ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 454
гр. София, 26.05.2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети април през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ РИКЕВСКА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
изслуша докладваното от съдия РИКЕВСКА гр. дело № 1662 по описа за 2009 година и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производство по чл. 288 вр. с чл. 280 ал. 1 ГПК.
Постъпили са касационни жалби от С. Д. В., от П. Х. З. и Е. И. В., както и от Д. А. З. , К. А. П., Л. Д. К. и Е. Д. К., срещу решение № 525 от 18.09.2008 г. по гр. д. № 557/07 г. на Окръжен съд гр. Б.. К. считат че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, на съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано.
Ответниците по касация М. Г. В., Е. Я. К., З. Я. Д. и М. Я. К. оспорват жалбите.
ВКС, след като взема предвид доводите в жалбите и отговора, и извърши проверка на данните по делото, прие за установено следното:
С решение № 352 от 12.10.2000 г. по гр. д. № 210/1998 г. Районен съд гр. П. е отхвърлил предявения от М. В. , Е. К. , З. Д. и М. К. срещу П. З. и Е. В. иск за собственост на 1/6 ид. ч. от имот пл. № 3* в кв. 93 по плана на гр. П. и на построената в него жилищна сграда. Осъдил е П. З. и Е. В. да предадат на М. В. , Е. К. , З. Д. и М. К. собствеността на 1/6 ид. ч. от две дюкянски помещения представляващи първи етаж от сградата. Обявил е за нищожни действията обективирани в нот. акт № 9/74 г. в частта, в която А. З. и П. З. са признати за собственици на ? ид. ч. от първи етаж на сградата и нот. акт № 10/74 г. с който Д. В. е признат за собственик на ? ид. ч. от първи етаж на сградата и е отменил нотариалните актове в тази част. Отменил е нот. актове № 133/93 г. и № 135/93 г. съответно в частта над 1/6 ид. ч.за първия акт и над 1/18 ид. ч. от втория акт.
С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 352 от 12.10.2000 г. по гр. д. № 210/1998 г. Районен съд гр. П. в частта, в която П. З. и Е. В. са осъдени да предадат на М. В. , Е. К. , З. Д. и М. К. владението на дюкянските помещения представляващи първи етаж на сградата в частта над 1/7 ид. ч. до 1/6 ид. ч. Постановил е ново решение с което искът на М. В. , Е. К. , З. Д. и М. К. срещу П. З. и Е. В. е отхвърлен за частта над 1/7 ид. ч. до 1/6 ид. ч. Отменил е първоинстанционното решение в частта, в която са отменени нот. акт № 9/74 г. и № 10/74 г. в частта над 1/14 ид. ч. до ? ид. ч. Оставил е в сила решението в частта, в която П. З. и Е. В. са осъдени да предадат владението на 1/7 ид. ч. от първи етаж и в частта, в която нот. актове са отменени за по 1/14 ид. ч. Признал е за установено по отношение на Д. З. , К. П. , Л. К. и Е. К. , че М. В. , Е. К. , З. Д. и М. К. са собственици на 1/7 ид. ч. от първи етаж, като е отхвърлил иска М. В. , Е. К. , З. Д. и М. К. срещу Д. З. , К. П. , Л. К. и Е. К. за предаване на владението на 1/6 ид. ч. от имота.
Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения. Специфичен за делото въпрос по смисъла на закона е този, който е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда по същество, досежно съобразяването с практиката и със закона. Касаторът е длъжен да посочи правен въпрос който е от значение за решаване на спора по конкретното дело. Както е прието и в Тълкувателно решение № 1/09 г. от 19.02.2010 г., ВКС няма задължение, а и не може да формулира правния въпрос въз основа на сочените факти и обстоятелства в жалбата. Той може само да даде квалификация на правния въпрос, да го конкретизира и уточни, като изхожда от обстоятелствената част на изложението. Непосочването на правния въпрос е основание за недопускане на касационното обжалване. С оглед указанията на ВКС, въззивният съд е оставил подадените жалби без движение, като е указал на касаторите да представят мотивирани изложения на основанията за допустимост на касационното обжалване. В изпълнение на указанията касаторите са представили изложения които са идентични по съдържание, затова следва да бъдат разгледани общо. Настоящият състав приема, че в изложенията са формулирани въпроси за елементите от фактическия състав на чл. 69 ЗС, за спиране и прекъсване на давността, както и за добросъвестността на владение. Излагат се доводи за допустимост на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 2 ГПК и е посочена съдебна практика.
За да постанови решението въззивният съд е приел, че страните имат общ наследодател -, починал на 17.12.1959 г. Същият бил собственик на жилищна и дюкянска сграда със застроена площ 105 кв. м. и незастроена площ 37 кв. м., парцел ****Х в кв. 100 по плана на гр. П.. С. смъртта на Х. оставил за наследници съпруга и шест деца. Със завещание от 24.05.1953 г., обявено на 16.04.1960 г., Христо завещал на съпругата си М. В. две стаи от къщата, както и да получава наемите от дюкяните. Според въззивния съд обстоятелството че на М. В. е завещана собственост, не я лишава от наследство. Затова праводателят на ищците, Я. В. , син на Х. К. получил в дял 1/7, а не на 1/6 ид .ч. от имота, или ищците имат общ дял от наследството в размер на 1/7 ид. ч. Съдът приел че П. З. и Е. В. и техните съпрузи не са придобили собствеността на процесните дюкянски помещения по давност, тъй като те са били ползувани от М. В. а не от тях. След нейната смърт, от 1975 г. до 1990 г. дюкяните са ползувани от държавата и е съществувала забрана за придобиването им по давност. След 1990 г. дюкяните се ползували от П. З. и Е. В. които събирали наеми, но нямало доказателства че са владяли за себе си, като са отблъснали владението на Я. В. и това отблъсване е доведено до знанието му. Извършените разпоредителни действия по отношение парцела и жилищната сграда са неотносими към дюкянските помещения, тъй като представляват отделни обекти. След 1990 г. между страните имало спорове за собствеността, затова давност не е текла, а и до предявяване на иска на 15.09.1998 г. , десетгодишният давностен срок не бил изтекъл. Тъй като П. З. и Е. В. не са придобили имотите по давност, не са могли валидно да се разпоредят с тях през 1993 г. Неоснователно било твърдението на Д. З. , К. П. , Л. К. и Е. К. за придобиване на имотите по давност след 1993 г. Не било доказано че са владяли от 1993 г. до 1998 г., а владението било осъществявано от праводателите им. Дори да е осъществявано владение, то не е било добросъвестно, тъй като ответниците са били страна по водените между страните дела.
При проверка на основанията за обжалване ВКС счита, че не са налице сочените основания за допустимост на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК. В тази хипотеза на допустимост законодателят е имал предвид противоречие на въззивния акт с тълкувателните решения и постановления на Пленум на ВС, с тълкувателните решения на ОСГК на ВС постановени при условията на чл. 86 ал. 2 ЗСВ /отм./, с тълкувателните решения на ОСГТК, с решения на ОСКГ и ОСТК на ВКС, или с решение постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Тълкувателно решение № 65 от 03.01.1976 г. по гр. д. № 39/76 г., ОСГК е неотносимо към поставените въпроси, тъй като с него се разглежда реда за закупуване от граждани на недвижими имоти съгласно чл. 15 ЗСГ. Няма противоречие с приетото в ППВС № 4 от 15.03.1978 г. по гр. д. № 6/77 г., че ЗСГ не урежда случаите, при които до влизането му в сила е изтекла придобивната давност за такива имоти. При липса на такава уредба следва да се приеме, че щом е изтекла придобивната давност по чл. 79 ЗС, са настъпили и последиците, свързани с нея. Въззивният съд е приел че до влизане в сила на ЗСГ придобивната давност не е изтекла, тъй като наследниците не са владяли. Въззивното решение не противоречи и на решение № 3 от 09.1994 г. по гр. д. № 2/94 г. на Пленум на ВС, че придобивна давност при действието на ЗСГ не тече с оглед разпоредбите на чл. 29 ал. 1 т. 4 във вр. с чл. 15 от закона, тъй като при постановяването на решението съдът е съобразил същото.
Същественият въпрос ще е разрешаван противоречиво от съдилищата тогава, когато освен обжалваното въззивно решение съществува и друго влязло в сила съдебно решение, в което същият въпрос е разрешен по различен начин. Въззивното решение не противоречи на посочената съдебна практика. Решение № 2* от 13.10.1960 г. по гр. д. № 3461/60 г. на ВС I ГО посочва елементите от фактическия състав на чл. 108 ЗС, а според решение № 128 от 26.02.1987 г. по гр. д. № 14/87 г. на ВС І ГО, с нотариален акт, издаден въз основа на обстоятелствена проверка не се учредява, а се удостоверява правото на собственост. Поставените въпроси са разгледани от съда и приетото от него не им противоречи. Според решение № 1* от 03.04.1969 г. по гр. д. № 51/69 г. на ВС І ГО, малоценен недвижим имот може да бъде придобит по давност от местен жител и в места, където се прилага ЗРПВПВННИ. Тъй като процесния имот не е малоценен, решението няма отношение към спора. Неотносимо е и решение № 1* от 17.06.1963 г. по гр. д. № 959/63 г. на ВС І ГО, което разглежда въпроси на изпълнителното производство. В Решения № 1* от 05.07.1960 г. по гр. д. № 3322/60 г. на ВС I ГО и № 400 от 07.03.2003 г. на по гр. д. № 298/02 г. на ВКС IV ГО се приема, че правото на ползване включва правото да се получават наемите от имота, върху който е учредено. В решението си съдът е обсъдил и този въпрос, както и кой и на какво основание е получавал наеми от магазините. Касаторите не обосновават в какво се изразява противоречие на въззивното решение с решения № 1* от 13.06.1977 г. по гр. д. № 963/77 г. на ВС II ГО и № 1* от 16.V.1996 г. по гр. д. № 2229/95 г., на ВКС IV ГО, които се отнасят до преценката на гласните доказателства. Необосновано се твърди и противоречие с решение № 1* от 19.07.2002 г. по гр. д. № 1208/01 г. на ВС IV ГО, че продажбата на чужд недвижим имот не е нищожна и владението на купувача по такава сделка е добросъвестно, защото е получено на правно основание – действителна сделка. Съдът е изложил мотиви защо приема, че касаторите не са добросъвестни владелци – те са знаели че продавачите не са били собственици. Въззивното решение е съобразено и с приетото в мотивите на решение № 452 от 20.05.2005 г. по търг. д. № 748/04 г. на ВКС, че с подаване на исковата молба и образуване на делото, давността се прекъсва, а нова давност би започнала да тече, едва след като приключи исковият процес. В решението съдът изрично е посочил, че от закупуването на имота до предявяване на иска дори касаторите да са владели, давността не е достатъчна за придобиване на имота по давност.
В заключение, анализът на приложената към изложението съдебна практика не води до извод че въззивното решение и противоречи. Представянето на решения по спорове от същия характер, но без да са идентични с обжалваното решение, не са достатъчни за да обоснове необходимостта от разглеждане на касационната жалба при формулираните в изложенията общи, а не конкретни правни въпроси. Останалите изложени в изложенията аргументи са свързани с правилността на въззивното решение и не могат да се преценяват по реда на чл. 288 ГПК. По изложените съображения касационните жалби не следва да се допуснат до разглеждане.
Ответниците по касация претендират за разноски. Тъй като не са представили доказателства за заплатени такива за настоящата инстанция, разноски не се присъждат.
Водим от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 525 от 18.09.2008 г. по гр. д. № 557/07 г. на Окръжен съд гр. Б..
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: