Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.4
50003_15_opr_288_240_zzd
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 459
София, 03.10.2016 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 50003 /2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], представлявано от управителя С. Б., срещу въззивно решение № 101 от 05.10.2015 г. по възз. търг. д. № 210 /2015 г. на Апелативен съд Бургас, т.о., с което е потвърдено решение № 8 от 28.05.2015 г. по т.д. № 61/2014 г. по описа на Окръжен съд Сливен в обжалваната част, с която жалбоподателят е осъден да заплати на Д. Ф. А. на основание чл. 240 ЗЗД сумата 195 538 лева, представляваща левовата равностойност на сумата 100 000 евро, предоставена към 30.09.2008 г. със задължение за връщане, частично предявен като част от сумата 244 748.75 лева, представляваща левовата равностойност на 125 000 евро, ведно със законната лихва върху сумата 195 538 лева, от датата на предявяване на исковата молба – 07.07.2014 г. до окончателното и изплащане и ведно със сумата 13 498.45 лева разноски.
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна Д. Ф. А. в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение, постановено по търговско дело и не е налице изключението по чл.280,ал.2 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното:
След прекратяването на качеството му на съдружник Д. Ф. А. иска от ответното дружество да му заплати сума, представляваща внесена от съдружник сума за нуждите на търговското дружество.
Д. Ф. А., тогава съдружник в ответното дружество [фирма] (по-късно е освободен като съдружник), му е предоставил сумата 100 000 евро, видно от платежно нареждане от 30.09.2008 г., което е осчетоводено от дружеството към февруари 2009 г.
Съдът е приел за установено въз основа на заключение на съдебно-счетоводна експертиза, че в счетоводството на дружеството няма осчетоводени допълнителни парични вноски, направени от съдружниците, които да са отразени, като увеличение на собствения му капитал, формирани съгласно учредителния акт (дружествения договор) или по решение на общото събрание на съдружниците. не е отразена промяна в балансите на годишните финансови отчети на дружеството през периода 2008 – 2014 г. Внесената сума е осчетоводена в счетоводните регистри на [фирма] по дебита на 504 /2 и по кредита на сметка 107 – сметка на собственика през януари 2009 г. въз основа на банково извлечение представено по делото, с което се доказва извършване на превод от ищеца в интерес на ответника. Съвпадението на информацията прави неоснователно възражението на въззивника (дружеството) за документална необоснованост. От обсъдените доказателства съдът е приел извода, че при липса на данни за увеличаване на капитала на дружеството или за приети и изпълнени решения (счетоводно отразени) за покриване на загуби на дружеството с вноски на съдружниците, подлежащи на връщане, сумата предоставена от въззиваемия (Д. Ф. А.) подлежи на връщане и искът за това е уважен основателно. Съдът е намерил за неоснователно възражението за погасяване по давност на иска за главницата, защото сумата е предоставена без уговорен срок за връщане, поради което е дължима след покана, в случая такава е връчена на длъжника на 31.03.2014 г.
В изложението си на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284,ал.3,т.1 ГПК жалбоподателят твърди, че е налице материалноправен и процесуалноправен въпрос: при неправилно приложение на материално правна норма въз основа на която е прието за доказано от съда вземане на парична сума, допустим ли е искът и доколко е основателен В касационната си жалба жалбоподателят твърди, че правното основание на иска в уважената му част е чл.59 ЗЗД.
Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВС, ВКС и САС: Решение № 1702 от 10.02.1995 г. по гр.дело № 462/1994 г.-V г.о. на ВС на РБ, Решение № 149 от 12.11.2013 г. по т.дело № 422/2012 г.-ТК I т.о. на ВКС, Решение № 2034 от 30.12.2011 г. по т.дело № 1745/2011 г.-ТО, 6-ти състав на САС.
Въпросите следва да бъдат уточнени съгласно приетото в т.1 от ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС,като се има предвид и изложението в касационната жалба.
1. Уточненият процесуалноправен въпрос е: дали неправилната правна квалификация на предявения иск обуславя недопустимост на въззивното решение. Жалбоподателят не твърди, че съдът не се е произнесъл по наведените като основание на иска факти.
Въпросът не е обуславящ: Погрешната правна квалификация се различава от разглеждането на непредявен иск. В първия случай се достига до неправилно решение поради нарушение на материалния закон, във втория – до недопустимо решение.
Произнасяне по непредявен иск е налице, когато съдът основе решението си на факти, които не се твърдят от ищеца в исковата молба и по-късно (когато това е допустимо).Съдът не е обвързан от квалификацията на иска, когато ищецът е посочил някаква правна квалификация; а е длъжен сам да определи правната квалификация като изходи от обстоятелствата изложени в основанието на исковата молба и от съдържанието на спорното право, описано в петитума на исковата молба. Ако съдът определи погрешно правната квалификация на предявения иск, неговото решение е допустимо, но неправилно поради нарушение на материалния закон.
2. Уточненият материалноправен въпрос е: дали неправилната правна квалификация на предявения иск обуславя неправилност на въззивното решение.
В проекта за доклад и в доклада на първоинстанционния съд и в решенията на двете инстанции искът е квалифициран по чл.240,ал.4 ЗЗД. Процесуалният представител на ответника не е възразил по доклада.
Въпросът не е обуславящ, самият жалбоподател твърди във въззивната си жалба, че в обстоятелствената част на исковата молба се твърди, че от напуснал съдружник е предоставен заем на дружеството, но в противоречие с това твърдение ищецът сочи правно основание – неоснователно обогатяване .срещу твърденията в исковата молба, представляващи основание на иска, жалбоподателят – ответник по иска се брани в двете съдебни инстанции по същество.
И двете инстанции са определили правната квалификация на иска в съответствие с наведените като негово основание факти.
Няма противоречие, а точно съответствие с посочените решения :
С Решение № 1702 от 10.02.1995 г. по гр.дело № 462/1994 г. на ВС на РБ, V г.о., е прието, че поради субсидиарния характер на иска по чл.59 ЗЗД, последният е приложим тогава, когато липсват други специални правни средства за защита. Фактът, че ищецът разполага с иск да търси договорно изпълнение, изключва приложимостта на чл.59,ал.1 ЗЗД. в този случай, видно от изложеното в обстоятелствената част на исковата молба, е предявил иск за реално изпълнение.
С Решение № 149 от 12.11.2013 г. по т.дело № 422/2012 г., на ВКС, т.к. I т.о., касационно обжалване срещу решение № 2034 от 30.12.2011 г. по т.дело № 1745/2011 г.-ТО, 6-ти състав на САС (третото посочено от жалбоподателя) е допуснато по два въпроса, единият от които е за проверка допустимостта на въззивното решение в частта по разгледания иск с правно основание чл.59 ЗЗД. ВКС е приел, че при твърдения в исковата молба и допълнителна молба, с която тя е уточнена, че ищецът е предоставил паричната сума на дружеството със задължение за връщането и искът е следвало да бъде разгледан на основание чл.240,ал.1 ЗЗД, а решенията, постановени по иск с основание чл.59 ЗЗД , са недопустими, поради което решение № 2034 от 30.12.2011 г. по т.дело № 1745/2011 г.-ТО, 6-ти състав на САС е обезсилено в частта по иска, разгледан на основание чл.59 ЗЗД и делото е върнато за ново разглеждане на основание чл.240,ал.1 ЗЗД.
От изложеното дотук следва, че въпросите не са обуславящи, и че не са разрешени в противоречие с посочена практика на ВС, ВКС и съдилищата, поради което не са налице наведените основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят [фирма] няма право на разноски. Искането на Д. Ф. А. жалбоподателят да бъде осъден да му заплати направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 5 250 лева, съответно на представен списък за разноски и чието уговаряне и заплащане е удостоверено с представения договор за правна защита и съдействие, е основателно и следва да бъде уважено.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 101 от 05.10.2015 г. по възз. търг. д. № 210 /2015 г. на Апелативен съд Бургас, т.о, по касационна жалба на [фирма].
Осъжда [фирма] да заплати на Д. Ф. А. сумата 5 250 лева разноски за възнаграждение на процесуален представител в касационната инстанция.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2