О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 459
С., 22.05.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на единадесети февруари през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря …………………………………..……. и с участието на прокурора……………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 327 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 7385 от 25.І.2012 г. на [фирма]-С., подадена чрез неговия гл. юрисконсулт против онази част от въззивното решение /без номер/ на Софийския градски съд, ГК, с-в ІІ-Г, от 19.ХІІ.2011 г., постановено по гр. дело № 11162/2011 г., с която застрахователят настоящ касатор е бил осъден – на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – да заплати на С. В. Г. от С. сума в размер на 18 667.70 лв., представляваща мораторна лихва върху присъденото й с присъда № 26/5.Х.2007 г. по НОХД № 1265/05 г. по описа на СГС обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 21.ІХ.2004 г. и дължимо й за периода от тази начална дата и до момента на извършеното от застрахователя плащане на главницата на същото /16 април 2009 г./ Застрахователят атакува въззивното решение и в частта му досежно присъдените в полза на Г. разноски в размер общо на 931.80 лв. за двете предходни инстанции, понеже въззивният съд не бил определил „какви са те по вид и основание”.
Оплакванията на застрахователя касатор са както за недопустимост, така и за неправилност на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част: като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати от състава на СГС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира неговото обезсилване, респ. частичното му касиране, като неправилно, и постановяване на съдебен акт по съществото на облигационния спор от настоящата инстанция, с който осъдителният иск на С. В. Г. с правно основание по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 18 667.70 лв., представляваща мораторна лихва върху платено обезщетение в размер на 30 000 лв. за понесени от нея неимуществени вреди, да се отхвърли – като неоснователен /погасен по давност/, вкл. ведно с присъждане на всички направени от търговеца в инстанциите съдебно-деловодни разноски.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК застрахователното д-во обосновава приложно поле на касационното обжалване освен с порока по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, още и с наличието на предпоставките по т.т. 1 и 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки че с атакуваната осъдителна част от въззивното си решение СГС се е произнесъл „в противоречие с практиката на ВКС и тази на съдилищата” по три материалноправни въпроса, както следва:
1 За правото (допустимостта или основателността на претенцията) на пострадалото лице да получи обезщетение за вреди от застраховател по задължителна застраховка „гражданска отговорност” на автомобилистите и свързаното с него право на законна лихва върху обезщетението от датата на деликта и до окончателното изплащане, при условие че същото лице има изпълнителен титул спрямо прекия причинител на вредите, издаден въз основа на уважен граждански иск за обезщетение на същите вреди, приет за съвместно разглеждане в наказателното производство, водено срещу деликвента;
2. За началния момент и продължителността на давностния срок по претенция за лихва върху обезщетение за вреди от непозволено увреждане, покрито от застраховка „гражданска отговорност”;
3. За дължимостта на лихви върху обезщетение за вреди от непозволено увреждане, което застрахованият автомобилист е бил осъден да заплати на увреденото лице, но без застрахователят да е бил надлежно уведомен за настъпване на вредоносното събитие.
Ответницата по касация С. В. Г. от С. не е ангажирала свое становище нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за недопустимост и неправилност на въззивното решение в атакуваната негова осъдителна част.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред СГС, касационната жалба на [фирма]-С. ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
1. По оплакването на застрахователя касатор за наличие на порок на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т. 2 ГПК, въведено с доводи, съвпадащи със съдържанието на първия от формулираните общо три материалноправни въпроса в изложението към жалбата:
Съгласно задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 1 in fine на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., само ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да страда от порок по чл. 281, т. 1 ГПК или от такъв по чл. 281, т. 2 ГПК, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта му, ще се извърши с решението по съществото на подадената касационна жалба.
В процесния случай се налага извод, че вероятност атакуваното въззивно решение да е процесуално недопустим съдебен акт не съществува. В тази връзка следва да се имат предвид задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 2 на ОСГТК на ВКС от 6 юни 2012 г. по тълк дело № 1/2010 г., според които при уважен иск срещу делинквента е допустим прекият иск на увреденото лице по чл. 407, ал. 1 (отм.) ТЗ, съответно по чл. 226, ал. 1 КЗ срещу застрахователя по застраховка „гражданска отговорност”, както и че плащането на сумата, присъдена на увреденото лице, на основание чл. 45 ЗЗД, няма значение за допустимостта на прекия иск по чл. 407, ал. 1 (отм.) ТЗ, съответно по чл. 226, ал. 1 КЗ, но е от евентуално значение за неговата основателност.
2. По приложното поле на касационния контрол извън първия от формулираните общо три материалноправни въпроса, предмет на произнасянето на СГС с атакуваната осъдителна част на въззивното решение:
2.1 Във връзка с въпроса за погасителната давност на иска за присъждане на мораторна лихва, въззивната инстанция е могла да съобрази двете бланкетни защитни становища на застрахователя настоящ касатор в отговора му по исковата молба на Г., че плащането на главницата на застрахователното обезщетение било извършено „своевременно” и затова д-вото не било в забава, както и че исковата претенция била погасена по давност, препращайки в тази насока, съобразно възможността по чл. 272 ГПК, към фактическата констатация на първостепенния съд, че период от 3-години, (колкото е продължителността на специалната погасителна давност по чл. 111, б. „в”, предл. 2-ро ЗЗД) не се установява да е изтекъл от датата на подаване заявлението на Г. по чл. 105 КЗ до застрахователя /6.ІІІ.2009 г./ и към деня на предявяването на осъдителния иск срещу същия, а именно 26.І.2010 г., нито от снабдяването й с изп. лист срещу делинквента С. на 17.ХІІ.2008 г. и до подаването на това заявление по чл. 105 КЗ. Следователно, при липсата на достатъчно конкретно възражение за изтекла погасителна давност, решаващият съд обективно не е могъл и не се е произнесъл по релевирания в изложението на застрахователя настоящ касатор материалноправен въпрос: „Какъв е срокът на погасителната давност по претенцията за лихва върху платено обезщетение за вреди от непозволено увреждане, покрито от застраховка „гражданска отговорност” и от кога започва да тече?”
2.2 Липсва произнасяне на въззивната инстанция по третия от релевираните в изложението на касатора към жалбата му въпрос – за дължимостта на лихви върху платеното от него обезщетение на увреденото лице за понесени вреди от непозволено увреждане в хипотезата, когато застрахован по риска „гражданска отговорност” е бил осъден да плати, но без последният надлежно да е уведомил застрахователя.
За да уважи исковата претенция на С. Г. с правно основание по чл. 86, ал. 1 ЗЗД до размер на присъдената сума, представляваща мораторна лихва върху изплатената от застрахователя главница на обезщетението в размер на 30 000 лв., въззивната инстанция е приела, че такава лихва се дължи от момента на деликта /ПТП, настъпило на 21.ІХ.2004 г./ и до датата на въпросното плащане, извършено на 16 април 2009 г., съобразявайки обстоятелството, че със свое заявление с вх. № 94-10-73/6.ІІІ.2009 г. ищцата е представила в ответното застрахователно д-во издаден срещу делинквента Д. Г. С. изпълнителен лист за главница и лихви, считано от настъпване на вредоносното събитие – датата на ПТП. Следователно от страна на решаващия съд е било надлежно съобразено незабавното действие, считано от 1 януари 2006 г., на процесуалната разпоредба на чл. 107, т. 2 КЗ /във вр. чл. 105 КЗ/, вменяваща в задължение на застрахователя да мотивира и всеки един свой частичен отказ от плащане, което е следвало да стане най-късно в подписаното между страните споразумение от 31.ІІІ.2009 г., а не в отговора на застрахователя по исковата молба и с позоваване на разпоредбата на чл. 18, т.т. 6 и 7 от отменената още в края на 2004 г. наредба № 4 от 24.ІХ.2003 г. за задължителното застраховане, където лимитативно са изброени хипотези, в които застрахователят по застраховката „Гражданска отговорност” не извършва плащания.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение /без номер/ на Софийския градски съд, ГК, с-в ІІ-Г, от 19.ХІІ.2011 г., постановено по гр. дело № 11162/2011 г. В АТАКУВАНАТА НЕГОВА ОСЪДИТЕЛНА ЧАСТ.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2