11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 46
гр. София, 24.01.2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на четиринадесети януари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 3 по описа за 2020г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Елена М. П. и Д. К. П. от [населено място] чрез процесуален представител адв. К. И. Ч. срещу определение № 331 от 19.09.2019г. по ч. т. дело № 253/2019г. на Апелативен съд Бургас, Търговско отделение, с което е потвърдено определение № 902 от 15.07.2019г. по т. дело № 157/2019г. на Бургаски окръжен съд. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е оставена без уважение молбата на Елена М. П. и Д. К. П. за освобождаване от заплащане на държавна такса в размер 39 166,60 лв. по предявения от тях установителен иск по реда на чл. 422 ГПК.
Частните жалбоподатели релевират доводи за неправилност на определението поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържат становище, че съдът не се е съобразил с целите за събиране на държавните такси, не е спазил т. 6 от Европейската конвенция за правата на човека и е нарушил правото им на достъп до съд, предвидено в чл. 6, § 1 от посочената конвенция. Правят оплакване, че съдебният състав не е взел предвид установените по делото факти, извършил е пристрастно сравняване на влоговете от 2019г. с тези от минали периоди, неправилно е ценил паричната сума, получена от ищците във връзка с осъществени разпоредителни сделки преди образуване на настоящото дело, не е извършил преценка налице ли са предпоставките на чл. 83, ал. 2 ГПК, неправилно е приел, че участието на Д. П. в търговски дружества е основание за отказ да бъде освободен от заплащане на държавна такса, не е взел предвид здравословното състояние на ищците, тяхната възраст и задълженията им за публични държавни вземания.
Частните жалбоподатели релевират доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 и ал. 2 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, с решения на Европейския съд по правата на човека и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. По отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:
„1.1. Липcaтa на достатъчно средства за заплащане на държавната такса в производството по чл. 422 ГПК основание ли е да се откаже достъпа ни до съдебен процес и защита на вземането ни, което е установено в нотариален акт, след като сме изплатили държавната такса в заповедното производство?
1.2. В чл. 83, ал. 2 ГПК лимитативно ли са изброени условията, при които е допустимо освобождаване от държавна такса или съгласно т. 7 следва да се вземат под внимание и други обстоятелства, като например, че се касае до производство по чл. 422 ГПК, при което държавната такса, платена в заповедно производство се съобразява с дължимата държавна такса в съдебната фаза?
1.3. Наличието на данни по делото, сочещи, че молителят е извършвал разпоредителни сделки със свои недвижими имоти преди образуването на производството, във връзка с което се иска освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса, явява ли се законно основание за неуважаване на искането му за освобождаване от внасяне на държавна такса, при условие, че по делото са налице писмени доказателства, в т. ч. и декларация по чл. 83, ал. 2, т. 2 ГПК, от които се установява, че към момента на подаване на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК молителят и членовете на неговото семейство не разполагат с достатъчно материални възможности, средства или имущество, позволяващи нейното заплащане?
1.4. При подадена молба за освобождаване от държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК, към която са приложени надлежни писмени доказателства за материалното и имущественото състояние на молителя и членовете на неговото семейство, включително и декларация по чл. 83, ал. 2, т. 2 ГПК, следва ли съдът преди да се произнесе по молбата да укаже на молителя да представи и доказателства за здравословното си състояние, или може и без да дава такива указания да остави без уважение молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК?
1.5. Към кой момент следва да преценява наличието или отсъствието на предпоставки за освобождаване от държавна такса, по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК – към момента на образуване на производството, във връзка с което се иска освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса, към момента на подаване на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК или към друг предходен момент?
1.6. Кои са критериите, по които съдът следва да извърши преценката си за това дали молителят и членовете на неговото семейство разполагат с материални възможности, средства и/или имущество, позволяващи заплащането на дължимата държавна такса и попада ли сред тези критерии обстоятелството, че по делото се съдържат данни, сочещи, че молителят е извършвал разпоредителни сделки със свои недвижими имоти, преди образуването на производството, във връзка с което се иска освобождаване от задължението за внасяне на държавна такса?
1.7. При преценката си съдът следва ли да има предвид всички фактори не само с оглед на конкретното задължение да се плати държавна такса по жалбата, а доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и съдебните разноски в цялото съдебно производство до окончателното му приключване във всички инстанции? Въпросът е разрешен в противоречие с възприетото в TP № 6/06.11.2013г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012г. и определение № 694/29.09.2014г. по ч. гр. д. № 4630/2014г. на ВКС, III г. о.
1.8. Следва ли да бъдат дадени указания за представяне на доказателства относно установеното вписано обстоятелство в TP, че молителят е управител на дружество /дали получава възнаграждение, дали клонът на дружеството извършва дейност и др./, преди съдът да постанови отхвърляне на молбата за освобождаване от внасяне на държавна такса? – противоречие с определение № 318/12.07.2012г. по гр. д. № 239/2012г. на ВКС, II г. о., определение № 866/27.12.2012г. по ч. гр. д. № 740/2012 г. на ВКС, IV г. о., определение № 354/21.05.2012 г. по ч. гр. д. № 233/2012 г. на ВКС.
1.9. Качеството на едноличен собственик на капитала на търговско дружество и качеството на управител/прокурист на търговско дружество презумира ли наличие на доходи за това лице и при преценката си дали да уважи или не молбата на основание чл. 83, ал. 2 ГПК /чл. 63, ал.1 , б. „б“ ГПК отм./, съдът следва ли да изследва обстоятелството дали дружеството осъществява дейност, респективно може ли да носи доход? Посоченият въпрос е разрешен в противоречие с определение № 694/29.09.2014г. по ч. гр. д. № 4630/2014г. на ВКС, III г. о., определение № 462/20.12.2008г. по т. д. № 416/2008г. на ВКС, II т. о., определение № 279/09.05.2014 г. по т. д. № 819/2012г. на ВКС, II т. о., определение № 369/17.05.2013г. по ч. т. д. № 2110/2013г. на ВКС, II т. о.
1.10. Следва ли съдът да отхвърли изцяло молбата за освобождаване на молителите от заплащане на държавна такса, дори и да се установи, че същата е частично основателна, защото единият от молителите дори да не е в пенсионна възраст не е в състояние да набави цялата сума за държавна такса? Посоченият въпрос е разрешен в противоречие с определение № 324/06.10.2014г. по ч. гр. д. № 1683/2014г. на ВКС, IV г. о.
При разглеждането на молба на основание чл. 83, ал. 2 ГПК /чл. 63, ал. 1, б. „б“ ГПК отм./ съдът може ли да отхвърли направеното искане единствено на основание липсата на декларирано обстоятелство, което се установява след служебна проверка, без преди това да даде възможност на молителя за обяснения? Посоченият въпрос е от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона, тъй като по него липсва съдебна практика – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
1.11. Обстоятелството, че във връзка с образуваното изпълнително дело по настоящия случай са наложени възбрани на недвижими имоти в полза на молителите, както и липсата на данни, че молителите могат да реализират доходи от същите, следва ли да бъде взето предвид от съда при произнасяне по молба за освобождаване от заплащане на държавна такса?
1.12. При произнасянето си по молба на основание чл. 83, ал. 2 ГПК /чл. 63, ал. 1, б. „б“ ГПК отм./ съдът следва ли да се произнесе по декларираното обстоятелство за наличие на задължения на молителите и да го вземе предвид? Поставеният въпрос е в противоречие с практиката, обоснована в определение № 832/21.11.2014г. по ч. гр. д. № 5808/2014г. на ВКС, III г. о.
1.13. /т. 1.14. в изложението/ Ангажирането на адвокатска защита, необходима за упражняване на признато и гарантирано от закона право на иск/обжалване, и разходите, необходими за адвокат, представляват ли основание да бъде отказано искане по чл. 83, ал. 2 ГПК? Налице е противоречие с възприетото в TP № 6/06.11.2013г. на ВКС по т. д. № 6/2012г. и определение № 318/12.07.2012г. по ч. гр. д. № 293/2012г. на ВКС, II г. о. и определение № 612/12.08.2010г. по ч. т. д. № 564/2010г. на ВКС, II г. о.
Частните жалбоподатели се позовават на противоречие с определение № 369/17.05.2013г. по ч. т. д. № 2110/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., решение по дело „Агромодел ООД и М. срещу България“, Номер на жалба: 68334/01, на Европейския съд по правата на човека, определение № 274/12.05.2015г. по ч. гр. д. № 1842/2015г. на ВКС, ГК, III г. о., определение № 97/01.03.2016г. по ч. гр. д. № 407/2016г. на ВКС, IV г. о., определение № 342/10.08.2018г. по ч. гр. д. № 1790/2018г. на ВСК, III г. о., определение № 66/12.02.2016г. по ч. гр. д. № 136/2016г. на ВКС, IV г. о., определение № 618/27.10.2017г. по ч. т. д. № 2086/2017г. на ВКС, ТК, определение № 694/29.09.2014г. по ч. гр. д. № 4630/2014г. на ВКС, III г. о. и определение № 832/21.11.2014г. по ч. гр. д. № 5808/2014г. на ВКС.
2. По отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК частните жалбоподатели твърдят, че липсват съдебни актове, в които да се разясни въпроса относно липсата на средства за държавна такса в съдебната фаза, която се провежда по реда на чл. 422 ГПК.
3. Поддържат, че са допуснати нарушения на основни съдопроизводствените правила, които обуславят „очевидна неправилност“ на обжалваното въззивно определение – чл. 2890, ал. 2 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена от процесуално легитимирана страна в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен едноседмичен срок и е насочена срещу валиден, допустим и подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.
Въззивният съд е констатирал, че производството по т. дело № 157/2019г. на Окръжен съд Бургас е образувано по предявен от Елена М. П. и Д. К. П. срещу „Сле груп“ ЕООД иск за приемане за установено, че ответното дружество дължи на ищците сума в размер 1 000 000 евро, представляваща неизплатената част от продажната цена по договор за покупко-продажба на недвижим имот от 28.11.2012г., обективиран в посочен нотариален акт, чиято изискуемост е настъпила на 30.06.2014г., ведно със законната лихва от 22.11.2017г. до окончателното изплащане, направените разноски по ч. гр. дело № 1104/2017г. на Районен съд Несебър, по което в тяхна полза е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК № 587/12.12.2017г.
За да направи извод за неоснователност на молбата за освобождаване от държавна такса, въззивният съд е съобразил размера на дължимата държавна такса, изследвал е обстоятелствата, релевантни относно възможността ищците да заплатят държавната такса, анализирал е представените декларации и доказателства, направил е служебна справка в Имотния регистър и Търговския регистър и е приел, че липсват основания за освобождаването им от държавна такса, която няма да затрудни достъпа им до правосъдие. Съдебният състав е констатирал, че ищците са семейство, липсват данни да имат деца, респективно други лица, на които да дължат издръжка; същите са собственици на два недвижими имота – единият в к. к. „Слънчев бряг“ с площ 100 кв. м., а другият в [населено място] с площ 66 кв. м., един автомобил марка „Хонда Акура“ /година на производство 2008г./; притежават парични влогове – Елена П. в размер 30 000 евро, а Д. П. в размер 15 000 евро и 5 000 лв.; ищцата страда от заболяване, което налага осигуряване на издръжка в размер 15 лв. месечно, а ищецът – от заболяване, за лечението на което се изискват 25 лв. месечно; според деклараторите средствата им за живот са от пенсията на ищеца в размер 176,46 лв. Относно декларираното от ищцата обстоятелство, че е безработна и че няма доходи от трудово правоотношение или друго правоотношение, е посочил, че въпреки дадените указания не са представени доказателства, че лицето е регистрирано в Дирекция „Бюро по труда“ като трайно безработно. Въззивната инстанция е взела предвид, че през 2012г. ищците са получили част от продажната цена по процесната сделка в размер 1 050 000 евро, като след тази година липсват данни за придобито имущество от ищците. След съпоставка с годишния доход на едно домакинство през 2018г. средно 13 450 лв., а през 2012г. средно 10 244 лв., е приела, че получената сума е огромна за България, особено за издръжка на двама души. Съдебният състав е посочил, че наложеният от НАП запор е в размер на сума 20 пъти по-малка от получената от ищците цена по сделката. Взел е предвид също, че през 2017г. ищците са платили разноски за заповедното производство в размер 39 176 лв. и всеки от тях адвокатско възнаграждение по 8 750 лв. в брой на адв. Ч., а през 2018г. – всеки по 8 900 лв. в брой – адвокатско възнаграждение на адв. Ч.. Съобразил е също, че Д. П. е управител и съдружник в „Ал-фит“ ООД, [населено място] и липсата на доказателства в подкрепа на твърдението, че дружеството не осъществява дейност.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора, респективно частния жалбоподател твърдения и доводи, с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посоченият от частните жалбоподатели въпрос в т. 1.1. от изложението не съответства на правните изводи и аргументи във въззивното решение, тъй като съдебният състав не е отказал освобождаване на ищците от заплащане на държавна такса въпреки липсата на достатъчно средства, а въз основа на преценка на декларираните от тях обстоятелства и останалите установени служебно релевантни факти и обстоятелства е приел, че ищците могат да заплатят дължимата държавна такса.
