1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№456
гр.София, 06.06.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 184 по описа за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. Ц. С., представлявана от адв. Е. П., срещу въззивно решение № 208/ 10.08.2018 г., постановено по възз.гр.д. № 126/2018 г. на Апелативен съд – Велико Търново. С обжалвания съдебен акт е отменено първоинстанционното решение № 4/10.01.2018 г. по гр.д. № 435/2017 г. на Окръжен съд – Плевен и е отхвърлен искът на Т. С. срещу ответницата Д. И. Б. за отмяна, на основание чл.227, ал.1, б. „в” ЗЗД, на сключения между тях договор за дарение на 1/2 ид.ч. от недвижим имот – апартамент в [населено място], предмет на нотариален акт №30/ 10.03.2006 г. по нот.д. №76/2006 г. на нотариус Р. И., с рег. №83 . В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила – касационни основания за отмяна по чл.281, т.3 ГПК.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване се търси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК по въпроси, касаещи приложението на нормата на чл.227, ал.1, б. „в” ЗЗД и предпоставките за отмяна на извършено дарение, респ. как и към кой момент се определя нуждата от даване на издръжка на дарителя; кога моралното задължение на надарения се трансформира в правно задължение за предоставяне на поискана от дарителя издръжка; оправдан ли е отказът да се предостави издръжка на дарителя, когато дареният сам се е поставил в положение на невъзможност да я заплаща; кога е налице непризнателност на надарения. Твърди се, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика – ТР№1/21.10.2013 г. на ОСГК на ВКС и с установената практика, изразена в постановени по реда на чл.290 ГПК решения на състави на ВКС (цитирани в изложението); както и че въпросите за от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.
Ответната страна по жалбата Д. И. Б., представлявана от адв. В. К., в писмен отговор изразява становище за липса на предпоставки за допускане на касационния контрол, както и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното:
Въззивният съд е приел за установено, че ищцата по делото Т. С. е дарила през 2006 г. на внучката си – ответницата Д. Б. 1/2 ид.ч. от собствения си недвижим имот, представляващ апартамент № 3, находящ се на [улица] [населено място], целият с площ от 116.51 кв.м., заедно с 1/2 ид.ч. от прилежащите му избено помещение от 13.70 кв.м., таванско помещение от 29 кв.м. и 1/2 ид.ч. от гараж от 20.20 кв.м., запазвайки си пожизнено право на ползване върху имота, при вписани в нотариалния акт ограничения за надарената, че няма право да отчуждава, ипотекира или отдава под наем имота без съгласието на дарителката. Обсъждайки в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства и приетите експертни заключения, въззивната инстанция е счела, че искът за отмяна на дарението е неоснователен, тъй като не е доказано и установено по безспорен начин изпадането на дарителката в трайно материално затруднение, респ. невъзможността й да се издържа с получаваните собствени парични средства (пенсия, рента, наем) и със средства от управлението на други притежавани имоти – земеделски и жилищен, с които през 2013 г., 2016 г. и 2017 г. се е разпоредила, дарявайки земеделски земи и сумата от продажбата на други земеделски имоти и апартамент на дъщеря си. Анализирайки имущественото състояние на ищцата и извършените от нея в изследвания период разпоредителни сделки с недвижими имоти, съдът е приел, че не е установена необходимостта на дарителката да бъде предоставена парична издръжка от страна на Д. Б., а доходите на последната са и по-ниски – тя е регистрирана като безработна, издържа се от заплатата на съпруга си и се грижи за 12 – годишно дете. Посочено е освен това, че недаването на издръжка като основание за отмяна на дарението трябва да се прояви в обществено укорима форма – непризнателност на надарения, за която той отговаря. В случая, такава непризнателност на ответницата, която да ангажира отговорността й, по делото не е установена. В заключение е направен извод, че отмяната на дарението по чл.227, ал.1, б. „в” ЗЗД, от една страна е възможност за дарителя да получи средствата, от които се нуждае, а от друга страна е санкция за непризнателността на дарения, като морално-етичните норми са приложими в еднаква степен и за двете страни по договора за дарение. Съдът е посочил, че дори да се приеме, че дарителката има някаква нужда от средства за издръжка, то тя е преодолима с наличните имущества, както и че това състояние се дължи на собственото й поведение и следователно – не може да ангажира отговорността на надарената. При установената липса на предпоставки за уважаване на иска по чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД, претенцията на ищцата за отмяна на договора за дарение е отхвърлена като неоснователна.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, не са налице поддържаните от жалбоподателката основания за селектиране на жалбата.
Повдигнатите в изложението правни въпроси не са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото, каквото основание за достъп до касационен контрол бланкетно и неаргументирано се сочи, тъй като по тях има създадена задължителна съдебна практика – ТР №1/21.10.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГК на ВКС и непротиворечива практика на съставите на ВКС, в съответствие с която е постановено въззивното решение. Както вече Върховният касационен съд се е произнасял в актовете си по въпроси по приложението на чл. 227, ал.1, б. „в” ЗЗД, изводът доколко е налице проява на непризнателност се формира въз основа на цялостна преценка на обстоятелствата във всеки конкретен случай – преценка, доколко дарителят има трайна нужда от издръжка и какво е материалното състояние на надарения в периода, след като дарителят му е поискал издръжка. Дарителят трябва да се нуждае от издръжка поради трайното му изпадане в нужда, което означава, че нито паричните му доходи, нито цялото притежавано недвижимо и движимо имущество, нито потенциалните възможности, свързани с това имущество, не са достатъчни за преживяването му. Наличието на допълнително имущество, от което могат да се реализират доходи, трябва да е ясно и конкретно посочено, като съдът изясни какво е неговото състояние, възможно ли е да се получават доходи, в какъв месечен размер, евентуално каква е пазарната му стойност, с оглед възможността да се получат суми от продажбата му. При конкретната преценка за наличие на нужда от издръжка трябва да се вземат предвид всички обстоятелства, включително и дали доходите на дарителя са по-ниски от определения от държавата размер на линията на бедност (вж. в т.см. – решение № 432/22.01.2014 г. по гр. д. № 3321/2013 г. на IV г. о., решение № 473/20.01.12 г. по гр. дело № 263/11 г. на IV г. о., решение № 65/30.05.2018 г. по гр. д. № 1498/2017 г., III г. о. на ВКС и др.).
Съгласно ТР № 1/21.10.2013 г. на ОСГК, правото на дарителя да иска отмяна на дарението възниква, когато е налице обществено укоримо поведение на надарения, което съставлява непризнателност, т.е. когато отказът му да дава издръжка е неоправдан. Когато надареният е в обективна невъзможност за престиране, респ., когато предоставянето на издръжка ще накърни задоволяването на собствените му минимални нужди и тези на лицата, на които дължи издръжка по закон и цялостното му поведение сочи, че изпълнява моралното си задължение за признателност към дарителя, то предпоставките за отмяна на дарението на основание чл. 227, ал. 1, б. „в” ЗЗД не са налице.
Въззивното решение не противоречи на цитираните правни разрешения. Съдът е изследвал имущественото състояние на страните. В конкретния случай, въз основа на доказателствата по делото с решението е прието, че ищцата – дарителка не е изпаднала в трайна нужда от допълнителни средства за издръжка, тъй като собствените й доходи и имуществено състояние позволяват да задоволява непосредствените си потребности; че не е изпаднала в затруднение, налагащо предоставянето на издръжка от надарената; а доколкото би могло да се приеме, че известна нужда от средства е налице, то тя освен, че е преодолима с наличното имущество, се дължи и на собственото й поведение (безвъзмездно отчуждаване в изследвания период на недвижими имоти и даряване на суми от продажбата на други имоти на дъщеря си). На тази база е формиран крайният извод за липса на укоримо поведение от страна на ответницата спрямо ищцата, респ. за неоснователност на претенцията за разваляне на договора за дарение.
Мотивиран така и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 208 от 10.08.2018 г., постановено по възз.гр.д. № 126/2018 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.