1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 458
гр. София, 12.07.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на деветнадесети април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 366 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Н. Х. Ш. срещу решение № 314 от 20.10.2016г. по в. т. дело № 594/2015г. на Апелативен съд П., ІІІ граждански състав, с което е потвърдено решение № 256 от 03.07.2015г. по т. дело № 296/2014г. на Окръжен съд Стара Загора в частта, с която е обявен за недействителен по отношение на Държавата, представлявана от Публичен изпълнител при ТД на НАП, [населено място], И. – Стара З. договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 78/22.03.2012г., том І, рег. № 229, дело № 72/2012г. по описа на нотариус Т. С. И. с рег. № 575, с район на действие [населено място], с който [фирма], [населено място] е прехвърлило на В. А. Д. от [населено място] право на собственост върху подробно описан недвижим имот за сумата 5 000 лв., на основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК. С първоинстанционното решение ответниците [фирма] и В. А. Д. са осъдени да заплатят на Държавата сумата от 2 355,90 лв. – направени по делото разноски за първоинстанционното производство, по сметка на Старозагорски окръжен съд сумата 200 лв. – дължима държавна такса, а с въззивното решение ответникът [фирма] е осъден да заплати на Национална агенция по приходите направените разноски за въззивното производство в размер 2 155,90 лв.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 436/22.12.2011г. по гр. д. № 308/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 27/28.02.2013г. по т. д. № 410/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 230/11.02.2013г. по т. д. № 1090/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и решение № 503/16.01.2013г. по гр. д. № 168/2012г. на ВКС, ГК, ІV г. о.:
1. Следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото и да изложи мотиви във връзка с намерението за увреждане като елемент от фактическия състав и предпоставка за уважаването на предявен иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК?
2. По въпроса за момента, към който следва да бъде установено намерението за увреждане на публичния изпълнител от длъжника като елемент от фактическия състав и предпоставка за уважаването на предявен иск с правно основание чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК.
3. Въпроса, свързан с това дали въззивният съд е длъжен да разгледа, обсъди и се произнесе по всички, заявени от жалбоподателя оплаквания за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение и възражения по предявените искове.
Касаторът моли възззивното решение да бъде отменено, предявеният иск да бъде отхвърлен и претендира присъждане на направените по делото деловодни разноски.
Ответникът Национална агенция по приходите – Териториална дирекция П., чрез процесуален представител ст. юрисконсулт А. Г. Л. оспорва касационната жалба и поддържа становище за правилност на въззивното решение по съображения, изложени в писмен отговор. Моли решението на Апелативен съд П. да бъде оставено в сила и претендира присъждане на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата в размер 2 155,90 лв.
Ответникът В. А. Д. от [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е установил, че на основание Заповед за възлагане на ревизия № 1200860/14.02.2012г. на НАП, Териториална дирекция П., връчена на [фирма] чрез Управителя И. В. Начева на 12.03.2012г., е извършена данъчна ревизия с предмет следните видове задължения: корпоративен данък за периода от 01.01.2007г. до 31.12.2009г., данък по чл. 194, чл. 195 и чл. 204 ЗКПО за същия период и ДДС за периода от 01.01.2007г. до 28.02.2011г. Ревизията е приключила с издаването на Ревизионен акт №[ЕИК]/03.08.2012г. на ТД на НАП [населено място], който по повод на жалба по реда на чл. 152 ДОПК пред Директора на Дирекция „Обжалване и управление на изпълнението“ – П. при Централно управление на НАП е отменен с решение № 1371/26.10.2012г. и на основание чл. 155, ал. 4 ДОПК преписката е върната на органа, издал заповедта за възлагане на ревизия, за извършването на нова ревизия и за издаване на нов ревизионен акт за данъчните периоди, задълженията по които са отменени с решението, а именно за задължения по ЗДДС за периодите м. 07.2007 г., м. 10.2007 г., м. 11.2008 г. и от м. 09.2010 г. до м. 12.2010 г. вкл.
Съдебният състав е приел, че при потворната ревизия, възложена със заповед № 1205372/09.11.2012г., с ревизионен акт №[ЕИК]/29.07.2013г. на ТД на НАП – П. са установени задължения в общ размер на 538 558,38 лв., от които ДДС в размер 420 396,03 лв. и лихви върху ДДС в размер 118 162,35 лв. По повод на подадена жалба по реда на чл. 152 ДОПК пред Директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ [населено място] при ЦУ на НАП с Решение № 1175/08.11.2013г. е потвърден Ревизионен Акт[ЕИК]/29.07.2013г., издаден на [фирма], за отказан данъчен кредит в размер на 420 396,03 лв. и лихви 117 575,25 лв.
Въззивната инстанция е констатирала, че ревизионният акт е обжалван пред съда по реда на чл. 156 и следващите от ДОПК и с решение № 874/30.04.2015г. по адм. дело № 3794/2013г. на Административен съд Пловдив жалбата на [фирма] е отхвърлена. С окончателно съдебно решение № 7101/14.06.2016г. по адм. дело № 8720/2015г. ВАС, І отделение, е оставил в сила решението на Административен съд – Пловдив.
Въз основа на представения по делото нотариален акт № 78/22.03.2012г., том І, рег. № 229, дело № 72/2012г. по описа на нотариус Т. С. И. с рег. № 575, с район на действие [населено място] и заключението на съдебно-техническа експертиза въззивният съд е установил, че ответното дружество е прехвърлило на ответника В. А. Д. право на собственост върху подробно описан недвижим имот за сумата 5 000 лв. без ДДС при данъчна оценка на имота 58 909,50 лв. към момента на сделката и пазарна цена към същата дата – 22.03.2012г. 48 000 лв.
По делото са налице данни, че ответникът [фирма] не е погасил задълженията си по ревизионния акт, поради което е образувано изпълнително дело № 11/2014г. в ТД – П., офис Стара З.. Относно имуществото е изяснено, че единственият недвижим имот, който е притежавало ответното дружество, е този – предмет на продажбата на 22.03.2012г.; на 28.02.2012г. ответникът [фирма] се е разпоредил с четири броя товарни автомобила, като ги е продал на друго търговско дружество; върху притежаваното МПС е наложен запор; липсват парични средства в банковите сметки на длъжника и липсват преводи от тези банкови сметки след наложените запори за погасяване на установените с ревизионния акт публични задължения.
Въз основа на установената фактическа обстановка, съставът на Апелативен съд П. е направил извод за наличие на всички предвидени в разпоредбата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК предпоставки за уважаване на предявения иск, респективно за прогласяване на недействителността по отношение на Държавата на прехвърлителната сделка покупко-продажба, сключена между двамата ответници на 22.03.2012г.:
1. Сключването от длъжника на атакуваната сделка е станало след датата на връчване на заповедта за възлагане на ревизия – заповедта е връчена на 12.03.2012г., а процесната сделка е сключена на 22.03.2012г.; вторият ревизионен акт е издаден в рамките на преписката и ревизията, които са започнали със заповед № 1200860/14.02.2012г. и се касае до хипотезата на чл. 155, ал. 4 ДОПК, при която не се поставя начало на ново ревизионно производство, а се възстановява висящността на производството по издаването на отменения ревизионен акт.
2. Публичното вземане е установено с влязъл в сила административен акт, респективно влязло в сила съдебно решение, предвид отхвърляне на жалбата на [фирма] срещу ревизионния акт от Административен съд – Пловдив с решение, което е оставено в сила от ВАС; по отношение на необходимостта от влизане в сила на ревизионния акт, с който са установени публични задължения, съдебният състав се е позовал на постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 436/22.12.2011г. по гр. дело № 308/2011г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о.
3. Сделката е сключена с намерение у длъжника да се увредят публичните взискатели. За да направи този извод, въззивният съд е съобразил представените доказателства, отчел е, че сделката е сключена само десет дни след връчването на заповедта за започване на ревизия, и е взел предвид, че ревизията е приключила с ревизионен акт, с който са установени публични задължения в много големи размери /общо 562 891,72 лв./. Изложил е аргументи, че отчуждаването на единствения недвижим имот, с който длъжникът е разполагал и който би могъл да послужи за удовлетворяване на публичните взискатели, извършено на цена в пъти по-ниска от действителната му пазарна цена и от данъчната оценка, непосредствено след започване на ревизията, при която са установени задълженията в посочения размер, е достатъчно основание да се приеме наличие на намерение за увреждане на публичните взискатели. Като допълнителни аргументи за наличие на такова намерение сочи и поведението на длъжника по делото, изразяващо се в липсата на плащане на задълженията или част от тях по образуваното изпълнително дело до настоящия момент, както и липсата на средства по сметките на длъжника.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на спора между страните и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по делото е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посочените от касатора правни въпроси са релевантни за спора, тъй като са от значение за изхода на делото и са обусловили формираните правни изводи на въззивната инстанция. По отношение на тези въпроси не е налице твърдяното от касатора основание за противоречие с постоянната практика на ВКС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В решение № 436/22.12.2011г. по гр. д. № 308/2011г. на ВКС, ГК, III г. о. съдебният състав на ВКС е приел, че за да бъде изпълнен фактическият състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, трябва длъжникът по едно установено публично задължение, след датата на установяването му или след датата на връчване на заповедта за ревизия, да е извършил разпоредителни действия със свое имущество с намерение да увреди публичния взискател. За да се прогласи за действителна по отношение на публичния взискател в хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, следва да е установен фактическият състав на посочената правна норма. Сделката трябва да е извършена с намерение да се увреди публичния взискател, като намерението за увреждане трябва да бъде установено, същото не се предполага, а подлежи на доказване и доказателствената тежест е за ищеца. В решение № 166/30.12.2009г. по т. д. № 430/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. е прието, че предпоставките за обявяване на относителна недействителност спрямо държавата на изброените в чл. 180 Д. /отм./ сделки и действия, видовете разпоредителни действия и кръга на лицата, спрямо които тези действия могат да бъдат обявени за относително недействителни, имат материалноправен характер. Следователно наличието на влязъл в сила акт за установяване на публично вземане, респективно влязло в сила съдебно решение, или връчването на заповедта за ревизия представляват елементи на фактическия състав на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК и следва да бъдат установени по делото, за да бъде уважен иска на посоченото правно основание.
Решение № 27/28.02.2013г. по т. д. № 410/2012г. на ВКС, ТК, II т. о. е постановено по въпроса „следва ли съдът да обсъди всички доказателства по делото и да изложи мотиви във връзка с намерението за увреждане на длъжника като елемент от фактическия състав, пораждащ правото по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК“. Съдебният състав е посочил, че субективният елемент на намерението на длъжника за увреждане на публичния взискател е част от правопораждащия последиците на относителната недействителност фактически състав на хипотезата в правната норма на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК. Решаващият съд е длъжен да изложи мотиви на базата на всички събрани доказателства за наличието или липсата на факта на намерението за увреждане по смисъла на чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК. В мотивите на посоченото решение съдебният състав на ВКС е приел следното: „естеството на намерението за увреждане /animus nocendi/ няма самостоятелна изява, която да е обща за всички случаи на разпореждане в контекста на увреждащите разпоредителни волеизявления, а следва да се установи след преценка на всички факти по конкретния спор“; „естеството на този факт е такъв, че трудно би се доказал при пряко доказване, а по-често следва това да стане при косвено такова, на основата на предположения, произтичащи от преценката на конкретните факти, материализиращи субективното намерение за увреждане“.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на първоинстанционното решение, по допустимостта – в обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото във въззивната жалба. В постоянната си практика /Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК/ ВКС приема, че в качеството си на втора по ред съдебна инстанция по съществото на материалноправния спор по делото и предвид ограничения въззив въззивният съд е длъжен да обсъди и отговори на всички, направени с въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, както и на релевираните доводи и възражения в отговора на въззивната жалба. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна по спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивната инстанция е длъжна да мотивира решението си като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК.
В настоящия случай въззивният съд в съответствие с цитираните съдебни актове е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната взаимна връзка, въз основа на тях е установил фактическата обстановка, преценил е установените конкретни факти въз основа на представените доказателства, материализиращи, както връчването на заповедта за възлагане на ревизия, така и субективното намерение за увреждане, и е направил извод за наличие на необходимите предпоставки за уважаване на иска по чл. 216, ал. 1, т. 4 ДОПК, а именно: връчена заповед за възлагане на ревизия, сключен след датата на връчване на посочената заповед договор за продажба на единствения недвижим имот, намерение за увреждане на публичния взискател. Изводите, до които е достигнал съдебният състав във връзка с необходимите предпоставки, включително и намерението за увреждане, са резултат от извършената от него в съответствие с правомощията му на инстанция по съществото на спора конкретна преценка на фактите и доказателствата. В този смисъл решаващият съдебен състав не се е отклонил от постоянната практика на ВКС, обективирана в посочените съдебни актове. Развитите оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и незаконосъобразност на решението са пороци, относими към правилността на постановения съдебен акт и са основания за касирането му по смисъла на чл. 281, ал. 3 ГПК, но не представляват основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че след като не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на делото, разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът трябва да бъде осъден да заплати на ответника разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер 450 лв., определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 25, ал. 1 и ал. 2, предл. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, ВКС, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 314 от 20.10.2016г. по в. т. дело № 594/2015г. на Апелативен съд П., ІІІ граждански състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на Национална агенция по приходите – Териториална дирекция [населено място], адрес за съобщения [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал.8 ГПК сума в размер 450 лв. /четиристотин и петдесет лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.