1
1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 455
гр.София, 21.10.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
шестнадесети октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 3776/ 2019 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.3 т.2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Ауто Вернер”, [населено място], Федерална република Германия (ФРГ), срещу определение на Великотърновски апелативен съд № 252 от 06.08.2019 г. по ч.гр.д.№ 285/ 2019 г., с което е потвърдено определение на Великотърновски окръжен съд от 27.06.2019 г. по ч.гр.д.№ 520/ 2013 г. и по този начин е отхвърлено искането на жалбоподателя за отмяна на обезпечението, допуснато по същото дело от окръжния съд с определение № 202/ 11.04.2013 г. в частта, в която е наложена обезпечителна мярка запор върху лек автомобил М. модел …., рег. [рег.номер на МПС] .
Жалбоподателят поддържа, че определението е неправилно, тъй като представените от него доказателства установявали както факта на продажбата на процесния лек автомобил от „М дизайн – 1” ЕООД на „Ауто Вернер” ЕООД, така й последвалата регистрация на този автомобил на територията на ФРГ. Счита, че това обуславя приложението на пар.4 т.3 от Регламент (ЕО) 593/ 2008 г. на Европейския парламент и на Съвета от 17.06.2008 г. относно приложимото право към договорни задължения (Регламент 593/ 2008 г.), поради което за действителността на договора за продажба е приложимо правото на ФРГ, според което за валидността му е достатъчна обикновена писмена форма. Въззивният съд неправилно счел за приложимо българското право, изискващо квалифицирана форма и обявил продажбения договор за нищожен. Поради това счита определението за незаконосъобразно и претендира за отмяната му. Като основание за допускането му до касационен контрол поставя правните въпроси (уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС): Разпоредбата на пар.4 т.1 или тази на пар.4 т.3 от Регламент 593/ 2008 г. се явява приложима при определяне на приложимото право относно договор за продажба на лек автомобил, когато продажбата и регистрацията му в чужбина са извършени преди налагане на запор в България; Явява ли се по-тясно свързан с ФРГ предметът на договора за продажба, когато това е лек автомобил, регистриран във ФРГ. Освен това поддържа очевидна неправилност на обжалваното определение, като счита за очевидно, че договорът е по-тясно свързан с ФРГ, щом автомобилът е регистриран в тази държавна още през 2011 г.
Ответната страна Комисия за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобито имущество (КПКОНПИ) оспорва частната жалба, като излага съображения в подкрепа на мотивите на въззивното определение, без да вземе становище по наличието на основания за допускане на касационното обжалване.
Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол.
Пред първоинстанционния съд делото е образувано по искане на КОНПИ за допускане на обезпечение на бъдещо искане за отнемане на незаконно придобито имущество по реда на ЗОПДИППД (отм.) от „М-дизайн–1” ЕООД и други лица. Сред поисканите обезпечителни мерки е и запор върху притежаван от горепосоченото дружество лек автомобил Мерцедес модел …, рег. [рег.номер на МПС] . По искането е образувано ч.гр.д.№ 520/ 2013 г. на Великотърновски окръжен съд, който с определение от 11.04.2013 г. уважил молбата. На 23.05.2019 г. „Ауто Вернер” – регистрирано във ФРГ дружество – поискало отмяна на обезпечението като заинтересовано трето лице. В молбата му са изложени твърдения, че през 2010 година този същият автомобил му е бил продаден от„М дизайн–1” ЕООД с писмен договор и за сделката била издадена инвойс – фактура. Въз основа на договора автомобилът бил регистриран в Германия през 2011 г. и не можел да бъде обект на обезпечителни мерки. С определение от 27.06.2017 г. първоинстанционният съд отхвърлил това искане, като този му акт е потвърден с обжалваното в настоящето производство определение. В него съдът посочил, че молителят е трето лице, на което ЗОПДИППД (отм.) дава легитимация да иска отмяна на обезпечението съгласно чл.24 ал.2, но ал.3 на същия член изисква към молбата да бъдат приложени декларация относно източника на средства за придобиване и доказателства за това, каквито в случая липсват. Освен това приложимото право съгласно Регламент 593/ 2008 г. е българското, то изисква продажбата на регистрирани в страната леки автомобили да бъде извършена с писмен договор с нотариална заверка на подписа, а такава заверка договорът, на който молителят основава правата си, не съдържа и затова не прехвърля собствеността. Съдът посочил още, че представените от молителя доказателства за регистрацията на автомобила във ФРГ сочат, че той е регистриран на името на В. Д., а не на „Ауто Вернер”, следователно не подкрепят твърденията му за придобиване на собствеността от дружеството въз основа договора от 2010 г. Посочил също, че въпросът дали молителят има права върху вещта може да бъде решен в исково състезателно, а не в обезпечително производство, затова молителят трябва да встъпи в исковия процес на основание чл.29 ЗОПДИППД (отм.), където спорът да бъде решен.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените от частния касатор въпроси не обуславят решаващите изводи на въззивния съд. Основните съображения на този съд да потвърди определението за отказ за отмяна на запора на лекия автомобил са свързани с липсата на декларация и доказателства по чл.24 ал.3 ЗОПДИППД (отм.); липсата на доказателства този автомобил да е регистриран на името на дружеството – молител; и невъзможността в обезпечително производство да се установяват спорни материални субективни права. Формулираните в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК правни въпроси не касаят никое от горепосочените правни разрешения на въззивния съд, поради което няма основание обжалваният акт да бъде допуснат до касационен контрол по реда на чл.280 ал.1 ГПК.
Няма основание за допускане на този контрол и поради очевидна неправилност на обжалвания акт. Единственото съображение в подкрепа на твърдението за наличие на такава е обосновката на частния касатор, че приложимото право по отношение на договора от 2010 г. е това на ФРГ, а не българското. Това обаче няма отношение към основните мотиви за отхвърляне на молбата, поради което обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение на Великотърновски апелативен съд № 252 от 06.08.2019 г. по ч.гр.д.№ 285/ 2019 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: