О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 459
София, 01.10.2012 година
Върховният касационен съд,Второ гражданско отделение,в закрито заседание на двадесети септември през две хиляди и дванадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Красимир Влахов
ЧЛЕНОВЕ:Светлана Калинова
Зоя Атанасова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 524 от 2012 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. Л. П.-М. от [населено място] срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд, постановено на 31.01.2011г. по гр.д.№1063/2009г., с което е оставено в сила решението на първоинстанционния съд,с което са отхвърлени предявените от М. Л. П.-М. иск против П. И. Н. с правно основание чл.108 ЗС за предаване владението на апартамент /мезонет/ №2 от обект “К.” на ІІ и ІІІ етаж от жилищната сграда,находяща се в [населено място], [улица] / [улица]/,по чл.45 ЗЗД,предявен против П. И. Н.,И. П. Н. /починал в хода на въззивното производство и заместен от своя наследник по закон Н. И. Н./, [община] и [фирма] за солидарното им осъждане да заплатят сумата 2000лв. /частично от 50000лв./, представляваща обезщетение за ползването на имота през периода 25.02.1992г.-22.12.2006г. и иск с правно основание чл.109 ЗС,предявен против П. И. Н.,И. П. Н./починал в хода на въззивното производство и заместен от своя наследник по закон Н. И. Н./, [община] и [фирма] за солидарно осъждане да зазидат отвора между гореописания апартамент №2 и съседния апартамент №4 като отворят входа на първото жилище откъм стълбищната клетка.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението към подадената касационна жалба се поддържа,че въззивният съд се е произнесъл в разрез с трайно установената съдебна практика по въпроса валиден ли е административен акт,издаден от компетентен орган, когато за издаването му е нужно съгласието на правоимащия отчужден собственик на имота,а такова е дадено от негов наследник в хипотеза на чл.102 З./отм./; валиден ли е такъв административен акт и каква е формата за валидност на цесията по чл.102 З./отм./; по въпроса за конструкцията на сградата,като е възприето становището на изслушаната експертиза вместо да се съобрази нормата на чл.18 Н.; по въпроса за възможността съдът да осъществи косвен съдебен контрол върху влязъл в сила административен акт; по въпроса за зачитане силата на пресъдено нещо на съдебно решение,когато е налице разлика в предмета и страните по двете дела.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба [фирма] изразява становище,че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба [община] изразява становище,че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба П. И. Н. и Н. И. Н., правоприемник на починалия в хода на въззивното производство И. П. Н.,изразяват становище,че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК обаче не са налице, като съображенията за това са следните:
Касаторът поддържа,че въззивният съд е разрешил поставените в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК въпроси в противоречие с трайната практика на ВКС без обаче да обосновава наличие на подобно противоречие, доколкото не представя,нито сочи конкретни съдебни актове,постановени от ВКС,в които да е отразено становище,различно от застъпеното от въззивния съд в обжалваното решение.
За да се приеме,че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК,каквато е поддържаната от касатора теза, в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК следва да се обоснове наличие на противоречиво разрешаване на посочените въпроси от съдилищата,вкл. и от тричленни състави на ВКС,които въпроси следва да са обусловили крайния извод на съда досежно основателността на предявения иск,в какъвто смисъл са указанията по приложението на процесуалния закон,дадени в т.1,т.2 и т.3 на ТР на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№1/2009г.
В настоящия случай,за да достигне до извода,че предявените от М. Л. П.-М. искове са неоснователни въззивният съд е приел,че не са налице предпоставките за възстановяване на собствеността по реда на ЗВСОНИ на недвижимия имот,отчужден от наследодателите й,тъй като на първо място към момента на влизане в сила на закона имотът не е собственост на държавата, общините,обществените организации или техни фирми по чл.61 ТЗ-предоставен е като обезщетение по реда на З. на наследниците на Д. К.,от която със заповед №376/29.12.1986г. е отчужден имот за изграждането на транспортен възел “Р.”.
Обстоятелствата,че даденият в обезщетение имот не е бил конкретизиран със заповед №376/29.12.1986г.,нито до смъртта на Д. К./починала на 25.01.1988г./,както и че нейният правоприемник И. П. Н. се е разпоредил с него в полза на сина си П., не водят до нищожност на издадената заповед № СД-65/08.06.1990г. на председателя на Общинския съвет-П..
Изложени са и съображения,че посоченото разпореждане с имуществено право касае единствено отношенията между наследниците на Д. К..
Прието е,че правото на собственост не може да бъде възстановено и по причина,че имотът не съществува във вида,в който е бил отчужден-извършено е преустройство след отчуждаването като последица от което е налице цялостна подмяна на носещата конструкция и на практика е сменена конструктивната характеристика на сградата; налице е цялостно ново архитектурно разпределение ; обемът на сградата е увеличен в рамките на първоначалните габарити като външните размери и вид са запазени,което произтича от специалния статут на[жк]и изискванията на Н..
Изложени са съображения,че цялостната промяна на конструкцията променя характеристиката на сградата.
По съображения,че М. Л. не се легитимира като собственик на имота по реституция и наследство е прието,че са неоснователни и исковете за заплащане на обезщетение,както и искът по чл.109 ЗС,тъй като само собственикът може да иска прекратяване извършването на неоснователни действия, които му пречат на упражнява правото си.
Два са следователно основните въпроси,по които въззивният съд се е произнесъл и които имат значение за изхода на правния спор-съществува ли имотът реално във вида,в който е бил към момента на отчуждаването и дали към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ е бил в собственост на държавата,общината,обществените организации или техни фирми по чл.61 ТЗ,като отрицателният отговор на който и да е от тези въпроси обосновава краен извод за неоснователност на предявения иск.
По първия от тези въпроси касаторът навежда доводи единствено за наличие на противоречиво разрешаване на въпроса за начина на установяване на конструкцията на сградата,без при това да сочи противоречива съдебна практика,с наличието на която да обоснове основание за допускане на касационно обжалване.
Според настоящия състав на първо място начинът на установяване конструкцията на сградата в случая не е обусловил крайния извод на съда за липсата на тази предпоставка за възстановяване на собствеността,с оглед на което не може да обоснове и наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Освен това непосочването на съдебна практика, която да сочи на противоречиво разрешаване на поставения от касатора въпрос също обосновава липса на основание за допускане на касационно обжалване,като ВКС не разполага с правомощието да извлече друг въпрос, различен от формулирания от касатора. Липсата на основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос само по себе си може да обоснове неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване с оглед направеното по-горе уточнение,че двата основни въпроса по делото са свързани.
Следва да се отбележи обаче за пълнота на изложението и мотивите, че поставеният от касатора въпрос за неспазването на предвидената в закона форма по отношение на цедирането на право на обезщетение по реда на чл.102 З./отм./ не е бил поставян на разглеждане в хода на производството по делото и поради това не би могъл да обоснове основание за допускане на касационно обжалване. Освен това,както вече беше отбелязано,касаторът не сочи и съдебна практика,разрешаваща който и да е от въпросите,относими към принадлежността на правото на собственост върху имота към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ. Поради това следва да се приеме,че с оглед изложените от касатора в изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК съображения не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 31.01.2011г. по гр.д.№1063/2009г. по описа на Пловдивския окръжен съд.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: