7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 459
гр. София, 10.07.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и втори май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 545 по описа за 2018г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Д. П. срещу решение № 685 от 19.10.2017г. по в. т. дело № 975/2017г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 1698 от 26.04.2017г. по гр. дело № 74/2017г. на Варненски районен съд, поправено с решение № 2167 от 26.05.2017г. и ответникът [фирма] /въззивник/ е осъден да заплати на ищеца /въззиваем/ [фирма], [населено място] сумата 1 250 лв. – направени разноски за въззивното производство, представляващи платено адвокатско възнаграждение. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт ответникът [фирма] е осъден да предаде държането на [фирма] на недвижим имот, представляващ подробно описан производствен обект с монтиран козлови кран с подемност 5 тона, находящ се в [населено място],[жк], местност „Боровец-юг“.
Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение като постановено по нередовна искова молба поради невнесена държавна такса и неясно изложени фактически твърдения. Релевира евентуални доводи за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба писмено изложение въвежда доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 и ал. 2 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; решението е очевидно неправилно:
„1. Задължен ли е възивният съд да извърши цялостна преценка и да изложи свои мотиви по всички изложени във въззивната жалба доводи и оплаквания, когато с акта си потвърждава първоинстанцнония акт или нормата на чл. 272 ГПК го освобождава от това задължение?
2. При образувано съдебно производство по ГПК съдът за наличието на абсолютната процесуална предпоставка правен интерес ли следи първо или за нередовността на исковата молба, т. е. за невнесената в пълен размер държавна такса?“ – касаторът се позовава на пртиворечие с определение № 383/16.08.2016г. по ч. т. д. № 1312/2016г. на ВКС,ТК, I т. о.
„3. Следва ли въззивният съд след постановяване на съдебен акт Решение с последващ такъв определение да се произнесе с осъждане на въззивника /ответник в първоинстанционото производство/ да довнесе държавна такса, несъбрана от ищеца още пред първата съдебна инстанция, т. е. при разгледана нередовна искова молба и в двете съдебни инстанции? И следва ли дължимата такса към бюджета за разглеждане на иска, невнесена от ищеца, да рефлектира върху ответника като същият бъде задължен след произнасяне от въззивния съд с Решение и Определение, без да е внесена от ищеца такса в пълен размер да бъде поставян в по-неблагоприятно положение като бъде задължен да бъде донесена допълнителна държавна такса за обжалването в бюджета необосновано и неоснователно, т. е. при неравнопоставеност на страните по делото, независимо от изхода му?
4. По какъв начин и кой съдебен акт Решение или Определение след постановено Решение следва да се установи нередовност на исковата молба, съставляваща неплащане на държавна такса, констатирана след приключили устни състезания при пропуск от съда да проследи служебно заплащането на държавна такса?“ – противоречие с определение № 104/09.02.2015г. по т. д. № 112/2015г. на ВКС, ТК, I т. о.
По отношение на нередовността на исковата молба касаторът се позовава на противоречие с решение № 389/17.05.2010г. по гр. д. № 1341/2009г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 669/11.10.2010г. по гр. д. № 1568/2009г. на ВКС, ГК, I т. о., определение № 90/01.06.2011г. по ч. гр. д. № 939/2010г. на ВКС, ГК III г. о., т. 4 от Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г. по тълк. гр. д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС. Поддържа също, че изводите на съда следва да се основават на събраните доказателства относно извършените от страните действия, от които да се извлече основанието им, в какъвто смисъл е определение № 67/19.03.2015г. по т. д. № 385/2015г. на ВКС, ГК, II г. о.
Излага и доводи за допускане до разглеждане на касационната жалба, с което ще се постигне правилно и точно прилагане на закона, уеднакваване на съдебната практика и развитие на българското право.
Ответникът [фирма], [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и прецени данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на изискванията на разпоредбата на чл. 284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че постановеното първоинстанционно решение е валидно, тъй като е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт и компетентност.
Допустимостта на решението на Районен съд Варна е аргументирана с наличието на всички положителни и липсата на отрицателни процесуални предпоставки във връзка със съществуването и упражняването на правото на иск, както и с обстоятелството, че произнасянето на първоинстанционния съд съответства на търсената защита на правото на наемодателя, квалификацията на иска кореспондира на заявеното правно основание, като различията между петитума на исковата молба и постановения диспозитив на решението се дължат на вариантност при изразяване и формулиране на диспозитива на крайния съдебен акт по осъдителната претенция, предмет на иска.
Въззивният съд е установил, че въз основа на договор за наем на недвижим имот, сключен между страните на 23.09.2010г., ищецът [фирма] е предоставил на ответника [фирма] за временно и възмездно ползване свой собствен недвижим имот, представляващ подробно описан производствен обект, находящ се в [населено място], кв. Г., местност „Боровец-юг“, срещу заплащане на наемна цена в размер на 2 000 лв. месечно без ДДС, считано от 23.09.2010г., с едногодишен срок на действие на договора.
Въз основа на обсъдените показания на разпитаните свидетели на страните Л., И. и Д. и събраните писмени доказателства, вкл. изготвената към 13.03.2017г. от „Енерго Про“, [населено място] справка за потреблението през последните 12 месеца /м.10.2015г.-м.09.2016г./ на ел. енергия на процесния обект с регистрирана консумация от клиент [фирма], съдебният състав е установил, че имотът е предаден за временно и възмездно ползване от ищеца-наемодател на наемателя и е бил ползван от последния на основание процесния договор, а след изтичането на срока на договора за наем използването на имота е продължило със знанието и без противопоставяне на наемодателя, при което договорът се е трансформирал в безсрочен, по аргумент от чл. 236, ал. 1 ЗЗД. Въззивната инстанция е изложила съображения, че промяната на собствеността на капитала на дружеството е без значение за действието на договора. Позовавайки се на показанията на свидетелите и в частност на свидетеля Д., установяващи, че именно той като трето лице със съгласието на наемателя ползва имота от негово име, съдебният състав е направил извод за неоснователност на правоизключващото възражение на ответника, въведено извън срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, за непредаване ползването на имота от страна на наемодателя.
Поради оспорване от ответника по иска на получаването на представената нотариална покана рег. № 5047, том 2, акт 29 от 05.10.2016г. на Нотариус № 335 на НК, оформена като връчена чрез залепване на уведомление на адреса на управление на наемателя по реда на чл. 47, ал. 1 във връзка с чл. 50, чл. 4 ГПК, с която наемодателят е заявил прекратяване на наемния договор, и е поканил [фирма] да опразни имота в едномесечен срок от получаването й, въззивната инстанция е приела, че с връчването на препис от исковата молба на ответника /настоящ касатор/ последният е предизвестен по смисъла на чл. 238 ЗЗД, едномесечният срок на предизвестието е изтекъл в хода на съдебното производство и са настъпили предпоставките на чл. 233, ал. 1 ЗЗД за предаване държането на наетия имот. В подкрепа на тези доводи съдебният състав се е позовал и на практиката на ВКС, обективирана в Решение № 158/14.12.2009г. по т. д. № 185/2009г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 171/11.12.2013г. по т. д. № 565/2012г. на ВКС, ТК, I т. о. и Решение № 325/28.04.2010г. по гр. д. № 498/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о.
За да направи извод за основателност на предявения иск, Варненски окръжен съд се е аргументирал с обстоятелството, че наемателят не е доказал изпълнение на задължението си за връщане на наетия имот и движима вещ, обективирано в действия по изнасяне на машини, съоръжения и материали, с непосещаването на имота занапред и предаването му във вида, в който е бил към момента на сключване на наемния договор – напълно опразнен от вещи и друго имущество на наемателя, включително предаване на наемодателя на ключа от имота. В тази насока се е позовал на практиката на ВКС – Решение № 214/23.01.2017г. по т. д. № 1642/2015г. на ВКС, ТК, II т. о.
Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение с оглед твърдението му за недопустимост на обжалвания въззивен съдебен акт е неоснователен. Съгласно практиката на ВКС едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Решението е недопустимо, когато съдът се е произнесъл по недопустим или непредявен иск, или иск на различно правно основание от заявеното.
В настоящия случай изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства са ясни и съответстват на заявения петитум, поради което не е било необходимо въззивният съд да остави исковата молба без движение и да предостави възможност на ищеца да уточни обстоятелствата по делото. Следователно съдебният състав не е постановил въззивното решение в противоречие с Тълкувателно решение № 1/17.07.2001г. по тълк. гр. д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, т. 4, нито с представените от касатора решение № 389/17.05.2010г. по гр. д. № 1341/2009г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 669/11.10.2010г. по гр. д. № 1568/2009г. на ВКС, ГК, I т. о., определение № 90/01.06.2011г. по ч. гр. д. № 939/2010г. на ВКС, ГК III г. о. и др. съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
По отношение на дължимата държавна такса и посочените процесуалноправни въпроси по т. 2, 3 и 4 въззивната инстанция, като е постановила определение № 3810/28.11.2017г. по в. т. дело № 975/2017г. на основание чл. 247 във връзка с чл. 77 ГПК и поправеното с него определение № 3295/19.10.2017г. по чл. 77 ГПК, се е съобразила с практиката на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 77 ГПК, обективирана в решение № 67/03.04.2014г. по гр. д. № 2944/2013г. на ВКС, ГК, IV г. о., определение № 104/09.02.2015г. по т. д. № 112/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., определение № 67/19.03.2015г. по ч. т. д. № 385/2015г. на ВКС, ГК, II г. о. и др. Ако страната остане задължена за разноски за исковото производство, съдът постановява определение по чл. 77 ГПК за принудителното им събиране, като в този случай постановеното решение не следва да бъде обезсилено.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, ГПК е неоснователен, тъй като не е осъществена допълнителната предпоставка. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай касаторът /въззивник в производството пред Варненски окръжен съд/ е направил оплакване за недопустимост на първоинстанционното решение и неговата неправилност поради неправилно установена фактическа обстановка и необоснованост. С оглед направените оплаквания и правомощията си по чл. 269 ГПК въззивната инстанция е обсъдила събраните по делото писмени и гласни доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка, въз основа на тях е установила фактическата обстановка, към която е приложила относимите материалноправни норми.
Д. на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По посочените от касатора правни въпроси е формирана постоянна практика на ВКС в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, която не се налага да бъде променяна и с която съдебният състав на въззивната инстанция се е съобразил.
Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Очевидната неправилност на въззивния съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване е въведена с разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК /ДВ, бр. 87 от 2017г./. Очевидна неправилност по смисъла на посочената правна норма е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл; когато е постановен „extra legem”, т.е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение, тъй като то не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Варненски окръжен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника по касационната жалба не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 685 от 19.10.2017г. по в. т. дело № 975/2017г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.