Формулираните в т. 1.2., 1.3., 1.6. и 1.7. от изложението към частната касационна жалба процесуалноправни въпроси са релевантни, тъй като се отнасят до предпоставките, при които страната може да бъде освободена от внасяне на държавна такса, но не обуславят извод за допускане на касационно обжалване на определението на Апелативен съд Бургас, защото са решени в съответствие с константната практика на ВКС. В посочените от частните жалбоподатели съдебни актове, както и в служебно известните на настоящия съдебен състав определение № 496/10.07.2013г. по ч. т. д. № 2492/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 442/19.12.2013г. по ч. гр. д. № 7440/2013г. на ВКС, ГК, II г. о., определение № 603/25.05.2014г. по ч. т. д. № 2139/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 686/12.12.2014г. по ч. гр. д. № 7091/2014г. на ВКС, ТК, I г. о., определение № 573/12.07.2011г. по ч. т. д. № 230/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 496/10.07.2013г. по ч. т. д. № 2492/2013г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 305/15.06.2009г. по ч. гр. д. № 335/2009г. на ВКС, ГК, III г. о. и други, е прието, че по молба на страната за освобождаване от държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК съдът следва да извърши преценка налице ли са предпоставки за освобождаване на молителя от внасяне на държавна такса въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото. След изясняване на общото материално състояние на страната и останалите относими обстоятелства съдът е длъжен да ги съпостави с цената на иска/исковете и пълния размер на дължимата държавна такса и въз основа на това да прецени дали страната разполага с достатъчно средства, за да заплати дължимата държавна такса или част от нея и разноските по делото.
В подобен смисъл е и приетото в мотивите към т. 12 от тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013г. на ОСГТК на ВКС, а именно, че искането по чл. 83, ал. 2 ГПК, дори когато е направено при обжалване на съдебен акт, се преценява не само с оглед на конкретно задължение да се плати държавна такса или съдебни разноски по жалбата, съответно във връзка с отговора по нея, а доколко страната разполага с достатъчно средства, за да се натовари с плащането на таксите и съдебните разноски в съдебното производство. Когато съдът намери, че страната е материално затруднена по начин, че няма да може да упражнява предоставените й процесуални права по делото, я освобождава от заплащането им по чл. 83, ал. 2 ГПК и това разрешение е важимо до приключване на съдебното производство във всички инстанции, доколкото няма промяна в обстоятелствата.
В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от посочената практика на ВКС, като крайният му извод за липса на предпоставките на чл. 83, ал. 2 ГПК е обусловен от съвкупната преценка на декларираното от частните жалбоподатели имуществено състояние и семейно положение, както и на установените след извършена служебна справка в публичен регистър обстоятелства, оценка на обуславящите факти към момента на произнасяне по искането по чл. 83, ал. 2 ГПК и след съобразяване на размера на дължимата държавна такса. Различният изход и разрешения в представените с частната касационна жалба и посочените в нея определения са обусловени от конкретните факти, при които са постановени, а не от различно разрешаване на релевантните процесуалноправни въпроси.
Посоченият в т. 1.4. от изложението процесуалноправен въпрос е ирелевантен, защото въззивният съд не е обосновал отказа да освободи ищците от внасяне на държавна такса поради недоказано влошено здравословно състояние, а напротив, съобразил е твърдението на ищците за необходими разноски за лечение в размер 15 лв. месечно за ищцата и 25 лв. месечно за ищеца заедно с останалите релевантни обстоятелства.
Доводът на частните жалбоподатели за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса по т. 1.5. от изложението също е неоснователен. В съответствие с константната практика на ВКС въззивната инстанция е преценила дали ищците разполагат с достатъчно средства за заплащане на държавната такса към момента на подаване на молбата, а не към предходен момент. В този смисъл определението не е постановено в противоречие с представеното определение № 274/12.05.2015г. по ч. гр. д. № 1842/2015г. на ВКС, ГК, III г. о., определение № 44/18.01.2017г. по ч. гр. д. № 4453/2016г. на ВКС, ГК, IV г. о. и други съдебни актове. Съдебният състав не е основал преценката си по чл. 83, ал. 2 ГПК на евентуални предположения за реализация на доходи, а въз основа на писмени доказателства /нотариален акт/ и заявеното в исковата молба, удостоверяващи получаването на част от покупко-продажната цена в размер 1 050 000 евро, е установил реално постъпване на парични средства в значително голям размер с оглед икономическото състояние в държавата и средния месечен доход за живот в Република България в патримониума на ищците преди подаване на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК. За кратко време ищците са реализирали доход в значителен размер, като не са представили доказателства нито в производството пред Окръжен съд Бургас, нито с частната жалба пред Апелативен съд Бургас, че този доход е трансформиран в друго имущество /напр. недвижими имоти, скъпи вещи, ценни книги, дялове в други търговски дружества и др./, или е предоставен на заем на определени лица, или е изразходван за други цели.
Неоснователно е и позоваването на частните жалбоподатели на противоречие на посочените в т. 1.8. и т. 1.9. от изложението правни въпроси на цитираната практика на ВКС, защото въззивната инстанция не е отказала на ищците да бъдат освободени от заплащане на държавна такса само поради това, че ищецът Д. П. е управител и съдружник в „Ал – фит“ ООД, а е изяснила всички други обстоятелства по чл. 83, ал. 2 ГПК.
Въпросите по т. 1.10. и т. 1.11. от изложението не отговарят на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като съдържат в себе си изгодни за частните жалбоподатели твърдения, които са в противоречие на установените от въззивната инстанция факти и обстоятелства, изяснени и анализирани в тяхната съвкупност и взаимна връзка и относими към преценка на предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК, поради което спрямо тях не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите не предпоставят допускането на касационен контрол поради това, че въззивното определение е постановено в съответствие с практиката на ВКС – при съвкупна преценка на доказателствата и оценка на обуславящите факти съдебният състав е направил извод за неоснователност на молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК. Въззивната инстанция не е извела извода на базата на предположения, а на базата на преценка на доказателствата в тяхната съвкупност. Следва да се има предвид и факта, че въпросите, както са зададени, се основават на част от критериите, които съобразява съдът при преценката си по чл. 83, ал. 2 ГПК, поради което не могат да обусловят сами по себе си изхода на спора относно освобождаването на ищците от държавна такса.
Въпросът по т. 1.12. от изложението също не е решен в противоречие с цитираното от частните жалбоподатели определение № 832/21.11.2014г. по ч. гр. д. № 5808/2014г. на ВКС, III г. о. – въззивният съд е съобразил наличието на задължения на ищците към НАП и ги е взел предвид при изясняване на предпоставките по чл. 83, ал. 2 ГПК. Различният изход на делата се дължи на различни факти и обстоятелства, относими към имущественото състояние на страните.
Посоченият в т. 1.13. /1.14 от изложението/ правен въпрос също не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, тъй като е решен в съответствие с практиката на ВКС. Разходите, които ищците са извършили за ангажиране на адвокатска защита, необходима за упражняване на признато и гарантирано от закона право на иск, са взети предвид и обсъдени заедно с всички обстоятелства по чл. 83, ал. 2 ГПК, като е отчетен и начинът на заплащане на адвокатското възнаграждение.
При наличие на формирана от ВКС практика относно обстоятелствата, които съдът преценява, когато е сезиран с искане по чл. 83, ал. 2 ГПК, не е осъществено и релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК във връзка с формулираните от частните жалбоподатели въпроси. Няма основание за промяна на практиката на ВКС по приложението на нормата на чл. 83, ал. 2 ГПК, предвид липсата на законодателни изменения или промяна в обществените отношения, налагащи друго тълкуване на посочената разпоредба.
Доводът на частните жалбоподатели за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК също е неоснователен, тъй като частните жалбоподатели не са посочили кой въпрос според тях е решен в противоречие с решение от 24.12.2009г. по дело „Агромодел“ ООД срещу България“, образувано по жалба № 68334/01, на Европейския съд по правата на човека. От друга страна, посоченото решение се отнася до ограничаване правото на достъп до съд по отношение на юридическо лице, предвид ограничението на лицата, имащи право на освобождаване от държавна такса. В конкретния случай ищците са физически лица, а неоснователността на молбата им за освобождаване от внасяне на държавна такса е обоснована с липсата на необходимите предпоставки по чл. 83, ал. 2 ГПК, след анализ на конкретните факти и обстоятелства, относими към посочената разпоредба.
По отношение на поддържаното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното определение, следва да се приеме, че постановеното определение на Апелативен съд Бургас не е очевидно неправилно, тъй като определението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, обжалваното въззивно определение не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че не са налице твърдените от частните жалбоподатели предпоставки по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на Апелативен съд Бургас.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 331 от 19.09.2019г. по ч. т. дело № 253/2019г. на Апелативен съд Бургас, Търговско отделение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.