2
O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 46
София, 29.01. 2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание от двадесет и осми януари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
изслуша докладваното от съдия Бояджиева ч. гр. дело № 193 /2019 г. и за да се произнесе, взема предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2-ро ГПК и е образувано по частна жалба вх. № 10435 /03.12.2018 г. на Община Сливен, чрез процесуалния представител А. О., срещу определение № 805 от 27.11.2018 г. на ВКС, III- то г.о., по гр.д. № 4364/2018 г., с което, заради цената на предявените искове, е оставена без разглеждане касационна жалба срещу решение № 132 от 20.09.2018г. на Сливенския окръжен съд по гр.д. № 322/2018 г.
Поддържа се незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт и се претендират последиците и, с довод, че предявеният иск е един с цена от 7392.31 лв., равняваща се на сбора от размера на главницата и размера на претендираната лихва, предвид публичния характер и на двете вземания. Цитира се практика на ВАС, съгласно която вземанията за лихви се разглеждат в същия режим, в който и основният дълг. Претендират се разноски за юрисконсултско възнаграждение.
„ Бултрак“- ООД, като ответна страна, не ангажира становище.
Върховният касационен съд, състав на IV –т о г.о., предвид данните по делото, намира частната жалба допустима като подадена в срок, от надлежна страна и срещу преграждащ акт, но по същество неоснователна като съображенията за последното са следните:
Първоинстанционното производство по гр.д. № 322/2018 г. по описа на Сливенския районен съд е образувано по исковата молба на „Бултрак“- ООД срещу Община Сливен, предявена в срока за доброволно изпълнение по изп.д. № 2017223040133 по описа на ДСИ към същия съд, за признаване на установено, на основание чл. 439 ГПК, че ищецът не дължи на ответника сумата от 7392.31 лв., сбор от 4371.58 лв. за главница от данък върху превозни средства за периода 01.01.2010 г. – 31.12.2011 г. и от 3020.73 лв. за лихва, поради изтекла погасителна давност.
С решение № 132 от 20.09.2012 г. на Сливенския окръжен съд по гр.д. № 322/2018 г. е потвърдено решение № 601 от 01.06.2018 г. на Сливенския районен съд по гр.д. №№ 322/2018 г. за уважаване на иска в пълен размер.
При обективно съединяване на искове, пред каквото видно от исковата молба сме изправени, меродавна за касационното обжалване е цената на всеки един от предявените искове. В случая са съединени обективно отрицателен установителен иск за несъществуване на вземане от данък от 4371.58 лв ( главница ) и иск за несъществувеане на вземане от лихва от 3020.73 лв. Съгласно чл. 69, ал. 1, т. 3 ГПК при искове с предмет вземане, цената на същия съвпада с търсената, респективно отричаната, от ищеца сума. Определена по това правило цената на всеки един от предявените искове, която в случая е стабилизирана към момента на завеждане на исковата молба, е под 5000 лв., така по аргумент от чл. 280, ал.3, т. 1 ГПК въззивното съдебно решение не подлежи на касационно обжалване и в двете си части – по исковете за главница и за лихва. Допълнителен аргумент за недопустимост на касационното обжалване е обстоятелството, че вземането за лихва е акцесорно спрямо главницата, така обусловено от съдебното решение за съществуването и, така щом искът за главницата е под 5000 лв., то въззивното решение не подлежи на касация и в частта по обусловения иск за лихва, независимо от нейния рамер.
Така е приел като краен резултат в обжалваното определение и съставът на ВКС, който извод е правилен.
Това че са предявени публични вземания, изложено като довод в жалбата, не се отразява нито върху броя на предявените искове, нито върху вида на съединяването им, нито върху цената на всеки от тях. Не се отразява и обстоятелството, че произнасянето на първа инстация е с общ диспозитив за сбора от главница и лихва, при все, че в самия диспозитив изрично е посочена поотделно сумата на главницата за процесния период и сумата на лихвата върху нея.
Практиката на ВАС, на която се е позовала страната, не обвързва съставите на ВКС, които и при преценката за наличието на общите процесуални предпоставки за допустимост на касационното обжалване се ръководят от разпоредбите на ГПК, а не АПК. А и самата цитирана практика е досежно публичния характера на вземането за лихва върху данък, а не относно реда, по който се разглежда орицателен иск за публични вземания.
Като законосъобразно обжалваното определение следва да бъде потвърдено, като при този изход на делото разноски в полза на жалбоподателя не следва да се присъждат.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд на РБ, IV- то г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА определение № 805 от 27.11.2018 г. на на ВКС, III- то г.о по гр.д. 4364/2018 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: