О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 46
С., 23.01.2018 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети декември, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 2646/2017 г. по описа на ІV г.о.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. С. Х., чрез адвокат Н. Н., срещу въззивно решение № 100 от 13.03.2017 год. по в. гр. дело № 980/2016 г. на Плевенския окръжен съд, с което е потвърдено решение от 16.03.2016 г. по гр. дело № 6731/2015 г. на Плевенския районен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен като неоснователен предявеният от Е. С. Х., [населено място], против [фирма], [населено място], иск с правно основание чл. 128 КТ за сумата 6139.13 лв., представляваща неизплатено трудово възнаграждение за периода от 15.08.2014 г. до 25.11.2015 г., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на завеждане на исковата молба до окончателното й изплащане.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място], чрез пълномощника адвокат М. К., оспорва жалбата и излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване. Моли за присъждане на направените по делото разноски.
В. съд е приел за установено по делото, че в рамките на исковия период ищецът Е. Х. е бил в трудово правоотношение с ответното дружество на длъжността „шофьор“ и е изпълнявал трудовите си функции, като дължимото трудово възнаграждение на ищеца за посочения в исковата молба период е в претендирания размер от 6139.13 лв. По делото е безспорно установено още, че докато между страните е съществувало трудово правоотношение ответникът е внасял суми по личната банкова сметка на ищеца, чийто общ размер възлиза на 43788.76 лв. Като спорен е посочен въпросът дали в тази сума е включено и дължимото на ищеца трудово възнаграждение за процесния период. За изясняването му са събрани писмени доказателства и е била назначена съдебно-икономическа експертиза в първоинстанционното производство. Позовавайки се на приетото и неоспорено от страните заключение на вещото лице Т. И., въззивният съд е приел за установено, че за периода от м. август 2014 г. до м. ноември 2015 г. в платежните ведомости на ответното дружество е било начислено трудово възнаграждение на ищеца в общ размер от 7831.59 лв. като брутна сума и 6139.13 лв. чиста сума за получаване. По счетоводните книги на дружеството е отразено, че начисленото трудово възнаграждение е изплатено изцяло по банков път. Въз основа на приетото по делото заключение на вещото лице окръжният съд е направил извод за редовност на вписванията в счетоводните книги на ответника, който факт не е бил спорен между страните. Данните по заключението кореспондират напълно с приетите по делото писмени доказателства, представени от ответника – разходни касови ордери, авансови отчети, извлечения от счетоводни регистри, фактури и пр.
В. съд е приел за доказано твърдяното от ответника плащане на претендираното от ищеца трудово възнаграждение, независимо че в платежните документи, с които управителят на ответното дружество е внасял суми по банковата сметка на ищеца, няма изрично посочено такова основание. Според задължителната практика на ВКС когато в нареждането за банков превод не е посочено основанието за плащане и платецът заявява, че с плащането е погасил определено свое задължение, в тежест на кредитора е да докаже съществуването на друго основание за плащане. В заключението на вещото лице се съдържа подробен анализ на разходите по пера, извън дължимото трудово възнаграждение, във връзка с които е била захранвана банковата сметка на ищеца, и става ясно също така, че освен цитираните в заключението разходооправдателни документи, които ищецът е предоставил на работодателя си, той не е изготвял и представял други отчети във връзка с дейността си. Изплащането на дължимото трудово възнаграждение на ищеца изцяло по банков път в рамките на извършените преводи на суми по личната му сметка се установява по категоричен начин от приетото по делото заключение на вещото лице, изготвено въз основа на редовно водените счетоводни книги на ответника и отразените в тях счетоводни операции в тази връзка. С оглед изложеното, въззивният съд е достигнал до извод за неоснователност на предявения иск с правно основание чл. 128 КТ.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът са изложени съображения за наличие основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния материалноправен въпрос: Налице ли е задължение на работника да установява заплащане на разходи, свързани с дейността на работодателя в случаите, когато за това не са му предоставяни авансови средства и липсва конкретно обозначение на основанието за извършения банков превод, с конкретен запис за задължението, което се разплаща с него. Сочи се противоречие по въпроса с практиката на ВКС, обективирана в решение № 89 от 29.03.2013 г. по гр. дело № 558/2012 г. на ІV г.о.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивно решение № 100 от 13.03.2017 г. по в. гр. дело № 980/2016 г. на Плевенския окръжен съд.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС – т. 1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. М. или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Основателността на искането за допускане на касационен контрол се преценява само с оглед конкретните правни разрешения на въззивния съд, обусловили изхода на спора, доколкото във връзка с тях касаторът е формулирал относим правен въпрос. В производството по чл. 288 ГПК не може да бъде проверявано дали мотивите на въззивното решение са правилни.
Повдигнатият въпрос е неотносим, защото въззивният съд не е приел, че работникът има задължение да установява заплащане на разходи, свързани с дейността на работодателя в случаите, когато за това не са му предоставяни авансови средства и липсва конкретно обозначение на основанието за извършения банков превод, с конкретен запис за задължението, което се разплаща с него. Освен това е съобразена изцяло задължителната съдебна практика, представена с касационната жалба. Според решение № 89 от 29.03.2013 г. по гр. дело № 558/2012 г. на ВКС, ІV г.о. съгласно чл. 270, ал. 3 КТ изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на работника или посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ за банков превод по влог на работника. Когато изпълнението на задължението за изплащане на дължимото трудово възнаграждение е удостоверено чрез подпис във ведомостта не възникват никакви съмнения за основанието, на което работникът или посоченото от него лице е получило плащането. Такива съмнения не възникват и когато основанието за плащането е посочено изрично в нареждането за банков превод или разписката. Когато обаче в нареждането за банков превод или разписката не е посочено основанието за плащане, в тежест на получилия плащането е да докаже неговото основание, иначе полученото подлежи на връщане като дадено без основание. Когато в документа за плащане не е посочено основанието и длъжникът заявява, че с плащането е погасил определено свое задължение, в тежест на кредитора е да докаже съществуването на друго основание за плащане (т.е. съществуването на повече негови вземания) и погасяването им в различен ред съгласно чл. 76 ЗЗД.
Съобразно изхода на спора на ответника [фирма], [населено място], трябва да се присъдят 600 лв. деловодни разноски, представляващо заплатено адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 100 от 13.03.2017 г. по в. гр. дело № 980/2016 г. на Плевенския окръжен съд.
ОСЪЖДА Е. С. Х., [населено място], да заплати на [фирма], [населено място], 600 лв. разноски за адвокатско възнаграждение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.