O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 455
София, 08.12.2016 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на ВТОРО отделение на гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретар
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 60179 /2016 година, преобразувано по описа на ГК и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано по касационната жалба вх. Nо 55881/21.04.2016 год. на Й. Н. Б. от [населено място] заявена чрез процесуалния представител адв. Н. В. САК срещу въззивно Решение от 29.02.2016 година по гр.В.д.Nо 2728/2014 год. на Софийския градски съд.
С касационната жалба се поддържа , че обжалваното решение, е неправилно , поради допуснати нарушения на процесуалните правила, изводите са неправилни и не отговарят на събраните доказателства, допуснато е нарушение на материалния закон и е необосновано, основание за отмяна по см. на чл. 281 т.3 ГПК. Доводите за незаконосъобразност са в насока неточното приложение на чл. 20 ЗЗД относно тълкуване на двата сключени договора за охрана от съсобствениците на търговски център „Булевард“ и разкриване точното съдържание на поетите от охранителя задължения, както и относно обектите , за които се отнася всеки един от договорите.
Искането да се допусне касационното обжалване се поддържа на основание чл. 280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса: може ли да се тълкуват различно договори с еднакво съдържание и предмет, ако в тях липсва съмнение относно изразената воля на страните и задълженията за изпълнение ? с довод , че двата договор по делото са разтълкувани по различен начин , в противоречие с Решение No 81 от 07.07.2009 година по т.д. No 761/2008 год. на ВКС-ТК –I; посочените две други решения не съставляват задължителна съдебна практика.
С посоченото решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК като източник на задължителна съдебна практика , приема, че „меродавна е изявената , а не предполагаема воля на страните, като смисълът на думите се установява в съответствие с общоприетото им значение“. При тълкуване волята на договарящите , съдът „винаги следва да търси общата воля на страните- изявеното и обективирано в писмения акт общо намерение, изследвано в контекста на съотносимост на уговорката с останалите договорни клаузи“- неотносима практика , тъй като се иска съпоставяне на съдържаните на два договора , а не тълкуване на клаузите , които ,както се сочи в самия въпрос са ясни и не будят съмнение относно поетото задължение. съпоставката на съда не е в насока на различно тълкуване , а е да определи обектите за които се отнася всеки един от договорите.
Искането да се допусне касационното обжалване се поддържа на основание чл. 280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса: длъжен ли е въззивният съд да се съобрази с всички относими доказателства по делото при проверка на първоинстанционното решение ?с довод , че в частта , с която са отхвърлени възраженията на касатора-ответник по иска , въззивният съд не се е съобразил с ангажираните писмени доказателства в противоречие с Решение No 331 от 04.07.2011 година по гр.д. No 1649/2010 година на ВКС-ГК – VI отд. , Решение No 92 от 22.02.2011 година по гр.д. No 1836/ 2010 година на ВКС – ГК – VI отд.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е подаден писмен отговор от ответника по касация [фирма] С. чрез адв. Б. В. – САК , с който отговор се поддържа , че не са налице предпоставките на чл. 280 ал.1 т.1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване , поддържа се , че в голяма степен „изложението „ приповтаря доводите за незаконосъобразност по касационната жалба, въпросите не са ясно и точно формулирани, основанията са посочени бланкетно. Поддържат се доводи за неоснователност на касационната жалба по същество . Претендират се разноски за касационното производство.
Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280 ал. 1 ГПК и на основание чл. 280 ал.2 т.1 ГПК, намира :
Касационната жалба е процесуално допустима , като подадена в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу обжалваем съдебен акт – въззивно решение по положителен установителен иск по реда на чл. 422 ГПК за парично вземане на сума над 20 000 лв.
С посоченото решение, Софийският градски съд е потвърдил решението на първата инстанция по уважения положителен установителен иск по чл. 422 във вр. с чл. 415 ГПК и чл. 61 ал.2 ЗЗД , с което е прието за установено по отношение на Й. Н. Б. , че същият , като етажен собственик в търговски център „Булеварда“ [населено място], дължи сумата от 24 278.40 лв., с което се е обогатил за сметка на ищеца- търговско дръжество за осъществена за периода 01.03.2009 година до 01.10.2010 година охрана на търговския обект по сключен от ищеца [фирма] , като етажен собственик , Договор с охранителна фирма от 29.12.2008 година , ведно със законната лихва , считано от датата на подаване на Заявлението по чл. 410 ГПК – 01.03.2012 година до окончателното и изплащане, ведно с направените деловодни разноски за сумата 1865.57 лв.
Със същото решение са оставени без уважение заявените от ответника Й. Б. възражения за прихващане с насрещни вземания срещу [фирма] , съответно 1./ за вземане по чл. 92 ЗЗД за сумата 8 633.25 евро, неизплатена част по дължима неустойка за забава по Договор за проектиране , учредяване право на строеж за построяването и предаване в завършен вид на сгради с търговско и офис предназначение от 20.06.2003 година за времето 01.08.2006 година – 31.10.2007 година ; 2./вземане по чл. 59 ЗЗД за сумата 10 000 лв., с която ищецът се е обогатил за сметка на ответник, изразяваща се в получен от ищеца наем на подпокривна тераса на търговския център за времето 27.03.2009 година до 31.10.2010 година и 3./ вземане по чл. 61 ал.2 ЗЗД за сумата 7 255 .87 лв. , представляваща дължима от ищеца част от разходите за почистване на общи части на търговския обект, припадаща се на притежаваните идеални части от общите части на обекта , за времето месец 06.2008 година – месец 11.2008 година.
За да приеме за установено дължимостта на вземането от 24 278.40 лв. , ведно с лихви и деловодни разноски на основание чл. 61 ал.2 ЗЗД , по издадената Заповед за изпълнение на основание чл. 410 ГПК по ч. гр.д. 10865/2012 год. на СРС- 67 с-в , въззивният съд е приел , че страните са собственици, в режим на етажна собственост на търговски център „Б.“ в [населено място] .По силата на сключен от ищеца – дружество [фирма] Договор за охрана на обекта от 29.12.2008 година, последният е заплатил и дължимите от ответника, припадащи се в обем на 24 % , разходи за осъществена охрана на общите части на обекта за времето 01.03.2009 г- 31.10.2010 година. Прието е , че фактическият състав на гесцията в хипотезата на чл. 61 ал.2 ЗЗД е реализиран , след като налице са извършени разходи за общи части , касаещи всеки един от етажните собственици , предприетата работа под формата на сключен договор за охрана на целия обект и безусловното му изпълнение за посочения период от време е в интерес на собствениците в етажната собственост , работата е в интерес и е налице разместване на блага , като извършените разходи от ищеца по договора общо за сумата 101 160 лв. частично, съответстващи на притежаваните от ответника 24 % идеални части от общите части , са за сметка на ответника.
За да остави без уважение възраженията за прихващане , въззивният съд е приел, че по отношение вземането за неустойка от 8 633.25 евро правилно е приложен института на погасителната давност- чл. 111 ал.1 б.“б“ ЗЗД, по отношение на вземането от 10 000 лв. не е налице доказан фактическия състав на чл. 59 ЗЗД т.е. да е налице разместване на блага между страните, като доказването на това обстоятелство е изцяло в тежест на страната , която твърди че черпи права от него, а по отношение на вземането за сумата от 7 255.87 лв. , че не е доказано , че ответника да е реализирал разходи , след като издадените фактури са за разходи на търговско дружество.
След преценка на наведените доводи за допускане на касационното обжалване , настоящият състав на ВКС намира , че такова не може да бъде допуснато.
Изведеният въпрос за допустимостта ли да се тълкуват различно договори с еднакво съдържание и предмет, ако в тях липсва съмнение относно изразената воля на страните и задълженията за изпълнение ? е некоректно формулиран , съдържа логическо противоречие и не може да бъде съпоставен за селекция с цитирания съдебен акт на ВКС.
За да се допусне касационно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК , съгласно дадените разяснения по ТР 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС , касаторът следва да изведе , в рамките на спорния по делото предмет, материално или процесуално правен въпрос, който е обусловил изхода на делото , но и е разрешен с мотиви на въззивния съд , противоречащи на дадени , със задължителна съдебна практика указания по приложение на конкретен закон.
С Решение No 81 от 07.07.2009 година по т.д. No 761/2008 год. на ВКС-ТК I отд. , постановено по реда на чл. 290 ГПК като източник на задължителна съдебна практика , решаващият състав на касационния съд приема, че при тълкуване на договорите по чл. 20 ЗЗД „меродавна е изявената , а не предполагаема воля на страните, като смисълът на думите се установява в съответствие с общоприетото им значение“; приема и , че при тълкуване волята на договарящите , решаващият съд „винаги следва да търси общата воля на страните- изявеното и обективирано в писмения акт общо намерение, изследвано в контекста на съотносимост на уговорката с останалите договорни клаузи“.Не може да има съмнение , че изложените мотив на касационния съд касаят тълкуване и извличане волята на договарялите страни , но не касае „тълкуване“ еднаквото съдържание/ от гл.т. на поети задължения и права / на два самостоятелни договора , по които страните са различни лица . В този аспект , настоящият състав на ВКС намира цитираното решение за неотносима съдебна практика. Базирайки се на установените по делото факти за наличие на два договора, и на заложената хипотеза с въпроса на касатора за съпоставяне на съдържаните на два договора , а не по приложение принципите на тълкуване на клаузите на договор за разкриване волята на договарялите лица ,установени с чл. 20 ЗЗД , не може да се приеме , че обжалваното въззивно решение има противоречие по приложението на цитирания законов текст , т.е. е налице основание да се допусне касационно обжалване в приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Следва да се отбележи, че както се сочи в самия въпрос , клаузите по договорите са „ ясни и не будят съмнение относно поетото задължение“ , което означава , че няма база да се твърди неточно приложение на закона , а извършената по делото съпоставката на решаващия съд, видно от мотивите, не е в насока на различно тълкуване на едни и същи договорни клаузи, а е в насока обхвата на всеки един от договорите по отношение на обектите , за които се отнася поетото задължение за охрана в търговския обект , по всеки един от договорите, сключен от страните по делото, като възложители.
Въпросът длъжен ли е въззивният съд да се съобрази с всички относими доказателства по делото при проверка на първоинстационното решение ? с довод , че в частта , с която са отхвърлени възраженията на касатора-ответник по иска , въззивният съд не се е съобразил с ангажираните писмени доказателства в противоречие с Решение No 331 от 04.07.2011 година по гр.д. No 1649/2010 година на ВКС-ГК – VI отд. , Решение No 92 от 22.02.2011 година по гр.д. No 1836/ 2010 година на ВКС – ГК – VI отд. също не може да обоснове извод за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване . По делото са налице данни , че въззивният съд е изложил самостоятелни фактически и правни съображения за отхвърляне на всяко едно от възраженията за прихващане, обсъждайки определени доказателства във връзка с тезата на ответника, заявил искането за прихващане. Неудовлетвореността на касатора от правния резултат, изразена чрез релевираните основания за отмяна по касационната жалба не предполага предварителен отговор на така формулирания въпрос като такъв по чл. 280 ал.1 ГПК, който по същество кореспондира на оплакването за допуснато процесуално нарушение.
Посочената съдебна практика касае изводи за несъблюдаване на процесуалните правила на въззиното обжалване при извършената, във всеки конкретен случай от касационния съд проверка по чл. 290 ал.2 ГПК, но не касае мотиви с тълкувателен характер, на базата на които единствено може и следва да се извърши селекцията в рамките на производството по чл. 288 ГПК.
По искането на ответника за разноски: Искането е основателно, тъй като не са налице предпоставките на закона да се допусне касационно обжалване, но не може да бъде уважено като недоказано по размер. Разноските за касационното обжалване се дължат на основание чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78 ал.3 ГПК . По делото разноските за защита на ответника по касация не са доказани , след като направеното искане с отговора на касационната жалба не е придружено с надлежен писмен документ .
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК и чл. 81 във вр. с чл. 78 ал.3 ГПК , съставът на ВКС- второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба вх. Nо 55881/21.04.2016 год. на Й. Н. Б. от [населено място] заявена чрез процесуалния представител адв. Н. В. САК срещу въззивно Решение от 29.02.2016 година по гр.В.д.Nо 2728/2014 год. на Софийския градски съд.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на търговско дружество [фирма] С. , заявено чрез процесуалния представител адв. Б. В. – САК за присъждане на разноски за касационното производство, като недоказано.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :