5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 457
С., 25.03. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети март, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 130 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма] [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Д. Д. от АК-Х., против въззивно решение № 398 от 24.10.2013 г., постановено по в.гр.д. № 612 по описа за 2013 г. на Хасковския окръжен съд, с което като е потвърдено решение № 292 от 15.04.2013 г., постановено по гр.д. № 4443/2011 г. на Хасковския районен съд, е уважен предявеният от Н. С. Юзбашиева от [населено място], община, Р., област С., срещу касатора, иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, за сумата от 7 500 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени вследствие на смъртта на сина й А. Е. Б., починал на 10.09.2009 г. в резултат на трудова злополука, ведно със законната лихва от датата на увредата до окончателното изплащане, като искът за главницата до пълния предявен размер от 35 000 лв. е отхвърлен, в която отхвърлителна част като необжалвано въззивното решение е влязло в сила.
К. поддържа, че въззивното решение, в частта му, с която е уважен искът с правно основание чл. 200 КТ е неправилно, поради необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон. Към касационната жалба е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което касаторът сочи като основание за допускане на касационното обжалване хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, решени в противоречие с практиката на ВКС и решавани противоречиво от съдилищата. Изведените правни въпроси от материално естество са – следва ли да бъде уважен иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, предявен от лице, което е от кръга на лицата, съгласно т. 3 от ППВС № 4/1961 г., когато не е доказана икономическата и финансова зависимост на това лице от починалия при трудовата злополука, с твърдението, че приетото от въззивния съд противоречи на дадения отговор на въпроса в решение № 153 от 13.06.2012 г. на ВКС, по гр.д. № 1198/2011 г., ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, както и правният въпрос за приложението на принципа за справедливостта по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, за който твърди, че е решен в противоречие с практиката на съдилищата като се позовава на решение № 180 от 29.10.2012 г. на Варненския апелативен съд по гр.д. № 174/2012 г. и решение № 3631 от 19.07.2013 г. на Варненския районен съд по гр.д. № 9494/2012 г., за които липсват данни, че са влезли в сила, поради което предвид разрешението в т. 3 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, същите не съставляват противоречива съдебна практика.
Ответницата по касационната жалба, Н. С. Юзбашиева от [населено място], община, Р., област С., чрез пълномощника си адв. Н. Ц. от АК-В., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва жалбата като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Третото лице-помагач ЗК [фирма] [населено място] не изразява становище по касационната жалба в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд по иск с правно основание чл. 200 КТ, с цена над 5000 лв. и е депозирана в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови решението си, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 200 КТ за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в посочения размер, въззивният съд е приел, че синът на ищцата е претърпял трудова злополука в резултат на която починал на 10.09.2009 г., като ищцата преживяла изключително тежко смъртта на детето си, поради наличните между тях обич и привързаност и съобразявайки обществения критерий за справедливост съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, съдът е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди на сумата от 25 000 лв. и като е отчел установеното 70% съпричиняване от страна на пострадалия при приложението на чл. 201, ал. 2 КТ е присъдил обезщетение в размер на сумата от 7 500 лв. неимуществени вреди.
Във връзка със заявеното основание за допускане до касация настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че в случая по поставените материалноправни въпроси не е налице критерият за селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. По въпроса следва ли да бъде уважен иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, предявен от лице, което е от кръга на лицата, съгласно т. 3 от ППВС № 4/1961 г., когато не е доказана икономическата и финансова зависимост на това лице от починалия при трудовата злополука, приетото от въззивният съд, че ищцата е преживяла изключително тежко смъртта на сина си, починал при трудова злополука, поради наличните между тях обич и привързаност, независимо, че не са живели заедно и претърпените от нея неимуществени вреди – болки и страдания следва да бъдат репарирани, не е в противоречие с приетото в решение № 153 от 13.06.2012 г. на ВКС, по гр.д. № 1198/2011 г., ІІІ г.о., в което е даден отговор на въпроса за обезщетяване на имуществените вреди в производството по чл. 200 КТ, изразяващи се в загубата на доход/като пропусната полза/, а не относно причинените неимуществени вреди на майката от смъртта на нейния син. По втория правен въпрос, формулиран в изложението, а именно – за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 200 КТ, същият е от значение за изхода на делото по този правен спор, но в случая този въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие със съдебната практика. Това е така, тъй като разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от увреждането безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото съдът е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди от ищцата в резултат от смъртта на нейния син, починал при трудова злополука, при отчетено 70% съпричиняване от страна на пострадалия с оглед приложението на чл. 201, ал. 2 КТ, съдът е присъдил обезщетение в размер на сумата от 7 500 лв. неимуществени вреди. По този начин паричното обезщетение е определено в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увреденото лице за претърпените от него морални вреди в резултат на деликта/трудова злополука/. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК, която проверка не може да се извърши в рамките на производството по селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото пред настоящата инстанция на ответницата по касационната жалба не следва да се присъдят разноски за настоящото производство, тъй като липсват данни такива да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 398 от 24.10.2013 г., постановено по в.гр.д. № 612 по описа за 2013 г. на Хасковския окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 11395 от 25.11.2013 г. на [фирма] [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: