О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№454
гр.София 06.06.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на десети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело №4841 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Ц. Г. Л., чрез особен представител адв. К., срещу решение от 13.07.2018 г., постановено по в.гр.д. № 478/2017 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 18.05.2016 г. по гр.д. № 24452/2015 г. на Софийски районен съд, с което Ц. Г. Лукановски е лишен от родителски права на основание чл.132, ал.1, т.2 СК по отношение на детето М., определен е режим на лични отношения с детето на основание чл.134, т.2 СК., изменен е размера на издръжката, дължима на детето от бащата.
Жалбоподателят счита, че е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В срока по чл.287, ал.2 ГПК е постъпил отговор от И. Ж. Т., като майка и законен представител на детето М. Ц. Л., чрез процесуален представител адв.П., която счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. „Дирекция за социално подпомагане – С.“ и Прокуратура на Република България не вземат становище по жалбата.
Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ВКС, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което Ц. Г. Лукановски е лишен от родителски права на основание чл.132, ал.1, т.2 СК по отношение на детето М., род.2011г., определен е режим на лични отношения с детето на основание чл.134, т.2 СК., а също и размера на издръжката, дължима на детето от бащата.
Въззивният съд е приел, че по делото ответникът не е доказал факта, че е поддържал контакти с детето си; не е установено да го е търсил, да се е интересувал от отглеждането и възпитанието му, да е осъществявал някакъв контакт с него от началото на 2015 г. до настоящия момент. Приел е, че се касае за поредица отрицателни факти, за които са събрани достатъчно доказателства и данни /показанията на свидетеля К. Ц., който установява обстоятелства, за които има преки впечатления и не се опровергават от останалите доказателства по делото/ и чрез извършените социални проучвания от компетентната АСП- Д ”СП”, и които въззивният съд е приел за установени по несъмнен начин. Изложени са съображенията на съда, че ответникът по иска не е ангажирал доказателства за противното, предвид доказателствената му тежест за главно и пълно доказване по предявения срещу него иск за лишаване от родителски права. Прието е, че същият не е проявил процесуална активност, въпреки предоставената му възможност да посочи и ангажира доказателства в подкрепа на направените оспорвания на твърденията в исковата молба, не е предприел съответните процесуални действия след указване на доказателствената тежест от СРС. Прието е от въззивния съд, че поведението на бащата представлява цялостно неизпълнение на родителските задължения във формата на тежко укоримо виновно бездействие на родителя. Приети са за неоснователни доводите на бащата, че не полага постоянни грижи по обективни причини- живее и работи в чужбина. Изложени са съображенията на съда, че при настоящата глобализация на света, особено между страните от Европейския съюз, при наличие на желание, бащата е в състояние да поддържа с дъщеря си контакти, макар и по-ограничени от нормалните такива- поради обстоятелството, че живее в Германия, като последното не ограничава и препятства по никакъв начин общуването му чрез технически средства за комуникация- телефон, социални мрежи и т. н., за което по делото липсват данни да се е осъществило. Посочено е, че оспорването на твърденията за липса на каквито и да е контакти между бащата и детето му поради основателни причини, следва да бъдат възприети единствено като защитна позиция на въввзивника, но за тези обстоятелства не са ангажирани никакви доказателства от същия. Прието е, че по делото липсват доказателства за наличие на основателни причини, които да оправдаят трайната- датираща от 2015 г., дезинтересираност на бащата от детето му. Посочено е, че доводът, че недоказано е останало обстоятелството, че не се е установило дали между бащата и детето съществува емоционална и фактическа връзка, е неотносим към спора по настоящото дело. Предмет на настоящото производство е дали родителят без основателна причина трайно не полага грижи за детето и не му дава издръжка. Посочено е, че тези две предпоставки могат да съществуват и при наличието, и при липсата на емоционална връзка, като липсата на такава връзка в подобни случаи е именно следствие от трайното дезинтересиране на родителя от детето му. Приета е за доказана и втората предпоставка, за да бъде лишен родителят от родителски права, а именно- незаплащането на издръжка за детето. Прието е, че въпреки, че родителите на детето живеят разделени и безспорно е установено, че детето живее с неговата майка, която полага преките и непосредствени грижи за негово отглеждане и възпитание, бащата, в чиято доказателствена тежест е установяването на това обстоятелство, не ангажира никакви доказателства да е плащал някаква издръжка за детето си.
Въззивното решение е валидно и допустимо.
В изложението за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя следните въпроси: 1“при липса на доказателства длъжен ли е съдът при постановяване на решението си да достигне до обективната истина като използва всички допустими доказателствени средства и проведе пълно доказване по отношение всички фактически твърдения, обуславящи спорното право“. Според касатора по поставения въпрос въззивното решение е в противоречие с решение №182 от 24.02.2010г. по гр.д.№999/209г. на ВКС, ІІІг.о., с което е прието: „Института лишаване от родителски права означава цялостно отнемане на родителските правомощия и носи характеристиките на най-радикалната мярка за защита на детето в отношенията му с родителя. Тя се налага при особено тежки случаи, когато опасността за детето е особено интензивна, затова винаги се постановява съдебно. Това задължава съда, при постановяване на решението си, да стигне до обективната истина, като използва всички допустими доказателствени средства и проведе пълно доказване по отношение всички фактически твърдения обуславящи спорното право. Когато дадено фактическо твърдение, въпреки доказателствените усилия на страната остане недоказано, съдът може по своя преценка да събере и допълнителни доказателства – чл. 162 ГПК /отм./ и чл. 157 ГПК /отм./…. По правилата за разпределяне на доказателствената тежест, ищцата е следвало да установи твърденията в исковата молба, върху които изгражда искането за лишаване на ответника от родителски права. Тези фактически твърдения изискват пълно доказване. Непълното доказване е допустимо само относно фактически твърдения, от които не зависи извода за спорното право, тъй като при него се създава вероятност съответното фактическо твърдение да се е осъществило така, както е посочено. В този смисъл, предположението не може да се използва като доказателство в гражданския процес, когато се отнася до факти обуславящи спорното право.“. С решението е даден отговор на правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване, а именно: „допустимо ли е предположението, като доказателство в гражданския процес и в тази връзка, може ли по отношение на отделни факти, правно-релевантни за предмета на делото, изводите на съда да почиват на предположение“, а лишаването от родителски права по разрешения с него спор е било поискано от съда поради поведение, представляващо опасност за личността, възпитанието и здравето на детето.
Настоящият съдебен състав намира, че не е налице соченото от касотора основание за допускане на касационно обжалване. Разрешеният с посоченото от касатора решение на ВКС правен въпрос не е разрешен от въззивния съд по настоящото дело, който не е основал решението си на предположение относно факти, обуславящи спорното право. Приел е за установено със събраните по делото доказателства, че бащата се е дезинтересирал от детето три години преди предявяване на иска. По делото е проявена процесуална активност от съда за изясняване на всички обстоятелства, касаещи поведението на родителя, вкл. налице ли е основателна причина за трайно пренебрегване на родителския дълг. Когато не е налице такава обективна основателна причина, установяването на която е в тежест на страната, която твърди наличието й, недаването на издръжка за осигуряване живота на детето и трайното неполагане на грижи за отглеждането му сочи за дезинтересиране и пренебрегване на родителските задължения /решение № 209 от 6.04.2010 г. по гр. дело № 4468/08 г. на ВКС, ІVг.о., решение № 406 от 27.12.11 г. по гр. дело № 1125/10 г. на ВКС, ІVг.о и др./. Родителят, който не упражнява родителските права, но не се възползва от предоставения му режим за лични контакти без основателна причина; не проявява интерес към здравето, към нуждите на детето, към физическото му и емоционално развитие и същевременно не дава средства за издръжката му, не изпълнява своя родителски дълг по смисъла на чл. 132, ал. 1, т. 2 СК. Недаването на издръжка, когато е трайно и при липсата на друг финансов или материален принос на родителя за отглеждането на детето, без значение дали издръжката е и изрично поискана, е поведение, което попада във фактическия състав на чл. 132, ал. 1, т. 2 СК. Законодателят е приел, че подобно поведение представлява цялостно неизпълнение на родителските задължения, което именно налага предприемане на мерки за закрила на детето чрез лишаване от родителски права /решение № 58 от 16.04.2019 г. по гр.д. № 2931/2018 г. на ВКС, ІVг.о./. Обжалваното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС.
С оглед характера на спора, който задължава съдилищата служебно да следят за интереса на малолетното дете, поради което поверяват служебно не само валидността и допустимостта на въззивното решение и приложението на императивна материалноправна норма, но следят служебно изцяло за правилността на въззивния съдебен акт, настоящият състав не намира наличие на условия за допускане на касационното обжалване на други основания, непосочени от касатора.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 13.07.2018 г., постановено по в.гр.д. № 478/2017 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: