2
определение по гр.д.№ 635 от 2018 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 455
София, 10.10. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 635 по описа за 2018 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК /редакция преди изменението на ГПК със ЗИДГПК, публ. в ДВ бр.86 от 2017 г., съобразно пар.74 от ПЗР на ЗИД на ГПК, публ.ДВ бр.86 от 2017 г./.
Образувано е по касационна жалба на Л. Х. М. срещу решение № 1468 от 23.06.2017 г. по в.гр.д.№ 3882 от 2016 г. на Софийския апелативен съд, гражданска колегия, 12 състав, с което е потвърдено решение № 3282 от 21.04.2016 г. по гр.д.№ 16884 от 2012 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, I-17 състав за уважаване на предявения от М. У. Е., Ш. У., Ф. У., Б. У., Й. У. и Б. У.срещу Л. Х. М. и Р. И. Х. /починала в хода на делото и с конституиран наследник по закон Я. Б. Б., също починал и с конституирани с определение от 29.08.2017 г. на САС наследници по закон: М. В. Г.- М. и Е. В. С./ иск с правно основание чл.108 ЗС за следния недвижим имот: апартамент № 9, находящ се на първи етаж, вляво, в жилищна сграда с административен адрес: [населено място], [улица], вх.Б.
Касаторката твърди, че решението на Софийския апелативен съд е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281,ал.1, т.3 ГПК.
Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Твърди противоречие на решението с практика на ВКС /решение № 68 от 02.08.2013 г. по гр.д.№ 603 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 45 от 16.03.2015 г. по гр.д.№ 6533 от 2014 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 330 от 28.11.2011 г. по гр.д.№ 1519 от 2010 г. на ВКС, ГК, II г.о./ по следния правен въпрос:
1. Следва ли въззивният съд в решението си да излага мотиви за изтекла в полза на страната по делото придобивна давност при добросъвестно владение при условие, че същата се е позовала на десетгодишната давност като недобросъвестен владелец ?
Освен това, се твърди, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК би било произнасянето на ВКС по следния въпрос:
2. При наличие на правоприемство по настанителна заповед в отчужден в полза на общината имот, към кой момент съдът преценява началото на давностния срок за владението по чл.79, ал.1 ЗС- към момента на последното заплащане на наемната цена на имота от праводателя или към момента на последното подаване на документи за картотекиране на лицето-наемател в съответната община ?
Ответниците не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на първо отделение по допустимостта на касационното обжалване счита следното: За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за уважаване на предявения от М. У. Е., Ш. У., Ф. У., Б. У., Й. У. и Б. У. срещу Л. Х. М. и Р. И. Х. /починала в хода на делото и с конституиран наследник по закон Я. Б. Б., също починал и с конституирани с определение от 29.08.2017 г. на САС наследници по закон: М. В. Г.- М. и Е. В. С./ иск с правно основание чл.108 ЗС, въззивният съд е приел, че ищците са собственици на процесния апартамент на основание реституция по чл.1, ал.1 от ЗВСОНИ на отчужден по реда на ЗОЕГПНС имот от техния наследодател А. К. Х. А..
Според съда, ответниците нямат основание за ползват процесния имот, съответно направеното от тях възражение за придобиване на имота по давност е неоснователно, тъй като не са били владелци на този имот в продължение на повече от 10 години. Първоначалната ответница по делото Р. И. Х., наследодателят на другата ищца Х. Б. М. и П. К. К. са били настанени от СО-ТОА „О.“ наематели на този апартамент като крайно нуждаещи се от жилище и видно от подадените от тях на 07.10.2004 г. и 27.12.2004 г. декларации до общината, до 2004 г. са обитавали апартамента със съзнанието, че са наематели на този апартамент. Едва след тази дата би могло да се приеме, че ответниците са променили намерението си от държатели да станат владелци на процесния апартамент. Тъй като обаче от датата на подаване на тези декларации /07.10.2004 г. и 27.12.2004 г./ до предявяването на иска на 11.10.2012 г. не са минали 10 години /изискуемият съгласно чл.79, ал.1 ЗС срок за придобиване по давност при недобросъвестно владение/, ответниците не са придобили процесния апартамент по давност. Според съда, липсата на намерение за своене на имота от страна на ответниците косвено се потвърждавало от представения по делото протокол от 10.10.2011 г. от събрание на етажната собственост на сградата /находящ се на лист 201 от първоинстанционното дело/, от който е видно, че пред ответниците изрично е бил поставен въпроса относно качеството, в което същите обитават апартамента /като собственици или като наематели/, при което същите не са заявили претенции да са собственици на този имот. Обстоятелството, че ответниците са се легитимирали като наематели, а не собственици на имота, е било установено и от показанията на разпитаните по делото свидетели.
Въззивният съд изрично е отбелязал в решението си, че не следва да обсъжда и се произнася относно това дали е изтекъл срокът за придобиване по давност по чл.79, ал.2 ЗС, тъй като от една страна ответниците не са се позовали на кратката придобивна давност, а от друга- нямало доказателства да са установили владение върху имота на правно основание, годно да ги направи собственици.
Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение няма основание за допускане на касационно обжалване на това решение по поставените от касаторката въпроси поради следното:
1. Първият поставен въпрос /следва ли въззивният съд в решението си да излага мотиви за изтекла в полза на страната по делото придобивна давност при добросъвестно владение при условие, че същата се е позовала на десетгодишната давност като недобросъвестен владелец/ не е правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил изводите на съда в обжалваното решение: Видно от мотивите на решението, въззивният съд не се е произнесъл по същество по възражение за придобиване по давност на основание чл.79, ал.2 ЗС /при добросъвестно владение/, а само по направеното от ответниците възражение за придобиване по давност на основание чл.79, ал.1 ЗС /при недобросъвестно владение/.
2. Вторият поставен въпрос /при наличие на правоприемство по настанителна заповед в отчужден в полза на общината имот, към кой момент съдът преценява началото на давностния срок за владението по чл.79, ал.1 ЗС- към момента на последното заплащане на наемната цена на имота от праводателя или към момента на последното подаване на документи за картотекиране на лицето-наемател в съответната община/ е свързан с по-конкретните въпроси:
2.1. Дали неплащането на цената на наетия имот може да се приеме като израз на намерение на наемателя да установи владение върху наетия имот ? и
2.2. Дали подаването на декларация във връзка с молба за картотекиране като крайно нуждаещ се от страна на наемателя на имота може да се приравни на признание, че наемателят държи, а не владее наетия имот ?
Тези въпроси не са правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са обуславящи за решаването на конкретния правен спор. Отговорът на конкретния и съществен за делото въпрос от кога ответниците са установили владение върху апартамента, в който са били наематели /от кога са променили намерението си за своене на имота/, зависи не само от това дали наемателите са плащали наем за имота на общината и дали са подавали декларация и молби за картотекирането им като нуждаещи се от жилище, но и от всички други събрани по конкретното дело доказателства за демонстрирано от ответниците намерение за своене на имота. Освен това, на въпроса с какви действия се демонстрира намерение за свое на чужд имот не може да бъде даден конкретен отговор, доколкото едно и също действие в едни случаи би могло да бъде заявяване на намерение за своене на имота, а в други- не. Например, отказът на държателя на имота да заплаща наем на собственика би могло да бъде действие, с което се заявява намерение да се свои имота, ако държателят заявява, че отказва да заплаща наем поради това, че оспорва правото на собственост на наемодателя и счита себе си за собственик, но същото действие /отказ да се заплаща наем/ би могло да не е израз на намерение за своене на имота, ако се прави, защото наемателят твърди например, че вече е заплатил целия дължим наем за наемния период.
Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд не следва да се допуска.
По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1468 от 23.06.2017 г. по в.гр.д.№ 3882 от 2016 г. на Софийския апелативен съд, гражданска колегия, 12 състав.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.