О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 455
Гр.С., 08.06.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети май през двехиляди и осемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Р. г.д. N.289 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №.217/5.10.17 по г.д.№.195/17 на Апелативен съд Велико Т., с което е потвърдено решение №.95/1.03.17 по г.д.№.276/16 на Окръжен съд Русе за признаване за установено по предявения иск с правно основание чл.422 ГПК, че [община] има вземане срещу касатора в размер на 27509,84лв. неплатена наемна цена за стопанската 2014/2015г., ведно с лихвата считано от 5.11.15 до окончателното излащане /по издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч.г.д.№.6613/15 на Р./ и за отхвърляне на насрещния иск на касатора за сумата 26000лв. /част от сума 157770лв./ обезщетение за причинени вреди от неизпълнение на договорно задължение.
Ответната страна [община] оспорва жалбата; претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.
К. жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че страните са били обвързани от договор за наем на земеделски земи – пасища, мери от О., като основният спорен въпрос по делото е дали ищецът като наемодател е изпълнил договорното си задължение да ги предаде в състояние, което отговаря на ползването, за което са наети /в договора е посочено, че имотите се предоставят за индивидуално ползване от наемателя за поддържане на земята в добро екологично и земеделско състояние съгласно чл.37п ЗСПЗЗ и в съответствие с утвърдените Национални стандарти за регистрация и подпомагане по С., кандидатстване по проекти и програми и подпомагане на селскостопанската му дейност/. Съдът е намерил за неоснователно възражението на ответника, че процесните земи са с неустановен статут. Посочил е, че те са земеделски, с начин на трайно ползване „пасища, мери” /видно от А. и извлечение от регистъра на ОСЗГ И../, и по делото не е доказано да са терени от горския фонд по смисъла на ЗГ – както към момента на сключване на договора, така и понастоящем /протоколът за теренна проверка, съставен от Р. Р., не доказва наличие на гори – в него е записано изрично, че процесните имоти не са устроени с Г. и комисията е изразила становище, че три от имотите следва да се устроят като гора; статутът на даден терен като гора, обаче, както и промяната на терен като горска територия, се извършва със Заповед на Министъра на земеделието, храните и горите, и такава заповед за процесните терени няма/. Горното обстоятелство се потвърждава и от факта, че ответникът е заявил имотите, предмет на договора за наем, за подпомагане по С. и мярка „Натура 2000” пред ДФ Земеделие, като е получил финансово подпомагане по мярка 213 „Плащания по Натура 2000 и плащания, свързани с Директива 2000/60/ЕО” – за земеделски земи. При тези обстоятелства е формиран извод, че наемодателят е изпълнил договорното си задължение да предостави наетите имоти за целите, за които са наети, и в състояние, което отговаря на ползването им.
Същевременно в договора е предвидено задължение на наемателя да поддържа земята в добро екологично и земеделско състояние. Съдът е отразил, че горната дейност се регламентира от Национални стандарти, които, от друга страна, не отменят задълженията на собствениците или ползувателите, предвидени в ЗСПЗЗ /раздел ІІІ от Националните стандарти/. Ответникът е сключил договор с фирма, притежаваща специализирана дробилка за преработка на дървесина от дървета и храсти в чипс, и е предприел действия по премахване на дървета и храстовидна растителност от наетите територии – следователно е започнал действия по изпълнение на задължението си за поддържане на земята в добро земеделско и екологично състояние. От друга страна, обаче, почистването на пасищата следва да се извърши при спазване на реда и условията на З., ЗГ и ЗСПЗЗ и другите действащи правила /чл.20 от договора/ – като съгласно същите /ЗГ и З./ за предприемане на сеч на дървета, независимо дали те се намират в земеделска земя или горска територия, задължително следва да има предварително разрешение от съответната Р. /т.е. ЗГ и З. въвеждат разрешителен режим за сеч на дървета/. Преди извършване на сечта ответникът е следвало да подаде писмено заявление с приложени към него документи за издаване на позволително за сеч. По делото няма доказателства такова заявление да е било подадено-поради което и възражението му, че общината е отказала да му издаде необходимите разрешителни и книжа за извършване на сеч и почистване на терените, е намерено за изцяло неоснователно.
Поради извършване на сеч без разрешително спрямо ответника са били предприети административни и наказателни процедури и му е била наложена ПАМ със Заповед №.144/17.11.14 на директора на Р. Р., с която е спряна само незаконната сеч в посочените в заповедта имоти – но не е ограничен достъпа на ответника до тях. При тези обстоятелства съдът е заключил, че преустановяването на дейността по почистването на терените чрез извършването на сеч на дървета и храсти не е резултат от неизпълнение на задължението на ищеца за осигуряване на безпрепятствено ползване на имотите. Образуването на административно наказателни производства и административни преписки само по себе си не лишава ответника от правото да ползва наетите терени, нито от възможността да добива едри фуражи от тях; наличието на тези производства не се дължи и на самоволно поведение на служители на ищеца – а са дейстивя, предприети след получаване на сигнали за извършване на незаконна сеч и установяване наличието на такава дейност. Доколкото по делото е безспорно, че ответникът не е платил дължимата цена за предявения период, през който договорът е бил в сила /изявление за прекратяването му поради неплащане на наемната цена е отправено от общината с писмо изх.№.18/8.03.16, в отговор на което с писмо от 14.03.16 е заявено, че дружеството желае да продължи да ползва пасищата, предмет на договора за наем/, а наемодателят е изправна страна, претенцията му за признаване за установено, че има вземане в претендирания размер /27509,84лв./, ведно със законната лихва от 5.11.15г. до окончателното изплащане, е намерена за основателна. Предвид изложените съображения и липсата на неизпълнение от страна на [община], насрещният иск с правно основание чл.82 ЗЗД е приет за неоснователен и отхвърлен.
К. се позовава на чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК и чл.280 ал.2 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1/ „За задължението на кредитора да оказва съдействие на длъжника за изпълнение на договора при хипотеза на двустранните реални договори” /ППВС 3/73, реш.№.10/8.08.16 по т.д. №.2393/14, ІІ ТО, реш.№.164/3.02.16 по т.д.№.1890/14, І ТО/; 2. „Съдържанието на А. /акт за публична общинска собственост/ ползва ли се с презумптивна доказателствена сила, когато за определени факти, съдържащи се в него, по дело са събрани доказателства, изхождащи от издателя му / [община]/ и административен орган от специализираната администрация, и тези доказателства оборват констатациите на същия? Необходимо ли е оспорване на истинността на А., когато в производството е представено писмено доказателство от издателя му, с което се опровергава част от съдържанието на акта?”; 3.”Издаден административен акт от специализирана администрация, който засяга съществени елементи от двустранен договор, оказва ли влияние върху задълженията на страните, произтичащи от самия договор и нормите на ЗЗД? Може ли страната по договора, която е засегната от действието на този административен акт, да иска съдействие от другата страна за отстраняване на пречките, породени от този административен акт? Н. на поискано съдействие попада ли в хипотеза на чл.95 ал.1 т.2 от ЗЗД?”; 4.”Направено писмено искане за издаване на административен акт в неустановена форма /ако съществува такава/ ангажира ли административния орган да открие процедура по издаване на този акт? Неиздаването на административен акт, който е от компетентността на административния орган, който е и кредитор по двустранен договор, прави ли го неизправна страна по този договор? Налице ли е забава на кредитора по смисъла на чл.ЗЗД в този случай?”. Излагат се и твърдения за очевидна неправилност на решението предвид използване на текстове от първоинстанционния акт.
Във връзка с първия изведен въпрос съгласно цитираната практика основен принцип е изпълнение на поетите с договор задължения и постигане на тези реални цели, които страните са преследвали със сключването на договора – чл.87 ЗЗД /ППВС 3/73/; предмет на договорното правоотношение е определен резултат, към който е насочено поведението на длъжника; от кредитора обикновено не се изисква насрещно поведение, но в повечето случаи изпълнението на длъжника е невъзможно без осъществяването на определени действия и от страна на кредитора; когато неизпълнението се дължи на обстоятелства, за които кредиторът е отговорен, съдът може да намали дължимото по силата на чл.79 ал.1 ЗЗД обезщетение за неизпълнение или да освободи длъжника изцяло или отчасти от отговорност, съобразно правилото на чл.83 ал.1 ЗЗД. В. инстанция не се е отклонила от тази практика. Тя не е приела, че за кредитора не съществува задължение да оказва съдействие на длъжника за изпълнението на договора, респективно, че е налице неоказване на съдействие от страна на наемодателя, и не е отказала да приложи последиците на чл.83 ЗЗД при наличие на забава на кредитора. Напротив – изрично е изследвала в какво се състои задължението на наемодателя по договора и какво сочат ангажираните в тази връзка доказателства – и е приела, че то е било изпълнено и не е налице твърдяната забава на кредитора. Несъгласието на касатора с изложените от съда мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл.288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл.281 т.3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество – след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл.280 ал.1 ГПК, а не в настоящата предварителна фаза на селекция на касационните жалби по критериите на чл.280 ал.1 ГПК.
Вторият въпрос е неотносим. Същият не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е изложила изрични мотиви в тази връзка. Отделно от това, въпросът съдържа условие, което не е било прието от съда – той не е приемал, че са налице доказателства, които оборват истинността на А.. Изводите си за статута на отдадените под наем имоти въззивната инстанция е базирала както на неоспорените актове за публична общинска собственост, така и на обсъждане на релевантната правна уредба за определяне на статут на даден терен или промяната му /в случая в гора/ – и липсата на съответни доказателства за извършена промяна по изискуемия ред и процедура на статута на процесните имоти, вкл. влезли в сила заповеди на М. /предвид разпоредбата на чл.83 ЗГ/. С оглед на изложеното така изведеният въпрос не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК /т.1 ТР 1/09, ОСГТК на ВКС/ и не би могъл да обоснове допускане на касационно обжалване.
Аналогичното важи и за третия въпрос. Съдът не е излагал изрични мотиви в тази връзка, респективно не е обсъждал същия. Предвид изложеното той не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. Само за пълнота следва да се посочи, че доколкото въпросът се задава в контекста на твърдения, че със Заповед №.144/17.11.14г. се създават пречки за извършване на стопанска дейност в изброените в нея имоти и ищецът е отказал да предприеме действия във връзка с искания на ответника за изпълнение на дадени със тази заповед указания, с цитираната заповед е разпоредено само спиране на извършваната от дружеството /в 31 от отдадените под наем общо 46 имота/ незаконна сеч /т.е.такава без разрешение/- не и препятстване на достъпа на наемателя до имотите и ползването им в съответствие със законовите изисквания. От друга страна, още при сключването на договора наемателят е бил запознат с фактическото състояние на имотите и не е имал претенции за необективна информация и явни недостатъци съгласно подписана декларация-т.е. имал е ясна представа както за вида и характера на наетите имоти, в това число тяхната залесеност с храсти и дървета /която (както сам признава) именно го е и мотивирала да ги наеме, за да ги използва за стопанска дейност и експлоатира с цел печалба и от дървесина/, така и за задължението си да ги поддържа при съобразяване на разпоредбите на З. и ЗГ – които във всички случаи изискват позволителен режим за извършване на сеч. Налице е и специална Наредба №.20 за реда и начина на ползване на дървесина, добита извън горския фонд на територията на [община], като безспорно общината не е била сезирана с надлежно искане за издаване на разрешение, придружено с изрично цитираните в наредбата документи, вкл. за платени такси. Предвид всичко изложено по-горе, твърдяната хипотеза на чл.280 ал.1 ГПК не е налице.
Четвъртия въпрос отново не е бил предмет на обсъждане от въззивната инстанция. Отделно от това съдържа условие, което не е прието за установено. Съдът не е приемал, че има искане в неустановена форма – а че въобще не е подавано писмено заявление и съответни приложения за издаване на разрешително /позволително/ за сеч – каквото се изисква съгласно действащата уредба /ЗС, ЗОС, Наредба №.20 на [община] – независимо от това дали имотите се намират в земеделски земи или горски територии/ – като заявлението е следвало да има определено съдържание /предопределящо и компетентния, предвид конкретното искане, орган, който да издаде разрешението/ и приложения. С оглед на изложеното въпросът не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и не би могъл да обоснове допускане на касационно обжалване.
Настоящият състав намира, че оплакването по чл.280 ал.2 ГПК – за очевидна неправилност на въззивното решение предвид припокриване/ идентичност на част от мотивите на въззивния съд с тези на първоинстанционния, е неоснователно. Доколкото съгласно чл.272 ГПК е допустимо въобще препращане към мотивите на първата инстанция – без тяхното преповтаряне във въззивното решение, евентуално инкорпориране на такива, поради съвпадение на изводите на двете инстанции, само по себе си не би могло да доведе до липса на формирана воля и очевидна неправилност на решението.
Предвид всичко изложено по-горе, касационно обжалване не следва да се допуска. С оглед изхода на спора пред ВКС, на ответната страна трябва да се присъдят 50лв. юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78 ал.8 ГПК.
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.217/5.10.17 по г.д.№.195/17 на Апелативен съд Велико Т..
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], да плати на [община] 50лв./петдесет лева/ на основание чл.78 ал.8 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: