О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№459
Гр.София, 17.09.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на дванадесети септември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
КРАСИМИР ВЛАХОВ
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д.№ 1182 по описа на ВКС за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. П. А. срещу Решение № 7601 от 14.11.2017 г. по гр.д.№ 13750/2016 г. на Софийския градски съд, ІІ-В въззивен състав. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № 8871 от 16.06.2016 г. по гр.д.№ 53384/2014 г. на Софийския районен съд, 113 състав, с което е допусната съдебна делба между Р. Д. Б. и А. П. А. на следния недвижим имот: апартамент № 43 в [населено място], [улица], на площ от 59,59 кв.м., състоящ се от една стая, дневна, кухня и сервизни помещения, заедно с таванско помещение № 16 и с 1,675% ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху мястото, който апартамент представлява самостоятелен обект с идентификатор № 68134.513.229.1.43 по КККР на [населено място], район „С.”, при равни квоти за двамата съделители. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като необосновано и постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила, с оглед на което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което искът за делба по отношение на посочения имот бъде отхвърлен със законните последици.
Към касационната жалба е приложено изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, в което се поддържа, че в основата на обжалваното въззивно решение са поставени материалноправни въпроси, произнасянето по които от настоящата касационна инстанция би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото- основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Тези въпроси са, както следва:
1. Какъв е характерът на съсобствеността в настоящия случай- наследствена имуществена общност или смесена съсобственост?
2. В случай, че съсобствеността е възникнала от наследяване, възможно ли е във времето същата да се преобразува в смесена и как в такъв случай следва да се уреждат отношенията с новите съсобственици, придобили своите идеални части от наследници?
Въпросите са поставени във връзка с поддържаното от касатора, че съсобствеността между страните по отношение на процесния имот не е наследствена /доколкото правата на касатора и ответник в производството произтичат от правна сделка, сключена от прекия му наследодател с един от наследниците на първоначалния собственик на имота/, и следователно той не е имал качеството на държател за идеалната част на ищцата, а на владелец, който е придобил тази идеална част по давност и като такъв се явява изключителен собственик на имота.
По делото се намира и „допълнение към изложението” по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, което съставът на Върховния касационен съд не може да обсъжда, тъй като е депозирано на 07.02.2018 г., т.е. след изтичане на 1-месечния преклузивен срок по чл.283 ГПК, който по отношение на касатора е започнал да тече с връчване на въззивното решение на 27.11.2017 г. /чл.64, ал.1 ГПК/.
Ответникът по касационната жалба- Р. Д. Б. е депозирала по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор, с който моли касационното обжалване на въззивното решение на Софийския градски съд да не бъде допускано, тъй като формулираните от касатора материалноправни въпроси не са поставени в основата на въззивното решение, а същевременно по отношение на тях не са налице и допълнителните предпоставки за ангажиране на компетентността на ВКС по чл.280, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
За да формира решаващия си правен извод за наличие на подлежаща на прекратяване чрез делба имуществена общност между страните, въззивният съд е приел, че ищцата притежава ? ид.ч. от процесния недвижим имот в качеството й на наследник по закон на Д. С. В. /поч.1990 г./, който е притежавал тази идеална част като наследник на първоначалния собственик С. Д. В. /поч.1976 г./. От своя страна ответникът се легитимира като собственик на останалата ? ид.ч. като наследник по закон на П. А. А., придобил същата през 1991 г. по силата на договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане, сключен с другия наследник на С. В.- преживялата му съпруга Р. А. В.. Възражението на ответника, че е придобил по давност идеалната част на ищцата в периода след 1996 г., е прието за неоснователно. В тази връзка са изложени мотиви, според които ответникът не е доказал качеството си на владелец за идеалната част на другия съсобственик, доколкото основанието, на което праводателят му П. А. е установил фактическата власт върху имота, е по естеството си такова, че не изключва нейните права- правна сделка за придобиване не на целия имот, а само на ? ид.ч. Посочено е, че събраните по делото доказателства не са в състояние да обусловят извода, че ответникът, респ. неговият наследодател са манифестирали пред ищцата намерението си придобият нейната идеална част, като до смъртта на Р. В. през 2008 г. жилището е било обитавано от нея, а П. А., а след това- неговият син, са полагали грижи за нея в изпълнение на сключения през 1991 г. алеаторен договор. Изложени са и съпътстващи мотиви, че дори и с отдаването на имота под наем и лишаването на ищцата от достъп до него след смъртта на Р. В. да е налице манифестиране на намерение да се придобие по давност идеалната част на другия съсобственик, периодът от време до завеждане на исковата молба през 2014 г. не е достатъчен, за да обуслови фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС.
При така формираните от въззивния съд решаващи правни мотиви, обусловили извода му за наличие на имуществена общност между страните върху процесния имот поради неоснователност на релевираното от ответника възражение за придобиване по давност на идеалната част на ищцата, настоящата касационна инстанция намира, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за ангажиране на инстанционната компетентност на Върховния касационен съд по спора. Формулираните от касатора материалноправни въпроси относно характера на съсобствеността не са от обуславящо изхода на спора значение, и именно поради това изобщо не са обсъждани от въззивния съд при формиране на правните му изводи. Правилно са приложени задължителните указания на Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по т.д.№ 1/ 2012 г. на ОСГК, според които, независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, презумпцията на чл.69 ЗС намира приложение в отношенията между съсобствениците, при което, когато един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. След като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта, признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно, за да се счита оборена презумпцията на чл.69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици. Ако се позовава на придобивна давност, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната поначало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене, освен ако това е обективно невъзможно. В конкретния случай въззивният съд правилно е съобразил, че основанието, на което наследодателят на ответника е установил фактическата си власт върху процесния имот, признава правата на ищцата, доколкото това основание е договор за придобиване не на целия имот, а на ? ид.ч. от него, и следователно придобиването по давност на идеалната част на другия съсобственик предполага нарочно манифестиране на намеренията му в този смисъл пред него като предпоставка за начало на придобивна давност.
С оглед изложените съображения, предвидените в процесуалния закон основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийския градски съд не са налице, тъй като същото е изцяло съобразено със задължителната съдебна практика по правните въпроси от обуславящо значение за изхода на спора.
Независимо от изхода на производството, в полза на ответника по касация не следва да се присъждат разноски предвид липсата на заявено искане в този смисъл.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 7601 от 14.11.2017 г. по гр.д.№ 13750/2016 г. на Софийския градски съд, ІІ-В въззивен състав, по касационната жалба на А. П. А..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: