1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 454
[населено място] 22. 04. 2015 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на двадесети април две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №194 по описа за 2015 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от И. П. Г. от [населено място], чрез процесуален представител адв.К., срещу решение от 07.10.2014г., постановено по в.гр.д.№1538/2014г. на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено решение от 14.05.2014г. по гр.д.№13781/2013г. на Районен съд – Варна, за отхвърляне на предявените от И. П. Г. искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1-3 КТ
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В срока по чл.287, ал.2 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба [фирма].
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените от И. П. Г. срещу [фирма] искове за признаване за незаконно и отмяна на уволнението му на основание чл.326, ал.1 КТ, извършено със заповед №ЛД-В-31/22.07.2013г.; за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност ”машинист, локомотивен, маневрена работа ІІІгр.”; за заплащане на обезщетение на основание чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ.
Касаторът счита, че „въззивният съд се е произнесъл по метериалноправния въпрос за приложението на чл.326, ал.1 и ал.4 КТ, като не е признал конститутивното действие на направениото волеизявление за оттегляне на Предизвестието на работника за прекратяване на трудовия договор, без то да се отработва, и срещу заплащане на обезщетение, отправено до работодателя, съобщено му на 16.07.2013г. и получено на 17.07.2013г., както и по въпроса за недобросъвестността му, в предметния обхват на чл.63, ал.1 ЗЗД и чл.293 ТЗ, въз основа на които той е почерпил процесуални права при прекратяването на трудово-правната връзка”, в противоречие с практиката на ВКС. Така поставените от касатора въпроси не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. /мотиви по т.1 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване от доводите за неправилност на въззивното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГК на ВКС. Отделно от това, не е налице и соченото допълнително основание за допускане на касационно обжалване. Касаторът само е посочил основанието – противоречие с практиката на ВКС, не е посочил съдебни актове на ВКС.
Касаторът счита, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 /неправилно сочи т.2/ ГПК по въпросите: „налице ли е неправомерно неизпълнение на договорно и законово задължение на работодателя да зачете волята и решението на работника за прекратяване на трудовия договор с предизвестие, без то да се отработва, към датата 17.07.2013г., едновременно с неговото оттегляне, заявено от работника на предходния ден – 16.07.2013г.”, „длъжен ли е работодателят да изрази съгласие или несъгласие за прекратяване на трудовия договор, при подадено Предизвестие от страна на работника по чл.326, ал.1 КТ при заплащане на обезщетение от негова страна, още в началото на срока, от който то започва да тече – 17.07.2013г.”, „има ли той в този случай право и задължение да зачете волеизявленията на работника и да изрази съгласие или несъгласие, и по отправеното предизвестие, и по неговото оттегляне, щом работникът е съобщил за това – преди или на самата дата на получаване на предизвестието и едновременно с неговото оттегляне, щом то е по-благоприятно за него”. Първият от поставените въпроси не е разрешен с въззивното решение и не е от значение за конкретното дело, по което е прието за установено въз основа на данните в обратната разписка, че писменото оттегляне е получено на 17.07.2013г., което не е преди или едновременно с получаване на предизвестието по чл.326, ал.1 КТ, поради което въззивният съд е приел, че не е налице някоя от хипотезите на оттегляне на предизвестието по чл.326, ал.4, изр.2 и 3 КТ и предизвестието е произвело своето действие, след като предизвестието е получено от работодателя, работникът не може да го оттегля, защото го обвързва с работодателя, нито може да се приеме, че е оттеглил предизвестието след получаването до изтичането му, тъй като той може да направи това само със съгласието на работодателя, каквото съгласие в случая не е дадено. Вторият от поставените от касатора въпроси предпоставя в себе си фактическа обстановка, различна от приетата за установена по конкретното дело, по която е прието, че предизвестието е започнало да тече преди посочената във въпроса на касатора дата. Така поставения от касатора въпрос не е разрешен във въззивното решение. Правилността на изводите на което не може да бъде проверявана при допускане на касационно обжалване, а само при разглеждане на касационната жалба ако такова бъде допуснато. Отделно от това, не е налице и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване, т.к. поставените от касатора първи и втори въпрос не са разрешени с посочената от него практика на ВКС. Третият от поставените въпроси също не е разрешен в посочените от касатора решение по гр.д.№18/2004г. на ВКС, ІІІг.о. и тълкувателно решение №2/2013г. по тълк.д.№2/2013г. на ОСГК на ВКС. В уредбата за оттеглянето на дадено предизвестие от работника или служителя при едностранното прекратяване на трудовия договор с предизвесите, се пренасят общоприети разрешения на гражданското право за оттегляне на предложението.
Касаторът сочи, че въззивното решение притоворечи на ТР №2/2012г. по т.д.№2/2012г. на ОСГК на ВКС по въпроса: „длъжен ли е работодателят да прекрати трудовия договор в хипотезата на отправено писмено Предизвестие за прекратяване на трудовия договор от страна на работника по чл.326, ал.1 КТ и изразеното в него воля да не се спази спора на предизвестието, чрез заплащане на дължимото на работодателя обезщетение, още на първия ден от срока, от който то тече, в съответствие с разпоредбата на чл.8, ал.1 КТ”. Така поставения от касатора въпрос не е разрешен в посоченото от него ТР №2/2012г. по тълк.д.№2/2012г. на ОСГК на ВКС, поради което не е налице соченото допълнително основание за допускане на касационно обжалване.
Касаторът сочи, че въззивното решение е в противоречие с решение по гр.д.№1969/1999г. на ВКС, ІІІг.о. по въпроса: „в случай на две последователно изразени волеизявления за прекратяване на трудовия договор, на две различни правни основания, отправени от работника до работодателя, и липса на изявление от последния за приемането им, при заявено успоредно трето волеизявление за оттегляне на второто, следва ли да се приеме, че като липсва предложение за прекратяване на трудовото правоотношение с предизвестие, без то да се отработва, то е без правно основание”. Не е налице соченото от касатора противоречие. Въззивният съд не е се е произнасял по последиците на оттеглено предизвестие поради това, че е приел, че в случая не е установена някоя от хипотезите на оттугляне по чл.326, ал.4 КТ, докато в приложеното от касатора решение съдът се е произнесъл по последиците от оттеглено предизвестие за прекратяване на трудов договор, тъй като по делото е било прието за усановено, че предизвестието е оттеглено.
Касаторът счита, че въззивното решение е в противоречие с решение по гр.д.№1574/2000г. на ВКС, ІІІг.о. по въпроса: „длъжен ли е работодателят да мотивира своето решение за прекратяване на трудовия договор по отправеното от работника волеизявление с предизвестие, без то да се отработва, щом заповедта му не е съобразена с волята на работника и не е издадена в срок”. Поставеният от касатора въпрос не е разрешен от въззивния съд и не е разрешен в приложеното решение на ВКС, което е постановено по спор за законосъобразност на прекратяване на трудово правоотношение на основание чл.325, т.1 КТ-по взаимно съгласие, докато поставеният от касатора въпрос се отнася до основанието за прекратяване на трудовия договор по чл.326, ал.1 КТ – с предизвестие на работника или служителя.
Касаторът сочи въпроси „за дължимата от работодателя грижа и добросъвестност”: „при наличието на договорна свобода и автономия на волите, налице ли е неизпълнение на трудовата функция от страна на работодателя, да зачете всяко от волеизявленията на работника: за прекратяване на договора с предизвестие, без то да се отработва, и за оттегляне на предизвестието, при съвпадащи дати на съобщението за оттеглянето и на получаване на предизвестието”, ”мълчанието на работодателя по направените от работника противоположни волеизявления, съставлява ли нарушение на трудовата му функция, да издаде заповед за прекратяване на договора на датата на съвпадане на тези волеизявления, щом то противоречи на изискването за добросъвестност по чл.63, ал.1 ЗЗД и от това по чл.293 ТЗ – да черпи права от собственото си неправомерно и недобросъвестно поведение”. Поставените въпроси не са разрешени с въззивното решение и предпоставят различна фактическа обстановка от приетата за установена по делото, поради което не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. /мотиви по т.1 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. В т.2.6.3 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се съдържат доводи за неправилност на въззивното решение, каквито доводи не могат да бъдат обсъждани в производството по допускане на касационно обжалване, а само при разглеждане на касационната жалба, ако такова бъде допуснато. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване от доводите за неправилност на въззивното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно ТР №1/2009г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГК на ВКС.
Касаторът поставя въпрос: „в хипотезата на отправено предизвестие от страна на работника до работодателя и изразена от него воля то да не се отработва, към кой момент работодателят е длъжен да прекрати трудовия договор”, който счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение №269 от 21.03.2005г. на ВКС, ІІІг.о. С приложеното от касатора решение на ВКС не е разрешен поставения от него въпрос, а е разрешен въпрос дали има прекратяване на трудово правоотношение с ретроактивно действие /преди връчване на заповедта за уволнение или на предизвестието/, какъвто въпрос не е разрешен от въззивния съд и не е от значение за конкретното дело, тъй като по него няма такъв спор.
Касаторът сочи, че по въпроса: „при упражняване на правомощията си по водене на процеса, съдът следва ли да ги осъществи по такъв начин, че да осигури изпълнение на конституционното си задължение за установяване на истината – чл.121, ал.2 от Конституциата на РБ”, въззивното решение е в противоречие с решение по гр.д.№825/2002г. на ВКС, ТК, с което е прието, че съдът следва да упражнява правомощията си по водене на процеса по начин, който да предоставя възможност на страните за установяване на твърдяните от тях факти. С въззивното решение не е прието нещо различно, а в изложението се съдържат доводи, че въззивният съд не е възприел доводите във въззивната жалба и пред първоиннстанционния съд. Както се посочи по-горе доводи за неправилност на въззивното решение не могат да бъдат обсъждани в производството по допускане на касационно обжалване. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса: „с издаване на заповед за уволнение от страна на работодателя без да зачете волята на работника в обхвата на чл.8, ал.1 КТ и изискванията за добри нрави, нарушават ли се и се накърняват от него основни човешки блага и достойнството на работника”, който касаторът счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение по т.д.№667/2008г. на ВКС, ТК, Іт.о. С приложеното решение е разрешен въпрос относно вредата като елемент на непозволеното увреждане, какъвто въпрос не е разрешен с обжалваното въззивно решение. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса: „следва ли съдът да зачете и приложи критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД, за да определи по справедливост обезщетение в резултат от договорно правоотношение на работодателя с оглед предявените искови претенции без да се влияе от неговото качество”. Поставеният въпрос не е разрешен с обжалваното въззивно решение и не е относим към конкретното дело.
Касаторът сочи, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 и 2 ГПК по въпросите: „длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество на спора да прави преценка и да изложи мотиви относно последователно поддържани в първата и втората инстанция доводи за незаконност на действията на работодателя, да зачете волята на работника по направените от него второ и трето волеизявление и за неспазване срока за прекратяване на договора, очертани в петитума и диспозитивното начало в процеса”, „по прилагането на чл.266 ГПК”, „по въпроса за прилагането на чл.269, изр.2 ГПК”, „при изпълнение на задължението си на инстанция по същество въззивният съд обвързан ли е да изпълни задължението си по прилагане на правилото по чл.235, ал.2 ГПК”, „за обсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и поотделно, и всички искания, възражения и доводи на страните”, „какво е съдържанието на мотивите на съдебния акт”. По първия от въпросите не е налице твърдяното противоречие на въззивното решение с ППВС №1/1953г., с ТР№1/2013 по тълк.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и с решения на ВКС. Въззивният съд е изложил мотиви към решението си, а правилността на изводите му може да бъде проверявана само при разглеждане на касационната жалба, ако бъде допуснато касационното обжалване. Изложеното се отнася и до петия и шестия от поставените въпроси от касатора. Вторият от поставените от касатора въпроси не е разрешен от въззивния съд и не е от значение за конкретното дело, по което във въззивното производство не са правени доказателствени искания и не са твърдени нови обстоятелства. Третият от поставените въпроси не е разрешен в решение по гр.д.№2219/2003г. на ВКС, ІVг.о., посочено от касатора като доказателство за основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По четвъртия въпрос във въззивното решение не е прието нещо различно относно приложението на чл.235, ал.2 ГПК, а оплакванията на касатора за неправилност на въззивното решение не могат да бъдат обсъждани при допускане на касационно обжалване.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване по въпроса: „от кой момент отправеното съобщение до работодателя за оттегляне на подадено предизвестие за прекратяване на трудовото правоотношение, изразено в писмена форма, поражда конститутивно действие: от датата на изпращането на съобщението по пощата или от датата на доставянето му и получаването му от работодателя, ако те са в различни дни, в хипотезата на чл.326, ал.4, изр.2 КТ с оглед съдържанието на понятието съобщение”. Касаторът само е посочил разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, но не е посочил и не е аргументирал поставеният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона и да е от значение за развитие на правото. Съгласно т.4 на ТР №1/2009 от 19.02.2010г.г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Касаторът не е посочил съдебната практика по поставения въпрос, нуждаеща се за осъвременяване. Съгласно т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая липсва обосновка в тази насока в изложението на основанието за допускане на касационно обжалване. Отделно от това следва да се посочи, че в съдебната практика и доктрина няма съмнение, че в уредбата за оттеглянето на дадено предизвестие от работника или служителя при едностранното прекратяване на трудовия договор с предизвестие, се пренасят общоприети разрешения на гражданското право за оттегляне на предложението /чл.13, ал.2 ЗЗД/. Освен това, поставеният въпрос не е от значение за конкретното дело, по което е установено, че предизвестието за прекратяване е получено от работодателя на 08.07.2013г., а волеизявлението за оттеглянето му е изготвено и изпратено на 16.07.2013г. и получено от работодателя на 17.07.2013г., т.е. и при по-ранната от двете последни дати оттеглянето не е станало най-късно до получаването му от работодателя /чл.326, ал.4, изр.2 КТ/.
Касаторът в останалата част от изложението излага доводи за неправилност на въззивното решение, които доводи не са относими към достъпа до касационно обжалване, а към основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. По тях касационната инстанция се произнася само ако бъде допуснато касационно обжалване.
Предвид изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отд.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 07.10.2014г., постановено по в.гр.д.№1538/2014г. на Окръжен съд – Варна.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: