователна и счита, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, тъй като не обуславят изхода на делото, а решението е правилно и не следва да се допуска до касационното обжалване. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като констатира, че обжалваното решение е въззивно, както и че предметът на делото пред въззивната инстанция не е под 5.000 лева, намира, че то подлежи на касационно обжалване. Касационната жалба е подадена в срок, редовна е и е допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че през процесния период от 01.08.2006 г. до 13.11.2006 г., страните са били в трудово правоотношение, като ищецът е бил назначен на длъжността „главен специалист“ в М., дирекция „Външно икономическо сътрудничество“, отдел „А., А., А., А.“, при месечно брутно трудово възнаграждение от 387,45 лв., като със заповед от 13.11.2006 г. работодателят едностранно е прекратил правоотношението с ищеца, като му е наложил наказание дисциплинарно уволнение поради неявяване на работа, считано от 11.05.2006 г., неизпълнение на указания от 28.04.2006 г. за приключване на командироване, уронване престижа на работодателя (потвърдено с влязло в сила решение). Съдът е приел, че по делото не е установено ищецът през процесния период да е престирал труд, поради което не му се дължи възнаграждение (това обстоятелство е прието за установено с влязлата в сила заповед, установяваща извършването на дисциплинарно нарушение от ищеца – неявяване на работа считано от 11.05.2006 г.), като не е имал достъп до Служба по търговско-икономическите въпроси (С.) – В., не е имал акредитация през процесния период, нито е престирал труд в Република България (съгласно приети по делото писма, а събраните по делото гласни доказателства не са обосновали обратен извод). По исковете за изплащане на командировъчни, наеми, разходи за превоз на багаж, пътни по чл. 215 КТ, вр. с чл. 15, чл. 19, чл. 22, чл. 23 Наредбата за дългосрочните командировки в чужбина (Наредбата), както и по чл. 61 и и чл. 86 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че със заповед от 05.02.2002 г. ищецът е бил командирован за срок от 10.02.2002 г. до 10.02.2003 г. в Служба по търговско-икономическите въпроси /С./ – С. с дипломатически ранг „съветник“ и задача да ръководи службата при условията на Наредбата за условията и реда за дългосрочно командироване в чужбина на служители в дипломатическите и консулските представителства на РБ и на служители в други бюджетни организации, като впоследствие командироването е било продължено до 10.02.2006 г. Считано от 28.08.2005 г. до изтичане на срока на командировката – 10.02.2006 г., е наредено ищецът да се премести в С. – В. при командировъчни от 81 щ.д. на ден, на 20.02.2006 г., като срокът на командироване е продължен до 10.05.2006 г. Въззивният съд е приел, че са неоснователни доводите на ищеца, че срокът на командироването в С. – В. не може да е под минималния срок от 1 година, доколкото в случая ищецът е бил командирован в С. – С. за срок над минималния по чл. 2, ал. 1 от Наредбата (по делото не се спори, че ищецът е бил съгласен да бъде преместен в С. – В.), а съобразявайки разпоредбата на чл. 13 от Наредбата (в редакцията й към август 2005 г.), няма пречка до изтичане на срока на командироването в С. – 10.02.2006 г., ищецът да бъде преместен в С. – В. (продължаването на тази командировка не е нужно да е с поне 1 година, тъй като в чл. 2, ал. 1 от Наредбата е поставен минимален срок на първоначалното командироване, но този срок не се прилага в хипотеза на продължаване на командироването, за което няма ограничения в срока). При липса на доказателства, че командироването на ищеца е било продължено след 10.05.2006 г., съдът е приел, че само до този момент ищецът е имал право на командировъчни, поради което е прието, че за ищеца не е възникнало валидно вземане за командировъчни по чл. 15 от Наредбата и като неоснователни са отхвърлени исковете за заплащане на такива и за лихва за забава. Съгласно касов ордер и заключенията по счетоводната експертиза, е прието, че на 15.09.2009 г. на ищеца са изплатени дължимите за 10 дни за май 2006 г. командировъчни от 810 щатски долара, поради което искът за същите е неоснователен, но като основателен е уважен иска за забава за плащането на командировъчните от 810 щ.д. за периода от 01.06.2006 до 15.09.2009 г.
Съгласно заключението по назначената повторната съдебно-счетоводна експертиза, въззивният съд е приел, че на ищеца са възстановени средствата платени за наем на жилището до 10.05.2006 г., а доколкото е прието, че след 10.05.2006 г. ищецът не е бил командирован във В., то ответникът няма задължение да възстанови на ищеца направените разходи за наем за ползваното от ищеца жилище след 10.05.2006 г., тъй като съгласно чл. 22 от Наредбата разходите за наема за ползваното от командирования жилище се дължат само за периода на командировката и след изтичане срока на командироването за ответника не съществува задължение за заплащане на наем за жилището, наето от служителя, а сключването на договор за наем за по-дълъг срок, предвиждащ възможност за прекратяването му с 60-дневно предизвестие и глоба от едномесечен наем не обосновава обратен извод (макар в случая наемният договор да е бил одобрен от комисия на посолството но РБ във В., утвърден от ръководителя му, по делото не е установено да е получено съгласие с този договор от изпращащата държава, изискуемо съгласно чл. 22, ал. 3, изр. 1 от Наредбата, но дори такова съгласие да е било дадено, то съгласно чл. 22 от Наредбата, задължението на изпращащата държава е само за срока на командироване). В тази връзка е прието, че за ищеца не е възникнало валидно вземане към ответника по чл. 22 от Наредбата за периода след 10.05.2006 г., поради което и искът му за заплащане на такива и искът за лихва за забава на плащането им са неоснователни и правилно районният съд ги е отхвърлил.
Въззивният съд е приел, че по делото не е установено и валидно възникнало вземане на ищеца към ответника и по чл. 19, ал. 1, т. 1 и ал. 4 от Наредбата за заплащане на пътните разходи на командирования и на членовете на семейството му, които пребивават с него в приемащата държава поне 2/3 от периода, в който той е командирован. Командироването в случая е приключило на 10.05.2006 г., а по делото е установено от писма на страните, че през юни 2006 г. ищецът е бил в България, но претенцията на ищеца за заплащане стойност на билети за полети на ищеца от август 2009 г. и ноември 2006 г. – пътувания направени след 10.05.2006 г., когато е приключила командировката и след завръщането на ищеца в България през юни 2006 г., което също е след приключването на командироването. Разходите за билет на Т. Ч. са от юли 2008 г., като пътуването е със самолет от В. до А. и от А. до София, с престой в А. за 8 дни, но това пътуване е направено повече от 2 години след прекратяване на командироването на ищеца, както и почти 2 години след прекратяване на правоотношението между страните по делото, като е прието, че престоят в А. не налага извод, че е изгодно избрано пътуване за завръщане от В. в София по смисъла на чл. 19, ал. 1, вр. с ал. 4 от Наредбата.
Като неоснователен е отхвърлен иска по чл. 23 от Наредбата за заплащане на пренасянето на личен непридружен багаж въздушно карго до 100 кг. в края на командировката срещу представяне на разходо-оправдателни документи, тъй като командироването е приключило на 10.05.2006 г., а претенцията на ищеца е за заплащане на разходи за пренасяне на 903 кг. багаж през август – септември 2010 г., повече от 4 години след приключване на командироването и окончателното завръщане на ищеца, както и почти 4 години след прекратяване на трудовото правоотношение между страните.
Искът за заплащане на извършен неотложен ремонт на автомобил, за което макар да е било дадено съгласие от изпращащата администрация, не е установено ремонт на този автомобил да е бил предварително заплануван в проекто-бюджет, поради което по аргумент от чл. 22 и чл. 24 от Инструкция, одобрена със Заповед № РД-16-112/26.02.2004 г., е отхвърлен като неоснователен за сумата 1.297, 06 лева, както и за лихва върху нея.
Като основателен е уважен и предявения иск по чл. 221, ал. 2 КТ за заплащане на обезщетение в размер на брутно трудово 387,45 лв. възнаграждение за срока на предизвестието, ако договора е безсрочен, тъй като трудовото правоотношение между страните е било за неопределен срок, то е прекратено поради налагане на наказание на служителя „дисциплинарно уволнение“ и няма данни това обезщетение е било прихванато с вземането му за трудово възнаграждение по фиша за заплати от ноември 2006 г. (приетите по делото заключения по съдебно-счетоводната експертиза установяват, че за август 2006 г. не е начислено възнаграждение на ищеца поради непрестиране на труд, за ноември 2006 г. също не е начислено такова).
По исковете за ангажиране на имуществената отговорност на служителя по чл. 206 и чл. 207 от КТ и чл. 86 от ЗЗД, съдът е приел, че по делото е установено, че по време на командироването в С. ищецът е бил командирован в Х. с три отделни заповеди – от 04.11.2004 г., от 10.08.2004 г. и от 14.01.2005 г., като всяко едно пътуване е посочено, че следва да се осъществи с кораб, поради което разходите за пътни, направени във връзка с ползването на служебния автомобил по време на тези командировки, включително и за превозването на същия с ферибот, не следва да се възстановят на служителя (освен, че в заповедта за командироването не е бил посочен този вид транспорт не е установено ползването му да не е било възможно или подходящо за целите на командироването). От заключенията по съдебно-счетоводните експертизи е установено, че разходите за ферибот са били в размер на 426 лв. (при командировките от 2004 г.), ведно с лихва върху тази сума, считано от 29.07.2005 г., когато служителят е бил изпаднал в забава, както и 110 евро (при командировката от 2005 г.), поради което е прието, че правилно районният съд е уважил насрещния иск за тези суми (сумата от 110 евро е включена в сумата от 643,26 евро).
Въззивният съд е приел, че като основателни са уважени и насрещните искове срещу ищеца за разходваните средства за бензин и за материали за служебния автомобил, за които не е представил оригинали на разходо-оправдателни документи (съгласно одобрена със заповед на министъра на икономиката заповед от 2004 г. изрично е установено изискването представянето на оригиналите на документите за разходите, за да се одобрят същите). В заключения по счетоводните експертизи е установена стойност на разходите за материали за служебния автомобил и за бензин от август 2005 г. в С., но не са установили да има приложени оригинали на документи, което е дало основание на работодателя да не се приемат още през 2005 г.
Като основателен е уважен и насрещния иск за сумата от 3.638,98 щатски долара – предоставена от работодателя за издръжка на С. – В., доколкото служителят не е представил разходо-оправдателни документи за същата, тя не е била в наличност в касата и в банковите сметки на службата, поради което е прието, че пълната имуществената отговорност на служителя пред работодателя като отчетник за заплащането на тази сума следва да се ангажира, ведно с лихвата върху тази сума от момента в който се претендира – 10.05.2006 г. (последният ден от командироването на служителя в С. –В., т. е. последният възможен ден тези вреди да се причинят) – в размер на 815,61 щатски долара, както и е присъдил лихва от подаване на насрещния иск до изплащането на сумата.
Съдът е приел, че са налице предпоставките за ангажиране имуществената отговорност на служителя по чл. 206 КТ за платени глоби в размер на 285 щатски долара за нарушение на правила за движение по пътищата със служебния автомобил на С. – В.. Прието е, че тези глоби са наложени и са платени от работодателя, но по делото е безспорно, че ищецът като ръководител на службата е ползвал автомобила (не е установено с преки доказателства, че той е шофирал автомобила по време на извършване на нарушенията, но не е установено за този автомобил да е имало служебен шофьор, нито в този момент друг да е управлявал автомобила, че ищецът го е предоставил на друго лице).
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато, макар повдигатите правни въпроси да обуславят решението по делото, тъй като въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че може да допусне събирането на поискани доказателства, включително съдебно-икономическа експертиза, които доказателствени искания не са били приети в първоинстанционното производство, при въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение и неизясняване на делото от фактическа страна, ако приеме, че съответните обстоятелства имат значение за правилното решаване на делото; няма изискване за минимална продължителност на служебна командировка с ново местоназначение, още по-малко – при постигнато съгласие между страните за срока; при окончателното завръщане на командирования изпращащата администрация дължи пътните разходи на командирования и на членовете на семейството, включително тези за пренасянето на личен непридружен багаж, когато те са направени в разумен срок след прекратяване на командировката; както и че изпращащата администрация може да одобри разходите за извършен необходим и неотложен ремонт на автомобил, след представянето в оригинал на документите за извършените разходи. Останалите правни въпроси не обуславят решението по делото, тъй като командировката на ищеца не е прекратена предсрочно.
При служебната проверка за произнасянето на въззивния съд по правни въпроси, обуславящи валидността на въззивното решение и на неговата допустимост в обжалвана част, такива не може да бъдат изведени служебно нито от изложението, нито от оплакванията в касационната жалба, нито от съдържанието на въззивното решение. Не може да бъдат изведени служебно и правни въпроси, които очевидно обуславят правилността на решението, доколкото касационният съд съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК е обвързан от посочените основания в касационната жалба, с изключение на служебното му задължение да определи вярната правна квалификация на предявения иск, в който случай следва да бъде формулиран служебно материалноправният въпрос по приложението на съответната императивна правна норма; както и когато съдът следи служебно за интереса на някоя от страните (напр. при поставяне или отмяна на запрещение) или за интереса на ненавършили пълнолетие деца (напр. при лишаване от родителски права, по брачни искове, искове за произход, разрешаване на разногласие между родители и др.), в които случаи също следва да бъде формулиран служебно материалноправният или процесуалноправният въпрос, които очевидно обуславят правилността на решението.
При този изход на делото на ответника по касационната жалба следва да бъде присъдена сумата 300 лева разноски за юрисконсултско възнаграждение в касационното производство.
Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 5364/19.07.2017 на Софийския градски съд по гр. д. № 3827/2015.
ОСЪЖДА И. А. Ч. от София да заплати на М., София сумата 300 лева разноски в касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.