6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 459
гр. София, 04.07.2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на петнадесети март през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. И.
Е. В.
като изслуша докладваното от съдия Е. В. т. дело № 793 по описа за 2010г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Е. В. Д. от [населено място] чрез процесуален представител адв. П. О. срещу решение № 70 от 26.05.2010г. по в. т. дело № 102/2010г. на Апелативен съд В., търговско отделение, с което е потвърдено решение № 533 от 22.12.2009г. по т. дело № 268/2009г. на Варненски окръжен съд, търговско отделение и въззивникът Е. В. Д. е осъден да заплати на ответника [фирма], [населено място] сумата 3 600 лв. – направени по делото разноски. С първоинстанционния съдебен акт е отхвърлен като неоснователен предявеният от Е. В. Д. от [населено място] срещу [фирма], [населено място] иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане на сумата 70 000 евро – неустойка по т. 38 от раздел VІ на договор от 27.07.2007г. за неизпълнение на задължения, изразяващи се в неизготвяне на идеен проект за бъдещите сгради, непредоставяне на жилище в широк център и незапочване на строителни работи, след изтичане на повече от девет месеца от подписване на договора, и ищецът е осъден да заплати на ответното дружество сумата 6 200 лв. – направени разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът в писмено изложение поддържа становище за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК: 1/ процесуалноправният въпрос за формиране на вътрешното убеждение на съда след обсъждане на всички събрани доказателства и доводи на страните е решен в противоречие със съдебната практика на ВС и ВКС – ППВС № 1/13.07.1953г., решение № 24/28.01.2010г. по гр. дело № 4744/2008г. на ВКС, ГК, І г. о., решение № 923/14.04.1960г. по гр. дело № 1756/1960г. на ВС, ІІІ г. о., като касаторът прилага и решение № 752/18.11.1988г. по гр. дело № 637/1988г. на ВС, ІІІ г. о.и решение № 290/07.02.1964г. по гр. дело № 213/1964г. на ВС, ІІ г. о.; 2/ касаторът релевира и довод, че посоченият процесуалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; 3/ въпросът за добросъвестността при изпълнение на договорни задължения и тълкуване на договорни клаузи съгласно чл. 20 ЗЗД е решен в противоречие със съдебната практика, включително в противоречие с практиката на Варненски апелативен съд – решение от 25.03.2008г. по в. т. дело № 73/2008г. на АС Варна.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуалния си представител адв. П. С. оспорва касационната жалба и прави възражение, че формулираният от касатора процесуалноправен въпрос не съответства на критериите по т. 1 на ТР № 1/2010г. на ВКС, ОСГТК. Поддържа становище, че въззивният съд в съответствие с изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК е обсъдил всички доказателства и изложените от страните доводи, както и че изложените от касатора съображения се отнасят до възприетата фактическа обстановка и обосноваността на решението, които не попадат в обхвата на проверката за допустимост на касационното обжалване по чл. 288 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и релевираните от страните доводи, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението се съдържа твърдение за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Въззивният съд е установил, че страните са в правоотношение по договор за проучване, проектиране и строителство, сключен на 27.07.2007г., по силата на който строителят [фирма], [населено място] е поел задължението да осъществи инвестиционно проучване, проектиране и строителство на жилища/жилищни сгради и сграда за обществено обслужване в съответствие с действащите подробни устройствени планове за имота, одобрените работни проекти, виза за проектиране и други строителни книжа, учредяване право на строеж в имот, собственост на ищеца – възложител, като възложителят е следвало да получи 38%, а изпълнителят 62% от Р. и от избените и гаражни помещения, а възложителят се е задължил в р. ІІІ, т. 13 в срок от 15 дни от подписване на договора да представи на строителя писмено задание за проектиране на полагащите му се обекти, с което задание строителят е следвало да се съобрази при изготвяне на идейните и работни проекти. Въз основа на изготвения идеен проект страните е следвало да сключат допълнително споразумение с посочване на конкретните обекти за всяка една от тях, а при непостигане на съгласие договорът се прекратява, без никоя от тях да дължи направените до момента разходи.
Решаващият съдебен състав е констатирал, че ответното дружество не е изготвило идеен проект за сградата, и е приел за основателно възражението на ответника за неоказване на съдействие от страна на възложителя, изразяващо се в неизпълнение на задължението му по р. ІІІ, т. 13 от договора от 27.07.2007г., а именно възложителят не е представил на строителя в 15-дневен срок от подписване на договора писменото си задание за проектиране на полагащите му се обекти в сградите. Относно представеното по делото задание въззивната инстанция е изложила съображения, че не са ангажирани доказателства, че заданието с дата 30.07.2007г. е получено от строителя.
За да направи извод за неоснователност на иска, Варненски апелативен съд е приел следното: 1/ двете хипотези, за които е уговорена клауза за неустойка /незапочване на строителството за повече от 4 месеца след издаване на разрешението за строеж; неоснователно спиране на работата за повече от 120 дни/ не са се осъществили; 2/ ищецът в качеството му на кредитор – възложител не е изпълнил задължението си по р. ІІІ, т. 13 от договора, не е представил на строителя в 15-дневен срок от подписване на договора писменото си задание за проектиране на полагащите му се обекти в сградите., и по този начин не е оказал необходимото съдействие на длъжника, за да може последният да изпълни задължението си; 3/ за неизпълнение на задълженията на строителя по т. 10, 14 и 27 от договора неустойка не е уговорена.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи.
Д. на касатора, че въззивният съд се е произнесъл по релевантен процесуалноправен въпрос за задължението на съда да формира вътрешното си убеждение след обсъждане на всички доказателства и доводи на страните в противоречие със съдебната практика на ВС и ВКС, е неоснователен. Задължителната съдебна практика е в смисъл, че съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди всички относими доказателства и своевременно направени доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК в тяхната взаимовръзка. За решаващия съдебен състав не съществува задължение да обсъди наведените от страните ирелевантни факти и обстоятелства и представените за установяване на неотносимите обстоятелства доказателства. В случая въззивният съд е решил делото като е разпределил доказателствената тежест между страните в процеса, обсъдил е събраните относими, необходими и допустими доказателства в тяхната взаимна връзка с оглед клаузата за неустойка и предвидените хипотези, за които е уговорена, както и релевираните своевременно и по предвидения в ГПК ред относими факти, обстоятелства, възражения и доводи на страните, като по този начин е изпълнил задълженията си по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК, спазвайки постоянната практика на ВКС. Необсъждането на част от доказателствата не обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като съдът е приел, че уговорената неустойка в договора е за неизпълнение на задължения, различни от претендираните в исковата молба, като за неизпълнение на задълженията на строителя по т. 10, 14 и 27 от договора неустойка не е уговорена. Обсъждането на доказателствата и доводите на страните във връзка с изпълнение на задължението по р. ІІІ, т. 13 от договора на ищеца с оглед оказване съдействие на ответното дружество за изпълнение на неговите задължения е извършено съобразно законовите изисквания и постоянната съдебна практика.
Не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, каквито данни в случая липсват. По релевантните процесуалноправни въпроси е налице задължителна съдебна практика в гореизложения смисъл, която не се налага да бъде променяна и която не е нарушена от въззивния съд при решаването на спора и постановяване на обжалвания съдебен акт.
Неоснователен е доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпроса за добросъвестността при изпълнение на договорни задължения и тълкуване на договорни клаузи съгласно чл. 20 ЗЗД. Посоченият въпрос не е решен в противоречие със съдебната практика на ВКС, нито е налице хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК основание за допускане на касационно обжалване по посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. От една страна, касаторът не е доказал наличието на противоречива съдебна практика по горепосочените правни въпроси /не са налице данни дали приложеното решение от 25.03.2008г. по в. т. дело № 73/2008г. на АС Варна е влязло в сила/, а от друга страна по тях съществува постоянна съдебна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна и не е нарушена от въззивната инстанция.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице сочените в касационната жалба основания за допускане на касационно обжалване на решението на Варненски апелативен съд. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като такива не са поискани и не са направени в настоящото производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 70 от 26.05.2010г. по в. т. дело № 102/2010г. на Апелативен съд В., търговско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.