О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 454
София, 22.04. 2010 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на четиринадесети април през две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
АЛБЕНА БОНЕВА
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 1687 по описа за 2009 г. взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадена от А. К. С. – вх. № 4512/27.07.2009 г. чрез адв. Е вх. № 4672/05.08.2009 чрез адв. Р срещу въззивно решение № 169/26.06.2009 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по гр.д. № 482/2009 г.
Насрещната страна Н. Л. М. чрез адв. В е отговорил, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба. Моли за присъждане на разноските за инстанцията.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са е допустими.
И двете са подадени в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
А. К. С. е предявил иск по чл. 45 ЗЗД против Н. М. за сумата от 10 500 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от действия на М. Те са докладна записка, въз основа на които е било образувано следствено дело за престъпления по чл. 387, ал. 1 и ал. 3 НК против С. , както и обжалване на акта, с който делото било прекратено на осн. чл. 21, ал. 1, т. 1, НПК.
Пловдивският апелативен съд, като е потвърдил решението на първостепенния Пловдивски окръжен съд, е отхвърлил иска.
За да постанови този резултат, съдът е установил, че Н. М. в качеството му на директор на РДВР С. е подал докладна записка за установени закононарушения от бившия директор о.з. полк. Савов. С нея е поискал да се извърши предварителна проверка по изложените случаи с оглед наличието на данни за злоупотреба с власт и неизпълнени на служебните задължения.
От 2002 г. срещу ищеца С. започнали следствени действия и съдебна процедура, които продължили общо около 3 години. Прокуратурата го е привлякла като обвиняем за извършване на престъпление по чл. 387, ал. 1, пр. 1 НК. С постановление от 06.01.2006 г. Военно окръжна прокуратура – П. е прекратила наказателното производство по следственото дело поради това, че извършените от С. правонарушения не съставляват обществена опасност, а за част от тях следва да се търси отговорност само по дисциплинарен ред , който не може да бъде приложен поради пенсиониране на дееца и изтекъл срок за това.
Против постановлението постъпили две жалби – тази, подадена от РДВР С. е върната като просрочена, а тази, подадена от С. е уважена, като основанието за прекратяване на наказателното производство е изменено на такова по чл. 21, ал. 1, т. НК.
Въззивният съд е приел, че ищецът не е провел пълно главно доказване на един от елементите от фактическия състав по чл. 45 ЗЗД, а именно – противоправност в поведението на ответника М, което е достатъчно основание за отхвърляне на иска. Допълнително е развил и съображения, че липсва причинна връзка в между поведението на М. и увреждането на ищеца, както и вина.
В изложението към касационната жалба, подадена от адв. А не са формирани правните въпроси, по които според касатора съдът се е произнесъл, за да постанови крайния резултат, налагащи разглеждането им от касационната инстанция поради наличие на някое от допълнителните условия по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3 ГПК. Съдът в процедурата по чл. 288 ГПК може само да ги конкретизира или преформулира, но не може сам да ги определи, каквито указания са дадени и в ТР №1-2009-ОС ГК ТК ВКС.
Повдигнатите въпроси в изложението към касационната жалба, подадена чрез адв. Й, не налагат допускане на обжалване поради основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, с които се обосновава.
Разликата между противоправно деяние /деликт/, което е престъпление с такова, което законодателят не е инкриминирал е въпрос, който не е разглеждан от въззивния съд, съответно разрешаването му не е от значение за извода за неоснователност на иска.
Разглеждането на правния проблем за разграничаването на вината на ответника като личност от тази в качеството му на длъжностно лице /държавен орган според формулировката на касатора/ не засяга основното съображение на въззивния съд, за да отхвърли иска, а именно липсата на противооправност в действията на М. Независимо от това, по този въпрос няма произнасяне в Р-1894-59-ІІІ ГО, на което се позовава А. С. в изложението си.
За задължението на всеки деликвент да поправи вредите, които е причинил другиму: Както съставът вече посочи, въззивният съд изобщо не се е произнасял по въпроса дали трябва да се обезщетят уврежданията, претендирани от ищеца, сега касатор, защото е приел, че липсва противоправност в действията на ответника.
Процесуалноправният въпрос – обсъждане на всички доводи и доказателства, е важен, но разглеждането му не се налага поради необоснованост на твърдението, че Пловдивският апелативен съд се произнесъл в противоречие с Р-189-2005-ІV ГО ВКС. В изложението няма аргументи, а и от съдържането на касационната жалба, не може да се изясни кои относими и допустими доказателства и доказателствени средства съдът не е обсъдил, съответно кои релевантни доводи на страните е игнорирал.
Въпросът за правилното разпределение на доказателствената тежест по спора е общо формулиран – като твърдение, че въззивният съд не е спазил правилата на чл. 127, ал. 1 ГПК /отм./, без да е ясно за установяването на кой конкретен факт съдът е сторил това. По този начин касационната инстанция няма възможност да прецени дали фактът е релевантен, съответно какво отражение има за крайния резултат, нито дали цитираното Р-1226-2001-V ГО ВКС е по аналогичен случай. Независимо от всичко, настоящият състав намира за нужно да посочи, че съдебната практика е единна и непротиворечива относно това, че всички елементи от фактическия състав на правната норма на чл. 45 ЗЗД следва да се установят от ищеца с изключение на вината, която се предполага.
При положение, че в решението е прието, че не е осъществен фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, то за постановения резултат е без значение какво е приложението на цитирания текст във връзка с чл. 32, ал. 2 Конституцията на РБ, така че касационно обжалване не се налага и с оглед хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски – 900 лв. заплатен адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА ДО КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ въззивно решение № 169/26.06.2009 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по гр.д. № 482/2009 г.
ОСЪЖДА А. К. С. да заплати на Н. Л. М. сумата в размер на 900 лв., представляващи разноски по чл. 78, ал. 8 ГПК от 2007 г., направени в производството пред Върховен касационен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: