5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
N 454
София, 09.09. 2016 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. N 1977/2016 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 951 от 29.01.2016 г. по гр. д. № 19399/2014 г. Софийският градски съд е оставил в сила решение № I-44-291 от 26.08.2014 г. по гр. д. № 9040/2001 г. на Софийския районен съд, с което предявеният от [фирма] [населено място] иск за ревандикация на самостоятелен обект в сграда – магазин от 58 кв. м., е уважен и ТПК „Д. Б.“ [населено място] е осъдена да предаде фактическата власт върху имота, а като последица от това констативният нотариален акт за собственост № 22/1999 г. е отменен; решението е постановено при участието на трети лица-помагачи на ищеца: [фирма] [населено място] и [фирма] [населено място], на които ищецът прехвърлил спорния имот в хода на делото.
В срока по чл. 283 ГПК касационна жалба е подадена от ТПК „Д. Б.“, с която се иска отмяна на решението като необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
От ответниците по жалбата, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден отговор от [фирма] [населено място] със становище за недопускане на касационно обжалване.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира следното:
Ищецът [фирма] е предявил срещу ТПК „Д. Б.“ иск по чл. 108 ЗС за магазин от 58 кв. м. – самостоятелен обект в сграда, находяща се в [населено място], [улица], основавайки правото си на собственост на универсално правоприемство и способа, уреден в чл. 17а ЗППДОбП /отм./ – преобразуване на държавно предприятие в търговско дружество. Досежно правото на държавна собственост върху имота е ангажирал твърдения и доказателства за одържавяване имуществото на бившите шивашки ТПК с ПМС № 16 от 08.02.1962 г., с което цеховете за готови облекла на ТПК „Д. Б.“ преминават към ДИП „В.“ С., и акт за държавна собственост № 4774/05.02.1969 г., видно от който цялата производствено-административна сграда, в която се намира ревандикираният магазин, посочена като бивша собственост на ДИП „В.“, се предоставя за стопанисване и управление на Д. „Р.“. Ангажирани са, както с исковата молба, така и в хода на процеса, твърдения и доказателства за правоприемство на страната на ищеца, включително за преобразуването на държавното предприятие в търговско дружество.
В първото заседание по гр. д. № 9040/2001 г. на Софийския районен съд ответникът оспорил автентичността на подписа в графата „одобрявам”, положен от председателя на ИК на Коларовския РНС върху акт за държавна собственост № 4774/05.02.1969 г., с твърдения, че принадлежи на заместник-председателя. С определение от 25.10.2002 г. делото е спряно заради висящност на гр. д. № 3049/1996 г. на Софийския районен съд по иск на ТПК „Д. Б.“ срещу [фирма] за ревандикация на парцела, върху който е построена сградата на [улица], ведно с нея и останалите постройки, а след приключването му с влязло в сила решение е възобновено с определение от 22.04.2012 г. С определение в откритото съдебно заседание от 06.06.2013 г. районният съд дал указания на ответника да конкретизира как оспорва представения по делото акт за държавна собственост – по съдържание или по автентничност, като със становище от 25.11.2013 г. последният е заявил, че оспорва и верността му, с твърдение, че сградата никога не е била собственост на ДИП „В.“. Съдът открил производство по чл. 154 ГПК /отм./ и указал на ответника, че върху него пада доказателствената тежест по оспорването. Тъй като страната се е отказала от предваритерно поисканото съдебно удостоверение, по силата на което да се снабди с документи, обективиращи подписа на заместник-председателя, и при липса на други доказателствени искания, първоинстанционният съд решил делото при наличните доказателства, като уважил иска по чл. 108 ЗС.
За да потвърди първоинстанционното решение, Софийският градски съд приел на първо място, че ищецът е доказал фактическия състав на придобивния способ по чл. 17а ЗППДОбП /отм./, както и правоприемството между преобразуващото се в търговско дружество държавно предприятие и първоначалния му праводател, комуто е било предоставено стопанисването и управлението на държавния имот, от една страна, и преобразуваното държавно предприятие и търговско дружество – от друга. Досежно правото на държавна собственост върху процесния имот като елемент на посочения придобивен способ, съдът приел, че проведеното от ответника оспорване на автентичността на акта за държавна собственост е неуспешно, предвид че същият не е ангажирал доказателства за твърденията си, в т. ч. графологическа експертиза, които по категоричен начин да докажат, че положеният върху акта подпис принадлежи на лице, различно от председателя на ИК на Коларовския РНС. Същевременно съдът изложил съображения, че правото на държавна собственост, както и предоставянето на правото на стопанисване и управление на праводателя на ищеца, успешно са доказани с други представени по делото доказателства – ПМС № 16 от 08.02.1962 г. и приложение № 1, заповед № РД-25-02/20.02.1992 г. на министъра на индустрията и търговията, разделителен протокол, заповеди и др. На следващо място, по отношение на пасивната материалноправна легитимация на ответника, приел за безспорен между страните факта на упражнявана от последния фактическа власт върху имота, а досежно основанието, на което я упражнява – че то е негодно да бъде противопоставено на ищеца, като в тази връзка се позовал на влязлото в сила решение по гр. д. № 3049/1996 г. на Софийския районен съд, потвърдено с влязло в сила решение от 06.04.2011 г. по гр. д. № 5412/2003 г. на Софийския градски съд, с което правото на собственост на ответника върху терена и построената в него шестетажна сграда, включително спорния магазин, е отречено. Пак в тази връзка и с оглед направено от кооперацията възражение за придобиване на имота по давност въз основа на добросъвестно владение за периода от 02.04.1996 г. до 02.04.2001 г., въззивният съд приел, че основанието, на което е установена фактическата власт, е негодно да го направи собственик, тъй като се черпи от индивидуален административен акт – заповед № РД-25-02/02.04.1996 г. на министъра на промишлеността, прогласен окончателно, с влязло в сила решение по адм. д. № 6917/1999 г. на Върховния административен съд, за нищожен.
В касационната жалба се поддържа, че в нарушение на правомощията си въззивният съд не е назначил графологическа експертиза във връзка с предприетото от ответника, сега касатор, оспорване по чл. 154 ГПК /отм./ на автентичността на акта за държавна собственост № 4774/1969 г., след като е приел, че категоричен извод за авторството не може да бъде направен на база визуално сравняване на подписа, положен върху него, и подписите върху представените като доказателства протоколи от заседания на ИК на Коларовския РНС. Поддържа се и неправилност на извода за придобиване на правото на държавна собственост чрез одържавяване въз основа на ПМС № 16 от 08.02.1962 г., което не фигурира като основание в акта за държавна собственост. В резултат на допуснатите нарушения на процесуалния и материалния закони, възззивното решение се явявало и необосновано, тъй като единственото годно съгласно закона доказателство за правото на собственост на държавата, бил оспореният акт за държавна собственост.
Във връзка с тези оплаквания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил на първо място въпроса за правомощията на въззивната инстанция сама да назначава графологическа експертиза при оспорване по реда на чл. 154 ГПК /отм./ на автентичността на официален свидетелстващ документ, на който ищецът основава претенцията си, като твърди противоречие на приетото от въззивния съд с т. 10 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, определение № 544 от 27.07.2011 г. по т. д. № 1066/2010 г. на ВКС, II-ро т. о., и решение № 249 от 12.11.2012 г. по гр. д. № 270/2012 г. на ВКС, II-ро г. о. На второ място поставя въпроса за способите за доказване на правото на собственост на държавата чрез възприемането на акта за държавна собственост и на останалите представени по делото доказателства, както и за обвързващата доказателствена сила на акт за държавна собственост относно това право и реда за нейното преодоляване чрез оспорването му като официален свидетелстващ документ, като се навежда противоречие на приетото от въззивния съд с ТР № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 249 от 12.11.2012 г. по гр. д. № 270/2012 г. на ВКС, II-ро г. о. По поставените въпроси се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните:
Както материалноправният, така и процесуалноправните въпроси, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, съдържат искане за тълкуване и прилагане на чл. 154 ГПК /отм./ при оспорване на акт за държавна собственост на недвижим имот. По това искане е формирана задължителна съдебна практика на ВКС с решения по чл. 290 ГПК, каквито са например решение № 391/18.10.2012 г. по гр. д. № 1139/2011 г. и решение № 8/11.02.2014 г. по гр. д. № 4244/2013 г., двете на ВКС, І-во г. о. Според тях актът за държавна собственост, когато такъв е създаден, само констатира правото на собственост, придобито по някой от предвидените в чл.77 ЗС способи, но той не създава права. В решение № 61 от 26.05.2014 г. по гр. д. № 7685/2013 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., също е прието, че актът за държавна собственост само констатира собствеността на държавата, без да я поражда, като има легитимиращо действие; че съдът не е длъжен да приеме, че държавата е собственик на актувания имот, а формира този правен извод по вътрешно убеждение, с оглед на всички доказателства по делото и разпоредбите на закона, като може да отрече правото на държавата, дори и когато няма възражение от противната страна срещу акта за държавна собственост. Съобразявайки посочената задължителна практика, на първо място следва извод, че в случая въззивният съд не е бил длъжен сам да назначи графологическа експертиза при направеното оспорване на автентичността на акта за държавна собственост от 1969 г.; на второ място – че е преценявал легитимиращия ефект на представения акт за държавна собственост с оглед доказателствата по делото и разпоредбите на закона, като това той е могъл да направи и без изрично оспорване на акта по реда на чл. 154 ГПК /отм./ и извършване на проверка относно истинността на документа. Освен записаното в акта за държавна собственост, съдът е взел предвид и други представени писмени доказателства, които е преценил като достатъчни да установят правото на държавна собственост, дори оспорването на акта от 1969 г. да се приеме за доказано. Следователно, не се разкрива противоречие между начина, по който въззивният съд е процедирал, и задължителната съдебна практика, включително и указанията, дадени в т. 10 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, така че не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Материалноправният въпрос за способите за доказване на правото на собственост на държавата следва да бъде разгледан във връзка с конкретните данни по делото, според които наличието на придобивно основание за държавата е установено от представените в настоящото производство доказателства, както и от решението по гр. д. № 5412/2003 г. на Софийския градски съд. Макар въззивният съд само да се е позовал на този съдебен акт, от мотивите към същия е видно, че теренът, върху който е построена сградита, включваща и спорния магазин, не е придобит при действието на ЗПИНМ /отм./ от ТПК „Д. Б.”, а е станал държавна собственост по силата на отчуждаване по ЗОЕГПНС от физически лица през 1949 г. и към момента на изменението на регулацията от 1956 г. само е бил предоставен за ползване на кооперацията, а с ПМС 16/08.02.1962 г. е променено фактическото отреждане на имота, без промяна на титуляра на правото на собственост, а именно – държавата, която на основание чл. 92 ЗС е станала собственик на построеното. Действително, мотивите към решението не са източник на силата на пресъдено нещо /т. 18 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС/, но трайната съдебна практика на ВКС приема, че те са задължителна част от съдържанието на съдебния акт, в която се обосновава волята на съда, отразена в диспозитива на решението; в тях се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда относно спорното право. В съответствие с тази съдебна практика въззивният съд се е позовал на влязлото в сила решение и затова не се разкрива основание за допускане на касационно обжалване по поставения материалноправен въпрос.
Следва да се добави и това, че решение № 249/12.11.2012 г. по гр. д. № 270/2012 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., представено с изложението към жалбата, е неотносимо към спора по настоящото дело, защото е във връзка с оспорена автентичност на заповед на кмета на общината по пар. 4б от ПЗР на ЗСПЗЗ, чиято преценка от съда се подчинява на правила, различни от тези при преценката на акт за държавна собственост; ТР № 5/14.11.2012 г. на ОСГТК на ВКС също е неотносимо – разрешените с него въпроси са за недопустимостта на самостоятелен иск по чл. 124, ал. 4, изр. 1 ГПК за установяване неистинност на документ, който не е бил своевременно оспорен във висящ процес, ако правният интерес от този иск се извежда от възможността решението по спора за истинността на документа да се представи по основния спор или да послужи като основание за отмяна на влязлото в сила решение по този спор. Определение № 544 от 27.07.2011 г. по т. д. № 1066/2010 г. на ВКС, II-ро т. о., с което не е допуснато касационно обжалване, е постановено в производство по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК и не съставлява съдебна практика по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, която да послужи при преценката за допускане на обжалваното въззивно решение до касационен контрол.
На последно място – наличието на задължителна съдебна практика, на която въззивното решение не противоречи, изключва възможността касационното обжалване по поставените въпроси да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 951 от 29.01.2016 г. по гр. д. № 19399/2014 г. на Софийския градски съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: