О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 454
София, 07.12.2015 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на втори ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Никова гр. дело № 404 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх.№ 10511 от 05.09.2014 г., подадена от адвокат Г. Г. от САК срещу въззивно решение № 1607 от 25.07.2014 г., постановено по в.гр.д. № 3780/2013 г. по описа на АС – [населено място].
В титулната част на касационната жалба не е посочено от името на кои лица е депозирана същата; подобно уточнение не е направено и в отговор на разпореждането на САС, 2 състав от 17.12.2014 г., във връзка с което с молба вх.№ 372 от 13.01.2015 г. адвокат Г. Г. е заявила, че действа в качеството й на процесуален представител на всички ищци по делото. Видно от данните по делото, към момента на депозиране на касационната жалба адвокат Г. Г. е разполагала с пълномощия само по отношение на Н. Д. Ц. и М. Д. Д. (съгласно пълномощното от л. 5 от първоначално образуваното пред РС – Разлог гр.дело), като в това отношение не е настъпило изменение и след 05.09.2014 г. Ето защо и с оглед липсата на подадена касационна жалба от останалите ищци (след като въззивното решение надлежно им е съобщено от АС – [населено място] в периода 06.07.2015 г. – 10.08.2015 г.), касатори в настоящото производство се явяват само Н. Д. Ц. и М. Д. Д..
Ответниците по касация, а именно Д. Й. Б., Р. Й. Б. и К. М. З. – ищци, както и [фирма] и [фирма] – ответници по исковете, не са подали писмени отговори в срока по чл. 287 ГПК.
По допускане на касационното обжалване съдът намира следното:
С посоченото решение, апелативният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е потвърдил решение на първата инстанция (№ 1851 от 15.05.2013 г. по гр.д.№ 220/2010 г. по описа на ОС – Благоевград), с което са отхвърлени предявените от З. Н. Б. (починала в хода на процеса и заместена от Д. Й. Б. и Р. Й. Б.), М. Г. М. (починала в хода на процеса и заместена от К. М. З.), Н. Д. Ц. и М. Д. Д. иск да бъде признато за установено спрямо [фирма] и [фирма], че ищците са собственици по силата на земеделска реституция на следния недвижим имот: имот с площ от 4,135 дка, в който попада имот с площ от 3,990 дка, находящ се в [населено място], поземлен имот с идентификатор №02676.501.2517 (стар пл.№ 2517, квартал 42, по плана на [населено място] от 1990 г., бивш имот с пл.№ 2359 по кадастралния план на [населено място] от 1958 г.), при съседи: имоти с №№ 02676.501.2300; 02676.501.4433; 02676.501.4450; 02676.501.2516; 02676.501.2521; 02676.501.2519; 02676.501.2140; 02676.501.2303 /стари граници на имота по плана от 1990 г.: от север – път, от юг – път, от запад – частни имоти с пл.№ 2519; № 2140, № 2141 и № 2300, от изток – черен път и грамади), както и иск по чл. 108 ЗС за осъждане на [фирма], [населено място] да предаде владението на същия имот.
Апелативният съд е посочил, че ищците по делото са заявили като придобивно основание възстановяване на собствеността върху спорния имот по ЗСПЗЗ. Приел е, че представените решения на ОСЗ – [населено място] могат да ги легитимират като собственици само в случай, че не е налице оспорване на тази собственост чрез заявяване на собственически права от трето лице. Изложил е съображения, че такова трето лице (включително ответниците по исковете), което не заявява собственически права по отношение на спорния имот към момента на обобществяването на земеделските земи, не може да противопостави на ищците възражения, че имотът им е възстановен неправилно по причина, че наследодателят им не е бил негов собственик преди образуване на ТКЗС. В тази насока съдът се е позовал на TP № 9 от 07.11.2012 г. на ВКС, ОСГК и на постановеното по реда на чл. 290 решение №26 от 12.06.2013 г. по гр.д.№ 12/2011 г. на ВКС, I г.о.
Съдът се е произнесъл по същество по възражението, че са налице пречки за възстановяване на имота в стари реални граници предвид разпоредбите на чл. 10б, ал. 1 и чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. Приел е, че от събраните по делото доказателства се установява законност на извършения в мястото строеж („Дом на чуждия специалист” – почивна база на бившия телефонен завод в [населено място]). Посочено е, че законността на строежа не е решаващия мотив, за да се приеме, че не са били налице предпоставките за реституиране на имота по реда на ЗСПЗЗ, тъй като в случая е налице хипотезата на чл.10б ЗСПЗЗ. Съгласно посочената разпоредба собствениците на земеделски имоти, които са застроени или върху тях са проведени мероприятия (има се предвид комплексно мероприятие на държавата), които не позволяват възстановяване на собствеността, следва да бъдат обезщетени. За приложението на тази норма е без значение законността на строителството, извършено в имота – достатъчен е обективният факт,че такова съществува, за да се отрече възможността за възстановяване на собствеността в реални граници по реда на ЗСПЗЗ. Прието е още, че в случая е налице пречка за възстановяване само на тази част от терена, върху която попада сградата и прилежащия терен, необходим за нейното обслужване. За останалата част от мястото може да се направи преценка дали същата отговаря на нормативните изисквания за урегулиран поземлен имоти и да се признае правото на собственост само върху нея, каквато възможност в случая е установена със заключението на вещото лице А.. Съдът обаче е счел, че по отношение на тази част от имота е налице друга пречка за възстановяване по ЗСПЗЗ – извършена приватизационна процедура, доколкото е установено, че терена и сградата са включени в капитала на [фирма], първоначално регистрирано като еднолично акционерно дружество с държавно имущество. По отношение на това дружество е проведена приватизационна процедура, а решението за възстановяване на собствеността в реални граници е непротивопоставимо на приватизираното търговско дружество, в активите на което е включен възстановеният имот, ако е издадено при висяща или приключила процедура за приватизация. Посочено е, че разпоредбата на § 11 ДР на ЗПСК дава предимство на процеса на приватизация, който не може да бъде възпрепятстван от реституционни претенции, ако те не са били уважени до този момент. В случая е проведена такава процедура и собствениците имат право само да бъдат обезщетени за притежавания от техния наследодател имот, но не и на реституция в реални граници, в който смисъл е цитираната задължителна практика – Решение № 205 от 08.07.2010 г. по гр.д.№ 4543/2008 г., ВКС, I г.о.
Апелативният съд изрично е посочил, че ищците не са релевирали като придобивно основание реституция при условията на чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Доводи в тази насока за първи път са развити в депозираните по делото писмени бележки от процесуалния представител на наследниците на З. Б. – Д. Й. Б. и Р. Й. Б.. Посочено е, че така изложените съображения не следва да бъдат обсъждани по същество, тъй като на практика се заявява ново основание за наличието на право на собственост върху спорния имот.
При преценка за наличието на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС намира, че в случая не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по следните съображения:
В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторите поддържат, че касационното обжалване следва да бъде допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – поради противоречие между изводите на въззивния съд и задължителна съдебна практика : Решение № 13 от 27.01.2012 г. по гр.д.№ 176/2011 г., ВКС, ІІ г.о., Решение № 259 от 08.01.2013 г. по гр.д.№ 299/20125 г., ВКС, ІІ г.о., ТР № 6 от 10.05.2006 г. по тълк.гр.д.№ 6/2005 г. на ВКС, ОСГК и Решение № 86 от 15.06.2011 г. по гр.д.№ 722/2010 г., ВКС, ІІ г.о., както и Решение № 361 от 31.05.2011 г. по гр.д.№ 484/2009 г., ВКС, І г.о. Всички така цитирани актове касаят приложението на реституционното основание по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. Същевременно заявените от ищците, включително настоящите касатори, претенции не са обосновани със своевременно въведени в процеса твърдения за наличието на това придобивно основание. Изявления в тази насока изобщо отсъстват в обстоятелствената част на исковата молба, поради което касаторите некоректно се позовават на разяснението, направено с Решение № 259 от 08.01.2013 г. по гр.д.№ 299/20125 г., ВКС, ІІ г.о. По делото е бил изготвен проект на доклад по чл. 146 ГПК, в който (в съответствие със съдържанието на исковата молба) отсъстват констатации за позоваване от страна на ищците на основанието по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ – било чрез изричното посочване на текста от закона, било чрез твърдения за наследствено правоприемство и липса на валидно отчуждаване на имота от наследодателя за периода от 09.09.1944 г. до 1989 г. Липсата на твърдения за това придобивно основание се потвърждава и от процесуалното поведение на ищците – те не са възразили за непълнота на проекта на доклад, напротив – в първото по делото съдебно заседание пълномощникът им изрично е заявил : „Поддържаме като придобивно основание, легитимиращо моите доверители като собственици, именно земеделската реституция” (л. 150 от първоинстанционното дело), което е съобразено и в окончателния доклад по делото. С приключване на първото по делото заседание са изчерпани процесуалните възможности за надлежно сезиране на съда с искане да преценява като придобивно основание хипотезата по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ – както посредством поясняване на исковата молба, така и чрез изменение на основанието на иска. Добавянето на ново основание, наред с вече заявеното, при това чрез писмена защита пред въззивния съд е процесуално недопустимо и няма за последица включване на въпросното ново основание в предмета на делото. Ето защо цялата цитирана от касаторите съдебна практика е неотносима към случая и не е годна да обоснове наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По-съществената пречка за допускане на касационното обжалване в случая е отсъствието на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като в изложението отсъства формулиран правен въпрос, какъвто се изисква съобразно разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. С това тълкувателно решение е прието, че касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, по отношение на който е налице и някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Върховният касационен съд не разполага с правомощие да изведе такъв въпрос от текста на касационната жалба или от изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, доколкото подобно действие би влязло в пряко противоречие с диспозитивното начало в гражданския процес. При отсъствието на конкретно формулиран въпрос касационният съд не може да прецени дали е налице хипотеза в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК и касационното обжалване не следва да се допуска, без да се подлага на обсъждане дали е налице някое от допълнителните условия за селекция.
По изложените съображения състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба с вх.№ 10511 от 05.09.2014 г., подадена от адвокат Г. Г. от САК срещу въззивно решение № 1607 от 25.07.2014 г., постановено по в.гр.д. № 3780/2013 г. по описа на АС – [населено място].
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: