О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 456
София, 10.07.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на тринадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Костадинка Недкова
ЧЛЕНОВЕ: Вероника Николова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№887/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма]-гр.София, срещу решение №2588 от 12.12.2017г., постановено по в.т.д.№1176/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, т.о, 5 с-в.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение, с което е обезсилено решение №5443/25.11.2015г. по т.д.№98/2014г. на Благоевградски окръжен съд и с което е прекратено въззивното производство, е неправилно. Същевременно се излагат доводи за необоснованост и незаконосъобразност на първоинстанционното решение като се оспорват изводите в него, обусловили решението на окръжния съд за отхвърляне на главния и на евентуалните искове като неоснователни. Претендира се отмяна на въззивното решение, уважаване на исковата претенция на някое от посочените в исковата молба основания и присъждане на направените от касатора разноски по делото.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са формулирани следните три правни въпроса, които според касатора обусловят допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, а именно:
1. „Дали решението, съдържащо в мотивите си произнасяне по преюдициално правоотношение, когато няма предявен нарочен инцидентен установителен иск, формира сила на пресъдено нещо по преюдициалния въпрос?”. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №472/12.01.2012г. по гр.д.№1712/2010г., ВКС, ІV г.о., решение №378/28.07.2010г. по гр.д.№148/2009г., ВКС, ІV г.о., и решение №50/12.02.2010г. по гр.д.№430/2009г. ВКС, ІІ г.о.
2. „Дали след приемане на Тълкувателно решение №4/14.03.2016г. по тълк.дело №4/2014г. на ВКС, ОСГК, установяващо по т.2.а, че връщането на дадена в изпълнение на недействителен договор вещ не може да се претендира на основание чл.108 ЗС, има значение какво ищецът е следвало да направи в неприложимото за случая ревандикационно производство, респ. дали формираната преди тълкувателното решение съдебна практика по решение №198/10.08.2015г. по гр.д.№5252/2014г. на ВКС, ІV г.о., е загубила своето значение?”. Касаторът излага съображения, че цитираното съдебно решение е загубило своята актуалност.
3. „Дали ищецът може да предяви с нови искове в отделно производство други основания за недействителност на прехвърлителната сделка, различни от основанията, въведени от същия ищец в производство по ревандикационен иск, приключило преди това с отхвърлително решение?”. Според касатора така формулираният въпрос е от значение на точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество [фирма] –гр.Б., в който се поддържа, че не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касация на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Сочи се, че въпросите, поставени в изложението, не са обусловили решаващите изводи на съда, както и че същите не са решени в противоречие с практиката на ВКС и не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на оплакванията в касационната жалба, касаещи правилността на първоинстанционното решение. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение №5443/25.11.2015г., постановено по т.д.№98/2014г. по описа на Благоевградски окръжен съд, са отхвърлени главния и евентуално съединените искове на [фирма] против [фирма] за прогласяване нищожността на апортната вноска в капитала на [фирма] съгласно решение от 24.04.1997г. по фирмено дело №587/1997г. на Окръжен съд-Благоевград за регистрация на това дружество, извършена от вносителя [фирма] срещу придобиване на 203 956 броя поименни акции с номинална стойност на всяка една от 1 000 /хиляда/ неденоминирани. С обжалваното пред настоящата инстанция решение въззивният състав от САС е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил въззивното производство.
Възприемайки изцяло установената от първата инстанция фактическа обстановка относно обстоятелствата, свързани с атакуваната от ищеца апортна вноска в капитала на ответното дружество (неоспорена с въззивната жалба), въззивният състав е изложил съображения за недопустимост на предявените искове от [фирма] против [фирма]. Посочил е, че с влязло в сила решение по гр.д.№2104/2005г. на Районен съд Търговище, са били отхвърлени предявените искове от [фирма] против [фирма] с правно основание чл.59 ЗЗД и чл.108 ЗС, с които ищецът е претендирал обезщетение за ползване на недвижимия имот, апортиран в капитала на [фирма] през 1997г., признаване по отношение на ответника, че ищецът е собственик на този имот и осъждането на ответника да предаде владението му.
Въззивният състав е отразил, че в производството по гр.д.№2104/2005г. на РС- Търговище, ищецът е основал иска си по чл.108 ЗС на твърдения за нищожност/недействителност на апорта на процесния недвижим имот през 1997г. в капитала на [фирма] поради извършването му в нарушение, противоречие и заобикаляне на закона, включващи: заобикаляне на закона, тъй като като целта на апорта е да се постигне резултат, който е забранен от закона; накърняване на добрите нрави; липса на предмет/невъзможен предмет/; липса на съгласие; липса на предписаната от закона форма; неспазване на правилата за извършване на апорт на недвижими и движими вещи, посочени в ТЗ в това число и нормите на чл.72 и чл.73 ТЗ; нарушаване на нормите на ЗППДОП /отм./ и издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове; липса на решение на едноличния собственик на капитала на [фирма], а именно държавата, чрез министъра на земеделието и хранителната промишленост; липса на конкретно посочване и описание на имотите, които се апортират, което води до липса на валидно изразена воля от едноличния собственик на капитала; липса на предмет на решението на едноличния собственик; липса на съгласие на вносителя на апорта в изикуемата форма по чл.73 ТЗ и липса на разрешение от страна на Агенцията за приватизация като органа по чл.3 от ЗППДОП, представляващо нарушение на § 10 от ПЗР на ЗППДОП /отм./.
Апелативният състав е отразил също, че в производството пред РС Търговище като трето лице помагач на страната на ответника [фирма] е бил конституиран [фирма], че с допълнителна молба ищецът е уточнил обстоятелствата, водещи до нищожност на извършения апорт и че в първото по делото съдебно заседание ответникът и третото лице помагач са оспорили предявените искове като са направили правоизключващи и правопогасяващи възражения, че извършеният апорт не е нищожен.
В обжалваното решение е посочено, че е налице идентичност между атакуваната непарична вноска, предмет на настоящите искове и непаричната вноска разгледана в производството по гр.д.№2104/2005г. по описа на РС Търговище, както и че предявените искове пред Благоевградски ОС не са основани на факти последващи решението по гр.д.№2104/2005г. по описа на РС Търговище.
При тези данни въззивният състав е приел за основателно възражението на ответника за недопустимост на исковете – главен и евентуални, в поредността посочена от ищеца, поради ефекта на силата на присъдено нещо на влязлото в сила решение по гр.д.№2104/2005г. по описа на РС – Търговище, с което са отхвърлени предявените искове по чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД на [фирма] против [фирма] и третото лице помагач на ответника [фирма]. Според съда в случая въпросът за действителността на извършеният апорт е бил преюдициален за претендираното от ищеца [фирма] право на собственост върху процесните имоти в производството по чл.108 ЗС. Обосновал е извода, че отхвърлителното решение по този иск има установително действие (чл.223, ал.1 ГПК) в отношенията на третото лице [фирма] и насрещната страна А.” О., което по съществото си и съобразно разясненията в т.3б на Тълк. решение №4/14.03.2016г. по т.д.№ 4/2014г., на ВКС ОСГК, също представлява сила на присъдено нещо.
Въззивният състав е приел за неоснователни възраженията на ищеца, че в производството по гр.д.№2104/2005г. по описа на Районен съд Търговище съдът не се е произнесъл по всички възражения въведени с иска по чл.108 ЗС срещу процесния апорт, както и че не е обвързан от мотивите на влязлото в сила решение. Посочил е (позовавайки се на практиката на ВКС, обективирана в решение №464/15.01.2014г. по гр.д.№2488/2013г., ВКС, ІV г.о., решение №198/10.08.2015г. по гр.д..5252/2014г., ВКС, ІV г.о., определение №139/10.03.2009г. по т.д.№780/2008г., ВКС, ІІ т.о. и определение №228/23.03.2010г. по ч.т.д.№839/2009г., ВКС, ІІ т.о.), че в рамките на приключилия процес по иска по чл.108 ЗС ищецът и ответникът, съответно третото лице помагач на ответника, е следвало да изчерпят всичките си основания и възражения относно твърдяната недействителност на процесния апорт като в противен случай същите са преклудирани от силата на пресъдено нещо на решението по ревандикационния иск и е недопустимо последващо атакуването на същия апорт чрез искове за нищожност, въз основа на факти предхождащи постановения съдебен акт. Според въззивният състав в случая е приложима разпоредбата на чл.223, ал.1 ГПК, а не чл.223, ал.2 ГПК. както и че евентуалното нарушение, свързано с непроизнасяне по всички възражения на недействителност, въведени с иска по чл.108 ЗС срещу процесния апорт, е следвало да бъде преодоляно по пътя на въззивното и касационното обжалване. В заключение апелативният съд е посочил, че забраната за пререшаемост на спора е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск, за която съдът следи служебно, и след като е установил съществуването й, няма право да решава спора по същество, а следва да прекрати повторно заведеното дело на основание чл.299, ал.2 ГПК.
Въззивното решение е подписано с особено мнение от член на състава, съдържащо несъгласие с извода във въззивното решение, че при предявен иск ищецът е длъжен да изчерпи всички основания за нищожност на сделката, с която ответникът се легигимира като собственик. В особеното мнение са изложени съображения за допустимостта на предявените искове като се акцентира върху постановките в т.2А от Тълк.решение №4/14.03.2016г. по т.д.№ 4/2014г., на ВКС ОСГК, съгласно които връщането на дадена вещ по нищожен договор се претендира на основание чл.34 ЗЗД или чл.55 ЗЗД, а не по чл.108 ЗС.
Настоящият състав намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Нито един от формулираните от касатора три правни въпроса не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касация на въззивното решение в обжалваната му част. Въпрос №1: „Дали решението, съдържащо в мотивите си произнасяне по преюдициално правоотношение, когато няма предявен нарочен инцидентен установителен иск, формира сила на пресъдено нещо по преюдициалния въпрос?” не е значим за конкретния правен спор съобразно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/2009г. на ОСГТК, ВКС, тъй като не е обусловил решаващия извод на съда за недопустимост на предявените искове. Съдът не е обосновал наличието на сила на пресъдено нещо на влязлото в сила решение на Търговищки РС със становището, че мотивите на това решение се ползват със сила на пресъдено нещо, а с констатацията, че недействителността на придобивната сделка е основният въпрос, включен от ищеца, от ответника и от третото лице-помагач в предмета на спора в приключилото производство по чл.108 ЗС, в което производство са преклудирани всички твърдения и възражения на страните за прогласяване нищожността на апорта. В този смисъл формулираният от касатора въпрос не отчита спецификата на правния спор по конкретното дело, образувано по искове за обявяване недействителност на придобивна сделка, чиято валидност е били предмет на спор, приключил влязло в сила решение.
Независимо от горното следва да се отбележи, че изводът на съда за недопустимост на исковете поради наличието на решен спор със сила на пресъдено нещо, не е в противоречие с практиката на ВКС (решение №198/10.08.2015г. по гр.д..5252/2014г., ВКС, ІV г.о., и определение №228/23.03.2010г. по ч.т.д.№839/2009г., ВКС, ІІ т.о.), формирана по идентични правни спорове, съгласно която след като въпросът за собствеността върху имота, придобит чрез конкретна сделка, е решен с влязло в сила решение (при преклузията на основанията за обявяване нищожността на сделката), то не е допустимо придобивната сделка да се атакува впоследствие чрез иск за нищожност въз основа на факти, предхождащи постановения съдебен акт.
Въпрос №2: „Дали след приемане на Тълкувателно решение №4/14.03.2016г. по тълк.дело №4/2014г. на ВКС, ОСГК, установяващо по т.2.а, че връщането на дадена в изпълнение на недействителен договор вещ не може да се претендира на основание чл.108 ЗС, има значение какво ищецът е следвало да направи в неприложимото за случая ревандикационно производство, респ. дали формираната преди тълкувателното решение съдебна практика по решение №198/10.08.2015г. по гр.д.№5252/2014г. на ВКС, ІV г.о., е загубила своето значение?”, не отговаря на характеристиката на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК. На първо място въпросът дали формираната преди цитираното тълкувателно решение съдебна практика на ВКС е загубила своето значение, е изцяло въпрос, относим към правилността на обжалваното решение, която като касационно основание, не може да бъде проверявана в производството по чл.288 ГПК. Отделно следва да се има предвид, че приетото в тълкувателното решение становище на ОСГК на ВКС за правното основание на иска, с който се претендира връщане на вещ, придобита въз основа на нищожен договор (чл.34 ЗЗД), не е относимо за допустимостта или недопустимостта на последващата претенция за прогласяване нищожността на договора. В случая меродавно за силата на пресъдено нещо е обстоятелството дали въпросът за недействителността на договора е бил включен в предмета на спора по гр.д.№2104/2005г. на Районен съд Търговище, а не дали е била дадена от съда правилна правна квалификация на иска.
Не може да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение и с оглед поставения от касатора въпрос №3: „Дали ищецът може да предяви с нови искове в отделно производство други основания за недействителност на прехвърлителната сделка, различни от основанията, въведени от същия ищец в производство по ревандикационен иск, приключило преди това с отхвърлително решение?”. Въпросът не е значим за конкретния правен спор, тъй като е поставен общотеоретично и не отчита конкретните обстоятелства, установени от въззивния съд, обусловили извода му, че в случая спорът за валидността на сделката (апорта) е решен между страните със сила на пресъдено нещо, а именно: че в първото по делото съдебно заседание пред Търговищки РС ответникът и третото лице помагач са оспорили предявените искове като са направили правоизключващи и правопогасяващи възражения, че извършеният апорт не е нищожен, което обстоятелство според съда води до преклузия за въвеждане на нови твърдения и възражения относно недействителност на процесния апорт.
На основание чл.78 ал.3 ГПК във вр. с чл.81 ГПК касаторът [фирма] следва да бъде осъден да заплати на [фирма] разноски за касационната инстанция в размер на 6 648.68 лв. – заплатено от ответника адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2588 от 12.12.2017г., постановено по в.т.д.№1176/2016г. по описа на Софийски апелативен съд, т.о, 5 с-в.
ОСЪЖДА [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] да заплати на [фирма] – ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] вх.А сумата 6 648.68 лв. /шест хиляди шестстотин четиридесет и осем лева 68ст./ – разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: