1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 454
[населено място],08.06.2012г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на седемнадесети май през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д.№ 880/2011 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК и е образувано по касационна жалба на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място], представлявано от управителя В. М.. Касационната жалба е приподписана от адв. И. С.. Релевирани са оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение, с молба да бъде обезсилено или отменено, в частта, с която е прието, че касаторът дължи като поръчител на [фирма] сумата от 125 044.19 лв. по запис на заповед издаден на 17.10.2008г. и издадената въз основа на него заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.дело № 3112/2010г. на БРС, както и в частта за разноските. Позовава се на критериите за селектиране на касационните жалби по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът [фирма] – [населено място] излага подробно становище, че така изложените от касатора основания за достъп до касация не отговарят на изискванията възприети в ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС. С писмения отговор представя ксерокопия на съдебни актове на ВКС. Претендира за разноски пред касационната инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу валидно решение на въззивен съд, за което не са налице предпоставките на чл.280, ал.2 ГПК за недопустимост на касационното обжалване.
Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и / или процесуално право, при наличието на специалните предпоставки на т.т.1-3 на чл.280, ал.1 ГПК. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
С решение от 24.02.2011г., постановено по т.д. №530/2010г. Бургаския окръжен съд е уважил иска на [фирма] срещу [фирма] и е признато за установено вземането по запис за заповед издаден на 17.10.2008г. за сумата от 125 044лв., частично от 481 588.26 евро, за която има издадена заповед за незабавно изпълнение на Бургаския районен съд № 2562/31.05.2010г. по ч.гр.дело № 3112/2010г. Със същото решение е прекратено производството по делото по отношение на обективно съединените искове за установяване съществуването на задължение по отношение на ответника [фирма] породено от договор за лизинг, което поради необжалването му е влязло в сила. Първоинстанционният съд за да уважи предявения установителен иск по чл.422 ГПК е приел, че записа на заповед е редовен от външна страна менителничен документ и е изложил подробни мотиви защо не приема за основателно единственото възражение на ответника за липсата на представителна власт на лицето авалирало записа на заповед като представляващ дружеството.
Решението е потвърдено с въззивното решение на Бургаския апелативен съд. Счел е, че ищецът – заявител има правен интерес от предявяване на установителен иск за установяване на вземането си по издадената заповед за изпълнение, след като длъжникът по издадената заповед за незабавно изпълнение е подал възражение в заповедното производство. По съществото на спора е приел, че в заповедното производство задължение на съда е да провери редовността на ценната книга – чл.535 и чл.536 ТЗ, дали е настъпил падежа на вземането, подадено ли е заявлението от оправомощено лице и срещу когото се издава изпълнителния лист, както и редовността на джирото. Върху действителността на записа на заповед не се отразява обстоятелството, че ценната книга обезпечава каузална сделка и доколкото е доказана връзката между нея и сключената сделка, и идентичността на двете вземания, но не е доказано плащане от издателя на записа на заповед, вземането по нея е съществуващо. Издател на записа на заповед е дружеството [фирма], а касаторът е авалист по записа на заповед.
По Изложението на касационните основания по чл.284, ал.3, т.1 ГПК:
В раздел ІІ, т.1 ГПК на изложението се правият доводи за недопустимост на предявените обективно съединени искове за установяване на вземане по договор за лизинг № 01009893/001 от 17.10.2008г., сключен между ищеца и [фирма], тъй като установяването на вземането по този договор се явява ирелевантно по отношение на конкретния спор, с аргументи, че делото е образувано въз основа на нередовна искова молба. Данни за релевираната недопустимост на исковете не се констатират. В исковата молба ищецът изрично е посочил, че предявява установителен иск за установяване на вземането по издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на издаден запис на заповед по чл.417 и чл.418 ГПК/ е уточнен с исковата молба, допълнителна искова молба и доклада на БОС от 14.12.2010г. В останалата част на изложението няма ясно и конкретно формулиран процесуалноправен въпрос, който “да е решаван противоречиво от съдилищата и същевременно е от съществено значение значение за развитие на правото”. Изложението съдържа съждения на касатора за това какви процесуални действия са извършени от първоинстанциония съд във връзка с уточняване на претенцията на ищеца, несъгласие с изводите на въззивния съд, че недостатъците на исковата молба са били отстранени, следвало ли е с оглед на равнопоставеността на страните в процеса да бъде дадена възможност на ответника да подаде отговор по уточнената искова молба, от исковата молба не ставало ясно дали се претендира признаване на вземането или се иска осъждане, не била посочена цената на иска, с решението си съдът се е произнесъл за сума, различна от заявената в исковата молба – 125 044, 19 евро вместо 125 044.19 лв. Извън релевирания довод за недопустимост на исковете, оплакванията на касатора за допуснати от първоинстанционния съд нарушения, подлежат на проверка по пътя на въззивното обжалване, които са преценени от въззивния съд като неоснователни. Препращането към съдебна практика – определения на Пазарджишкия районен и окръжен съд, на Варненския районен съд и Кюстендилския окръжен съд не е достатъчно и не изпълнява основната предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК – посочване на материалноправния или процесуалноправен въпрос, обусловил решаващите изводи за изхода на делото. Касаторът трябва да формулира правния въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 и т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде извършена преценка дали е налице идентитет между правния въпрос по който се е произнесъл съда и разгледания в посочената във влезлите в сила съдебни актове правен въпрос. Въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. Освен това, представените определения не могат да бъдат ценени като противоречива съдебна практика, тъй като няма отбелязване, че са влезли в сила. Съгласно т.3 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС съдебната практика се формира от всички влезли в сила съдебни решения, поради което всяко противоречие между две съдебни решения съставлява противоречива практика.
Т.2 на Изложението съдържа доводи за неправилност на въззивното решение относно приетото от БАС, че записа на заповед е редовен от външна страна и че е подписано от лице с представителна власт за авалиста [фирма]. Поддържа се още, че записа на заповед като абстрактна сделка не представлява самостоятелна правна сделка и не може да породи самостоятелно правно действие. Отново касаторът не формулира ясен и конкретен материалноправен въпрос, а препраща към решения на ВКС, като противоречива съдебна практика за действителността на записа на заповед като абстрактна сделка. С решение № 1231 от 11.05.2006г. по т.дело № 530/2005г. ВКС, състав на ТК се е произнесъл, че основанието не е условие за действителност на записа на заповед. Въззивният съд не се е произнесъл в решението си в противния смисъл, поради което не е налице противоречиво разрешен правен въпрос по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Касаторът не конкретизира на кой от разгледаните в ТР № 1 от 28.12.2005г. на ОСТК на ВКС въпроси се позовава като задължителна за съдилищата съдебна практика, поради което не обосновава критерия по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Представените съдебни актове на отделни съдилища, без да е направена връзка между разрешения в тях правен въпрос и този по конкретното дело, също не може да обоснове допустимост на касационното обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
По никакъв начин касаторът не обосновава наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради което не следва да се допуска въззивното решение до касационно обжалване по този критерий.
С оглед на резултата от касационното обжалване на ответника по касация ще следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 2210лв. при съобразяване на разпоредбата на чл.9, ал.2 във връзка с чл.7, ал.2 от Наредба №1 за минималните адвокатски възнаграждения.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №53/31.05.2011г., постановено по в.т.дело №120/2011 г. на Бургаския апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място] да заплати на [фирма] – София юрисконсултско възнаграждение в размер на 2211лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: