О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 457
Гр. София, 13.11.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданската колегия, в закрито заседание на осемнадесети септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 930 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№ 759 от 20.01.2017 г., подадена по пощата на 19.01.2017 г. от К. И. Л. и Е. С. Б. чрез адвокат А. С. от АК – С. З. против въззивно решение № 360 от 25.11.2016 г. по в.гр.д.№ 1274/2016 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, ІІ гр. състав.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Ответниците по касация Й. Т. М., С. Г. Т. (С. Г. М. М. Т.) и Б. Р. (Б. А. Р.) чрез адвокат П. К. от АК – С. З. са подали отговор на касационната жалба, като възразяват, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и срещу основателността на касационната жалба. Заявено е искане за присъждане в полза на Й. Т. М. на разноските, направени пред настоящата инстанция.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното въззивно решение, постановено в производство по реда на чл. 294, ал. 1 вр. 258 – 273 ГПК, е потвърдено решение № 219 от 09.04.2015 г. по гр.д.№ 2581/2013 г., постановено от Районен съд – Казанлък, с което е признато за установено по отношение на Е. С. Б. и К. И. Л., че Й. Т. М., С. Г. Т. и Б. А. Р., са собственици на 1/3 ид. части от недвижими имоти, представляващи 1 нива в землището на [населено място], [община], 4 ниви, находящи се в землището на [населено място] и овощна градина, находяща се в строителните граници на [населено място] (неурегулиран ПИ), като К. И. Л. е осъдена да предаде владението на процесните недвижими имоти на ищците по делото (сега – ответници по касация).
Въззивното решение е постановено след като с решение № 104 от 07.07.2016 г. по гр.д.№ 89/2016 г. на ВКС, I г.о. е отменено решение № 328 от 13.07.2015 г. по в.гр.д. № 1340/2015 г. по описа на ОС – Стара Загора и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с дадени указания по приложението на Закона, в изпълнение на които въззивният съд е предприел дължимите процесуални действия. Извършен е всестранен анализ на събраните по делото доказателства, въз основа на който са формирани обосновани изводи относно релевантните за спора факти. Прието е, че Ф. М. К. (по мъж – Ф. В.) е притежавала процесните 1/3 ид.части от земеделските земи, възстановени с решение № 01Р от 26.11.2001 г., решение № 27 О от 04.10.1996 г., решение № 01Р от 08.07.1998 г. и решение № 10Б от 30.11.2007 г. на ОСЗ – [населено място]. Ищците по делото (ответници по касация в настоящото производство) са наследници на Ф. В. (починала на 07.05.1998 г. като вдовица, без деца). С решение на Първи граждански съд – гр. Картал, Република Турция № 2003/1370 по дело 2003/1036 е постановено (без участие на насрещна страна) да се издаде удостоверение за наследници в полза на Е. С. Б. въз основа на завещание, съгласно което Ф. В. му е завещала всичката си собственост в границите на Република Турция. Признаването и допускане на изпълнението на Решение № 1370/2003г. по гр.д. № 1036/2003г. на Първи граждански съд на гр. – Картал, Република Турция е било предмет на производството по гр.д. № Е2/2006 г. по описа на СГС, приключило с решение от 13.06.2006 г., влязло в сила на 28.06.2006 г. В рамките на производството по настоящото дело ищците са оспорили превода от турски на български език на решение № 2003/1370 по д.№ 2003/1036 на съда в гр. – Картал, във връзка с което са приети заключения на две съдебно-преводачески експертизи. И двете заключения са стигнали до еднакви изводи – че покойната Ф. В. е завещала изцяло в полза на Е. Б., [дата на раждане] , български гражданин, като единствен и законен наследник в границите на Република България, правата и дяловете си било като собственик в момента и като съсобственик или като собственик или съсобственик в бъдеще на всички недвижими имоти в границите на Република Турция, отново парите и лихвите по тях, които се намират във всички видове сметки, във всички банки в Република Турция, съдържанието на касите в банките, върху всичките й движими притежания, домашните й вещи, изцяло всичките и превозни средства и всичките й ценности като акции, облигации, фондове, бижута. Въз основа на заключенията е прието, че превода на решение № 2003/1370 по д.№ 2003/1036 на съда в [населено място] е неверен единствено в частта, в която е записано, че са завещани недвижими имоти на територията на Р.Турция и на територията на Р.България. Правилният превод сочи, че са завещани само имущества на територията на Р.Турция, поради което решението на турския съд не може да се прилага по отношение на недвижимите имоти, намиращи се на територията на Р.България. По тази причина Е. Б. е определен като заветник, тъй като му е завещано само част от имуществото на Ф. В. – това, намиращо се в пределите на Р.Турция. В изпълнение на задължителните указания на ВКС, въззивният съд е разпитал свидетели, чиито показания е обсъдил и е приел, че ползващият се от завещанието Е. Б. не е провел произтичащото от разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК пълно и главно доказване в подкрепа на твърдения си, че волята на завещателката била различна от буквално изразената и произтичаща от граматическото тълкуване на завещанието. Предвид това е формиран извод, че доколкото ответникът по иска Е. Б. не е наследник на Ф. В. (нито по силата на закона, нито по завещание), нито пък към 2010 г. е придобил собствеността на спорните недвижими имоти на друго основание, извън представеното завещание, то не са породили вещно-правно прехвърлително действие трите разпоредителни сделки, сключени през 2010 г. между настоящите касатори Е. Б. и К. И. Л.. Обсъдено е заявеното от последните възражение за изтекла в тяхна полза придобивна давност до предявяването на исковата молба на 04.11.2013 г., включително с позоваването на чл. 82 ЗС. И по отношение на двамата е отречена възможността да бъдат третирани като добросъвестни владелци. За част от посочения от тях период на владение е приета за оборена презумпцията на чл. 69 ЗС, тъй като за времето от 26.07.2003 г. до влизането в сила на решението по гр.д. № Е2/2006 г. на СГС (т.е. до 28.06.2006 г.) извършваните от Е. Б. по отношение на процесните имоти действия са се основавали на пълномощно, изходящо от Ф. В. за М. М., която е преупълномощила с правата си своя син Е. Б.. От 28.06.2006 г. до 04.11.2013 г. не е изтекъл изискуемия съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен срок, поради което правото на собственост не е било придобито нито от касатора Е. Б., нито от частния му правоприемник – касаторката К. И. Л.. В заключение е посочено, че наследници на Ф. В. по силата на закона са ищците, които на посоченото от тях придобивно основание са признати за собственици на процесните имоти и им е присъдено предаване на владението върху тях.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с довод, че по въпросът за приложението на установената в чл. 69 от Закона за собствеността оборима презумпция и доказателствената тежест по оборването й окръжният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Р № 31 от 08.02.2016 г. по гр.д.№ 4539/2015 г. на ВКС, І г.о., Р № 559 от 11.01.2011 г. по гр.д.№ 281/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., Р № 91 от 01.07.2011 г. по гр.д.№ 40/2010 г. на ВКС, І г.о., Р № 140 от 23.03.2010 г. по гр.д.№ 4755/2008 г. на ВКС, І г.о.,
Касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като даденото от въззивния съд разрешение по поставения правен въпрос не е в противоречие, а напълно съответства на формираната от ВКС практика по приложението на чл. 69 ЗС, включително цитираната от касаторите. Окръжният съд правилно е съобразил, че разпределението на доказателствената тежест по оборването на презумпцията възлага обратното доказване върху ищцовата страна. Това доказване е проведено успешно от ищците с представянето на пълномощното, изходящо от Ф. В. за М. М., а в резултат от преупълномощаването – за касатора Е. Б.. Легитимирайки се като пълномощник на Ф. В. (при получаването на рента от 1993 г. до 2006 г., при въвода във владение на възстановените земи, при сключването на договори за наем), касаторът е манифестирал отсъствието на намерение за своене. При така доказаното основание за упражняваната фактическата власт не може да бъде формиран различен извод, освен че имотите са държани от касатора за другиго, а не за него самия, т.е че той е държател по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС, а не владелец по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. Именно с оглед успешното обратно доказване въззивният съд е посочил в акта си, че касаторите е следвало да установят начален момент на владение, т.е. момента, в който държането е преобърнато във владение. В случая не са ангажирани доказателства това да е осъществено преди датата на снабдяването с изгодното за Е. Б. решение на СГС по производството за екзекватура, а от този момент до предявяването на исковата молба не са изтекли повече от 10 години, което обуславя формирания от съда извод, че в полза на касаторите не е осъществено придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС. В съответствие с цитираната от касаторите практика на ВКС окръжният съд е съобразил както установената от чл. 69 ЗС оборима презумпция, така и произтичащото от правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК разпределение на доказателствената тежест по оборването й, а различието между разрешенията по настоящия и останалите казуси се дължи не на различно разбиране за съдържанието на правото, а на различията между събраните доказателства и установените въз основа на тях факти по отделните дела. Последното не съставлява противоречиво разрешаване на идентични правни проблеми, поради което не е налице основание за допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
С оглед изхода от настоящото произнасяне и на основание чл. 81 ГПК касаторите следва да заплатят на ответницата по касация Й. Т. М. направените от нея разноски за защитата й пред ВКС, а именно сумата 900 лв. – договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат съобразно ДПЗС № 090816 от 27.02.2017 г. (л. 32).
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 360 от 25.11.2016 г. по в.гр.д.№ 1274/2016 г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора, ІІ гр. състав.
ОСЪЖДА К. И. Л. и Е. С. Б. ДА ЗАПЛАТЯТ на Й. Т. М. сумата 900 (деветстотин) лева – разноски за защитата й пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: