О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 46
гр. София, 23.02.2017 г.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и втори февруари две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова ч. гр. дело № 4824 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК.
Образувано е въз основа на частна жалба с вх.№ 6935 от 28.09.2016 г., подадена от М. Ц. И. и М. А. И. чрез адвокат С. И. от САК срещу определение № 763 от 02.09.2016 г. на Софийски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 11/2016 г., с което е отхвърлена молбата на двете жалбоподателки за изменение на определението, постановено по същото дело на 28.03.2016 г., в частта му относно разноските.
Осъществена е размяна на книжа, като не е постъпил отговор от насрещните страни – П. П. П. и В. Х. П..
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирани страни срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е допустима. Същата е насочена срещу определение по чл. 274, ал. 1, т. 2 ГПК, което е постановено от окръжен съд като въззивна инстанция, поради което подлежи на разглеждане по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, а не по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК и съответно – към преценката за редовността на частната жалба не са относими изискванията за редовност на касационните частни жалби, включително не се изисква представянето на изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Разглеждането й се осъществява от ВКС при условията на иззета компетентност, регламентирана по правило с чл. 274, ал. 2, изр. 1, хипотеза 2 ГПК.
Разглеждайки частната жалба по същество, ВКС намира следното:
П. П. П. и В. Х. П. са сезирали РС-Етрополе с искова молба за делба, предявена срещу двете жалбоподателки М. Ц. И. и М. А. И., както и срещу И. Ц. И.. Образувано е гр.д.№ 393/2013 г. по описа на РС – Етрополе. Първата фаза на производството е приключила с постановяването на решение по допускане на делбата № 62 от 19.06.2015 г. В срока за обжалване на решението М. Ц. И. и М. А. И. са предприели две процесуални действия – депозирали са молба по чл. 247 ГПК, както и въззивна жалба. И в молбата, и в жалбата са се позовали на един и същи порок на решението по допускане на делбата – наличието на произнасяне по отношение на лице, което изобщо не е участвало в производството (Е. И. П.) с признаването на права в съсобствеността за това лице и неяснота относно размера на определените дялове (общият сбор от дяловете възлиза на 17/12 идеални части, а именно – общо 6/12 за ищците, 2/12 за Е. И. П. и по 1/4, т.е. по 3/12 за всеки от ответниците М. Ц. И., М. А. И. и И. Ц. И.).
Първоинстанционният съд е разгледал молбата и се е произнесъл с решение от 07.10.2015 г., с което е отстранил очевидна фактическа грешка, заличавайки текста „Е. И. П. и по 1/4 за ответниците”, в резултат от което произнасянето по допускането на делбата се е свело до признаване правото на участие в извършването й за лицата П. П. П. и В. Х. П. с права в размер на общо 6/12 идеални части, както и за М. Ц. И., М. А. И. и И. Ц. И. с права в размер на по 2/12 идеални части за всеки от тях. Самият документ, материализиращ погрешно отразената правораздавателна воля, не се съдържа в кориците на делото, където е налице единствено документ с текст, който не съдържа коментираните в молбата по чл. 247 ГПК, а и в решението от 07.10.2015 г., грешки. Решението по чл. 247 ГПК е надлежно съобщено на страните и не е било обжалвано, съответно е влязло в сила на 06.12.2015 г.
Независимо от това, без да съобрази, че с отстраняването на очевидната фактическа грешка е възможно да е удовлетворен интереса на М. Ц. И. и М. А. И. и от въззивното обжалване, районният съдия е пристъпил към администриране на въззивната жалба (при това – без да е констатирана и отстранена нередовност по чл. 261, т. 4 ГПК). На свой ред и окръжният съд, вместо да проведе разпоредително заседание при спазване изискванията на чл. 267 ГПК, директно е насрочил открито заседание, без да е установил дали продължава да е налице интерес от въззивното обжалване, както и без да извърши собствена проверка по чл. 262 ГПК.
Последвало е депозирането на молба вх.№ 1598 от 07.03.2016 г., с която М. Ц. И. и М. А. И. изрично са заявили, че с отстраняването на очевидната фактическа грешка е удовлетворен и интереса им от въззивното обжалване. Това е мотивирало изявлението им за оттегляне на въззивната жалба и искането за прекратяване на производството по в.гр.д.№ 11/2016 г. по описа на СОС. Запознавайки се с молбата, конституираните като въззиваеми П. П. П. и В. Х. П. са заявили, че поддържат становището си от отговора на въззивната жалба за нейната неоснователност (обосновано също с отстранената грешка по реда на чл. 247 ГПК), както и искането за присъждане на разноски.
По така заявените искания СОС се е произнесъл в о.с.з. 28.03.2016 г. с протоколно определение № 299, с което е прекратено въззивното производство и М. Ц. И. и М. А. И. са осъдени да заплатят на П. П. П. и В. Х. П. сумата 600 лева на основание чл. 78, ал. 4 ГПК. В срока по чл. 248 ГПК жалбоподателките са заявили искане за изменение на определение № 299 от 28.03.2016 г. в частта относно разноските, което е инкорпорирано в частната им жалба с вх.№ 2559 от 07.04.2016 г. (въз основа на която е образувано приключилото в.ч.гр.д.№ 2142/2016 г. по описа на САС, ТО, 5 състав).
СОС се е произнесъл по молбата по чл. 248 ГПК с атакуваното определение, в което същата е намерена за неоснователна и е оставена без уважение.
Така постановеното определение № 763 от 02.09.2016 г. по в.гр.д.№ 11/2016 г. на СОС е неправилно и като такова следва да бъде отменено по следните съображения:
Формираната практика по приложението на чл. 355 ГПК неотклонно приема, че предвид характера на производството по съдебна делба (особено исково) и на регламентиращите го процесуални норми (специални по отношение на общите норми, уреждащи гражданския процес), то отговорността за разноски не е уредена като санкция за неправомерно поведение, какъвто принцип е залегнал в правилата на чл. 78 ГПК. Тъй като при наличие на съсобственост върху вещи и вещни права, съдебната делба е винаги възможна и е недопустим отказ от иск за делба, предявяването на такъв не зависи от поведението на другата страна. Причината за завеждането на иска за делба не е поведението на ответника, а целеният резултат – да се ликвидира съществуващата съсобственост. В делбеното производство страните имат двойно качество – те са и ищци и ответници един спрямо друг. Затова законодателят е предвидил разноските да се понасят от страните съобразно стойността на дяловете им, което се отнася за държавните такси и другите деловодни разноски. Разноските за адвокатски хонорар се понасят от страните така, както са ги направили. Когато в делбеното производство са предявени други искове (например по сметки), тъй като те зависят от поведението на ответника по тях, нормата на чл. 355 ГПК предвижда присъждане на разноски по общите правила на чл. 78 ГПК. Действително, това се отнася за производството пред първата инстанция, а когато се развие производство по въззивно или касационно обжалване, страните вече имат определено процесуално качество според позицията си в производството. Подадената жалба може да е основателна, или неоснователна, т.е. депозирането й е в зависимост от поведението на страната, поради което могат да се присъдят разноски по правилата на чл. 78 ГПК.
В конкретния случай основание да се приложи разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК в тежест на жалбоподателките не е налице. Депозираната от тях въззивна жалба не съдържа оспорване правата на въззиваемите П. П. П. и В. Х. П.. Видно от отговора на исковата молба, подобно процесуално поведение не е налице дори в рамките първоинстанционното производство. Заявеното искане за отменяване на решението на РС – Етрополе в частта му, включваща и Е. И. П. в извършването на делбата и размера на произтичащите от решението (в първоначалния му вид) квоти в съсобствеността (чийто сбор надхвърля единица), защитава правния интерес не само на М. Ц. И. и М. А. И., но и на останалите действителни участници в съсобствеността, включително ищците. Това означава, че по същество конституираните като въззиваеми П. П. П. и В. Х. П. не са били в положение да се защитават срещу оспорване на правата им, съответно – не е налице основание въззивниците да отговарят за разноските от участието им във въззивното производство. Противното не произтича и от коментираната във въззивната жалба етажност на процесната жилищна постройка, доколкото и по този въпрос интереса на страните е еднопосочен – да се допуснат до делба действително съществуващите обекти на съсобственост в актуалното им положение.
С оглед изложеното и на основание чл. 278, ал. 2 ГПК след отменяване на обжалваното определение, с настоящия съдебен акт следва да се постанови и изменяване на определение № 299 от 28.03.2016 г. в частта относно разноските, като се отмени произнасянето по чл. 78, ал. 4 ГПК и молбата на П. П. П. и В. Х. П. бъде оставена без уважение.
По изложените съображения, състав на Върховния касационен съд, Второ отделение на Гражданска колегия
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯВА определение № 763 от 02.09.2016 г. на Софийски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 11/2016 г., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯВА определение № 299 от 28.03.2016 г. на Софийски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 11/2016 г., в частта относно разноските, като ОТМЕНЯВА постановеното осъждане на М. Ц. И. и М. А. И. да заплатят на П. П. П. и В. Х. П. сумата 600 лева на основание чл. 78, ал. 4 ГПК и вместо това ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на П. П. П. и В. Х. П. за осъждането на М. Ц. И. и М. А. И. да им заплатят сумата 600 лева на основание чл. 78, ал. 4 ГПК за защита в производството по в.гр.д.№ 11/2016 г. по описа на Софийски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: