5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 457
София, 14.09.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2232/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 224 от 02.02.2016 г. по гр. д. № 3062/2014 г. Софийският апелативен съд потвърдил решение № 3095 от 07.05.2014 г. по гр. д. № 7884/2012 г. на Софийския градски съд в частта, с която предявеният от А. Д. Н. срещу Националната служба за охрана /НСО/ иск за ревандикация на поземлен имот с идентификатор 68134.1396.695, целият с площ от 1 185 кв. м., е отхвърлен, а в частта за разликата над 1 185 до 1 620 кв. м. решението е обезсилено.
Касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК е подадена от ищеца с искане за отмяна на въззивното решение само в потвърдителната част, като незаконосъобразно и необосновано. Досежно неспазения материален закон се поддържа, че в нарушение на чл. 10 от Правилника за отчуждаване на имоти за държавна и обществена нужда /ПОИДОН/ въззивният съд приел за завършен фактическия състав на отчуждаване и придобиване на собствеността от държавата, че неправилно е тълкувана и приложена разпоредбата на чл. 10б, ал. 1 ЗСППЗ при преценката за основателност на иска и незаконосъобразно е придадено обратно действие на нормата на чл. 7, ал. 4 ЗДС във връзка с представения по делото акт за публична държавна собственост № 2/02.12.2004 г. Като съществено процесуално нарушение се изтъква неправилното възлагане на доказателствената тежест върху ищеца относно факта, че подписът върху разпореждане № 701/21.05.1958 г. на Министерския съвет не е на председателстващия заседанието, в което е било взето решението за отчуждаване на имота, с довод, че това съставлява отрицателен факт и тежестта лежи върху насрещната страна.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът извежда на първо място въпроса за елементите от фактическия състав на отчуждаването в полза на държавата по реда на чл. 101, ал. 3 ЗС в приложимата редакция /ДВ, бр. 12/11.02.1958 г./ с оглед основанието, на което ответникът владее процесния имот/, и довод за противоречие на посочената разпоредба в частта й за придобиване на собствеността от датата на разпореждането на Министерския съвет, с чл. 10, ал. 7 от Конституцията на НРБ поради липса на справедливо обезщетение; навежда специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. На второ място поставя въпроса дали публичният характер на държавната собственост е пречка за реституция на имота по реда на ЗСПЗЗ в стари реални граници; твърди, че към 18.12.2000 г., когато е издадено решение на поземлената комисия № 5874, не е съществувала забрана по ЗСПЗЗ или по ЗВСОНИ за реституиране на имоти – публична държавна собственост, и отново изтъква предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Третият въпрос е за приложението на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, в частност за това кога е налице застрояване или проведено мероприятие по смисъла на тази разпоредба, съставляващо пречка за реституция, като се твърди, че приетото от въззивния съд е в противоречие със задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, обективирана в решение № 373 от 26.07.2012 г. по гр. д. № 1309/2010 г. на ВКС, I-во г. о. Последният четвърти въпрос е за разпределението на доказателствената тежест при наведени отрицателни факти – в случая, че РМС № 701/1958 г. не е подписано от компетентния орган и не е платено обезщетение за отчуждаването на процесния имот, като се навежда противоречие на приетото във въззивното решение с решение № 235 от 15.04.2010 г. по гр. д. № 673/2009 г. и решение № 222 от 24.06.2011 г. по гр. д. № 982/2010 г., двете на ВКС, І-во г. о., съставляващи практика по чл. 290 ГПК.
Ответникът по жалбата с писмен отговор оспорва наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира следното:
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на А. Н. за ревандикация на недвижим имот, като ищецът е основал правото си на собственост на договор за дарение, а правото на собственост на праводателя по договора е извел от реституция на имота по реда на ЗСПЗЗ.
С отговора на исковата молба ответникът е оспорил правото на собственост на праводателя на ищеца с довод за нищожност на решението на поземлената комисия за възстановяване на собствеността като индивидуален административен акт, издаден при липса на компетентност, и с довод за материална незаконосъобразност – имотът бил застроен преди 1990 г. Ответникът е противопоставил и възражение, че владее имота на правно основание, от името на държавата, като упражнява правото на управление на публична държавна собственост, заявявайки изключващо това на ищеца право на собственост на държавата, което е основал на проведено отчуждаване на процесния имот по реда на чл. 101-107 ЗС в приложимата редакция, и ПОИДОН, извършено с разпореждане № 701/21.05.1958 г. на Министерския съвет. В условията на евентуалност е противопоставено възражение за изтекла в полза на държавата или на НСО като юридическо лице, упражняващо правото на управление на държавната собственост, придобивна давност.
Ищецът на свой ред е възразил срещу разпореждането на Министерския съвет за отчуждаване на имота като нищожен индивидуален административен акт поради подписването му от неоправомощено лице и е въвел твърдение за липса на плащане като обезщетение за отчуждения имот.
За да отхвърли иска за ревандикация и да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната пред настоящата инстанция част, Софийският апелативен съд изходил от принципното положение, че, за бъде уважена такава претенция, ищецът следва да докаже обстоятелствата, от които черпи и извежда правото си на собственост, както и, че фактическата власт върху процесния имот се упражнява от ответника, а ответникът – ако упражнява фактическата власт, да не успее да докаже, че я осъществява на противопоставимо годно правно основание. Решаващият мотив на апелативния съд за отхвърляне на иска е възприетата от него липса на първата предпоставка за уважаване на иска -ищецът да е собственик на имота. В тази насока съдът приел на първо място, че на праводателя на ищеца е възстановен имот, който съгласно договор за делба отпреди колективизацията на земята, не попада в негов дял, а е съседен на неговия, така че му е възстановен имот, който не е бил негова собственост. Независимо от това, при липса на проведено производство по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и на издадено от административния орган последващо решение по чл. 14, ал. 7а ЗСПЗЗ, въззивният съд зачел конститутивното действие на решението на поземлената комисия за възстановяване на собствеността в лицето на С. Т. – праводател на ищеца. На второ място, при проверката за валидност и материална законосъобразност на решението на поземлената комисия с оглед възраженията на ответника, апелативният съд приел, че твърдения за незаконен състав на органа не са наведени, но че решението е издадено в нарушение на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, тъй като в имота има проведено мероприятие по смисъла на цитираната разпоредба, което не позволява реституцията му. В този контекст е съпоставил хипотезите на чл. 10, ал. 7 и чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, като посочил, че в последната не се изисква и изследва законността на строителството. Достигайки до извод за материална незаконосъобразност на решението за възстановяване на собствеността, съдът приел, че извършеното в полза на ищеца дарение не прехвърля право на собственост, тъй като отчуждителят не е собственик. Изследвайки наличието на проведено мероприятие като пречка за реституцията, съдът изследвал и основанието, на което имотът е отчужден и придобит от държавата, характера на държавната собственост като публична, както и предназначението на самото отуждаване. Съдът приел и, че проведеното отчуждаване е законосъобразно извършено съгласно приложимия и действащ към тогавашния момент чл. 101 ЗС и чл. 3 ПОИДОН – собствеността е придобита от датата на решението за отчуждаване, обезщетението е било изплатено, а във връзка с оспорването на подписа, положен върху разпореждането за отчуждаване – ищецът не е успял да докаже, че негов автор не е председателстващият заседанието, в което решението е взето. По оплакването, че ответникът без правно основание упражнява фактическа власт върху имота, апелативният съд приел, че такова възражение може да разглежда, само ако е налице първата предпоставка за уважаване на иска, а именно ищецът да е собственик на имота.
При тези мотиви на въззивния съд, първите два поставени въпроси не са обуславящи по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разкрит чрез мотивите и диспозитива на т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Не се явява обуславящ и последният четвърти въпрос. Тези въпроси биха имали обуславящо изхода на спора значение само при липса на пречки за възстановяване на собствеността – в случая такива по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ. Това е така, защото първият и четвъртият въпроси са свързани с довода на ищеца за липса на валидно отчуждаване, довело до неправомерно отнемане на собствен на праводателя му имот, но и в този случай една от предпоставките за възстановяване на собствеността е липсата на пречки за настъпване ефекта на реституцията. Вторият въпрос касае публичния характер на държавната собственост, но дори последният да не е пречка за реституция по ЗСПЗЗ, то съдът пак дължи произнасяне по довода за наличие на хипотеза по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ. Отсъствието на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК изключва възможността да се провери наличието на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК.
Обуславящ изхода на спора е само въпросът за приложението на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, поставен като трети в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК – кога е налице застрояване или проведено мероприятие, но той не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. С решение № 373 от 26.07.2012 г. по гр. д. № 1309/2010 г. на ВКС, I-во г. о., е прието, че разпоредбата не въвежда изискване да е било проведено отреждане на терена за определен вид строителство, нито изисква законност на извършеното строителство или на проведеното мероприятие като пречка за възстановяване на собствеността, а е достатъчно наличието на извършено до 01.03.1991 г. строителство. Ако е налице тази пречка, имотът не се връща, а бившите собственици се обезщетяват по друг начин. Видно от мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е приложил нормата на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ в смисъла, изяснен с посоченото решение, което е постановено по реда на чл. 290 ГПК и съставлява задължителна за съдилищата практика съгласно т. 2 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Прието е, че възстановеният имот е неразделна част от прилежащ терен със статут на публична държавна собственост към обект ПП 25, предназначен за специални нужди – вила на вицепрезидента на Република България, обектът е изграден от МВР – отдел УБО, през 1985-1986 г. и е предоставен през 1995 г. за нуждите на НСО /ответник по делото/. Така мероприятието, за което имотът е отчужден, е реализирано и това съставлява пречка за възстановяване на собствеността. Според касатора противоречието със задължителната съдебна практика се състои в това, че в случая е налице единична сграда, която е разположена извън процесния по делото имот и последният не попада в нормативно определената земя, обслужваща двуетажната сграда. Поддържаното противоречие не е налице, тъй като застрояването, което следва да е комплексно, е една от двете хипотези по чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, и тя е различна от проведено мероприятие, което е установено в разглеждания случай и при което не се изисква наличие на комплекс от строителни дейности. Ето защо не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касация – ответник по делото, не е поискал присъждане и не е представил доказателства за разноски, сторени по водене на делото във Върховния касационен съд.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 224 от 02.02.2016 г. по гр. д. № 3062/2014 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: