О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 46
София, 06.03.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. № 235/2020 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 19681/09.12.2019 г., подадена от М. Н. С. чрез адв. Б. Ч., против определение № I-2233/18.11.2019 г. по ч. гр. д. № 1619/2019 г. на Бургаския окръжен съд, потвърждаващо определение № 7007/10.09.2019 г. по гр. д. № 5709/2019 г. на Бургаския районен съд, с което производството по гр. д. № 5709/2019 г. е прекратено поради недопустимост на предявения иск.
В частната касационна жалба са изложени доводи за недопустимост и неправилност на обжалваното определение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя множество въпроси. Сочат се основанията по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК, които според страната обосновават достъп до касационен контрол на обжалваното въззивно определение.
Повдигнатите въпроси, които, обобщени, уточнени и конкретизирани съгласно постановките на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, са следните:
1. Съществува ли в полза на трето лице правен интерес да предяви иск за нищожност на приемане на наследство по опис и за отмяна на определението, с което е извършен опис и е вписано приемането на наследството по опис, ако това трето лице има качеството на страна-ответник по иск с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗНсл, инициирано от страна, която ще има качеството на ответна по иска за нищожност на приемане на наследството по опис и за отмяна на определението, с което е извършен опис и е вписано приемането на наследството по опис, при положение, че наследството не е прието по опис преди завеждането на иска по чл. 30, ал. 1 ЗНсл;
2. Кои лица са процесуално легитимирани да предявят иск за оспорване на охранителния акт, с който завършва производството по приемане на наследството по опис и да оспорват чрез иск приемането на наследството по опис и попада ли сред тях лице, което не е призовано към наследяване, но извежда своя правен интерес от висящ спор за имуществено право с наследника /чл. 30, ал. 1 ЗНсл/;
3. Допустимо ли е обективно съединяване на установителен иск за нищожност на приемането на наследство по опис с иск за отмяна на охранителния акт, с който то е извършено;
4. Възможно ли е третото лице чрез предявените искове да оспори приемането на наследството по опис като нищожно и недопустимо, когато наследството е прието след срока по чл. 61, ал. 1 ЗНсл и в производството по приемане на наследството са допуснати съществени процесуални нарушения;
5. Допустимо ли е наследник, приел наследството направо, да поиска приемането на същото по опис след изтичане на срока, предвиден в чл. 61, ал. 1 ЗНсл;
6. Приемането на наследство по опис и конклудентното приемане на наследството може ли да се разглеждат като два подвида на приемането на наследството по смисъла на чл. 48 и чл. 49 ЗНсл;
7. Нищожно ли е приемането на наследство по опис в производството, в което наследникът, извършващ приемането, не представя на съда доказателства за наличието или липсата на имущество на своя наследодател по смисъла на чл. 64 ЗНсл и следва ли в това производство да се представят доказателства за наличието или липсата на имущество или твърденията на наследника са правноирелевантни; 8. В производството за приемане на наследство по опис, образувано след изтичане на тримесечния срок по чл. 61, ал. 1 ЗНсл, следва ли лицето-наследник, инициирало производството, да представи на съда доказателства за твърдяното късно узнаване за смъртта на наследодателя и ще бъде ли действително приемането, ако такива доказателства не са представени.
Жалбоподателката твърди, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като посочва следните съдебни актове: решение № 49 от 18.05.2018 г. по гр. д. № 1957/2017 г. на ВКС, ІI-ро г. о.; решение № 192 от 11.03.2016 г. по т. д. № 1635/2014 г. на ВКС, I-во т.о.; решение № 401 от 13.07.2005 г. по т. д. № 398/2004 г. на ВКС, ТК; определение № 53 от 25.03.2011 г. по т. д. № 102/2011 г. на ВКС, І-во т. о.; ТР № 1 от 06.12.2002 г. по тълк. д. № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС; т. 4 от ТР № 3 от 19.12.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС; решение № 141/23.03.2012 г. по гр. д. № 785/2011 г. на ВКС, I-во г. о.; решение № 12/21.02.2014 г. по гр. д. № 594/2012 г. на ВКС, II-ро г. о.
Постъпил е отговор на частната касационна жалба от ответната страна Н. М. Х.. Изложени са доводи за правилност и законосъобразност на обжалваното определение, като е отправено искане за потвърждаване на същото.
Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., при произнасяне по частната касационна жалба намира следното:
Частната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу определение, подлежащо на обжалване пред ВКС, поради което е допустима.
С определение № 7007/10.09.2019 г. по гр. д. № 5709/2019 г. Бургарският районен съд прел, че е сезиран с иск за признаване на установено по отношение на ответника, че извършеното от него приемане на наследството на М. Н. Х. по опис е нищожно, както и искане да бъде отменено определение на Бургаския районен съд, постановено по гр. д. № 2170/2019 г., с което е извършен опис и е вписано приемането на наследството по опис. Решаващите изводите на съда се състоят в това, че наследството може да бъде прието изрично и чрез конклудентни действия, но в двата случай е налице акт на приемане, независимо дали е прието направо или по опис. Приемането по опис има доказателствена функция и щом молбата за извършването е депозирана в срок по чл. 61, ал. 1 ЗН, макар и след приемането, не се отразява на действителността на приемането. Въз основа на изложеното първоинстанционният съд заключил, че освен липсата на правен интерес у ищцата, релевираните от нея възражения за неспазен срок и твърдения за недействителност на приемането по опис касаят по същество спора по гр. д. № 8599/2018 г. на Бургарския районен съд по предявен от ответника срещу ищцата иск по чл. 30, ал. 1 ЗНсл за възстановяване на запазената му част от наследството на М. Н. Х. чрез намаляване на дарение на недвижим имот, извършено от последния в полза на ищцата /негова сестра/. Докато това дело е висящо, твърденията на ищцата могат да бъдат релевирани и разгледани по него. По тези съображения и на основание чл. 130 ГПК районният съд прекратил производството по делото.
Постановеното от първоинстанционния съд определение е обжалваното от ищцата с частна жалба № 42312/27.09.2019 г., в която са изложени доводи за недопустимост и неправилност на определението.
За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че приемането на наследството по опис, освен че има значение за отговорността на наследника, е и от значение за интереса на третите лица. Производството по приемане по опис е охранително и се характеризира с едностранност, безспорност и съдът оказва съдебно съдействие при упражняването на граждански права. Постановеният в това производство акт не засяга чужда правна сфера, доколкото описът има само доказателствено значение и за последица – отграничаване на имуществото, което наследодателят притежава към момента на своята смърт, от това на призованите към наследяване лица. Въз основа на този извод съдът приел, че щом не е налице засягане на права на ищцата с изявлението, че наследствотото се приема по опис, то съответно не е налице правен интерес от самостоятелно водене на иск по чл. 124, ал. 1 ГПК. В своите решаващи мотиви въззивният съд е обсъдил още и приложението на чл. 537, ал. 2 ГПК, като посочил, че законодателят вменява в тежест на съда да отмени/измени порочния охранителен акт като последица от разрешен по исков ред спор за материално право, но само доколкото материалното право е засегнато от охранителния акт. Обсъдени са хипотезите и на чл. 30, ал. 2 ЗНсл и чл. 61 ЗНсл, като, позовавайки се на ТР № 3 от 19.12.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС, съдът посочил, че в производството по чл. 30, ал. 1 ЗН всяка една от спорещите страни има възможност да докаже различен обем на наследствено имущество от посочения в описа и да предяви възраженията си за неспазване на срока за приемане на наследството по опис /както и за неговото изменение и допълване с открити активи и пасиви, които да се включат в наследството/. Въз основа на изложеното въззивният съд заключил, че липсва правен интерес от заявените претенции, поради което определението на първоинстанционния съд е правилно.
По първия поставен въпрос е налице общата, но не и една от твърдените допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Решаващите правни изводи на въззивния съд относно правния интерес на жалбоподателката от искова защита са в съответствие с посоченото от нея решение № 49 от 18.05.2018 г. по гр. д. № 1957/2017 г. на ВКС, II-ро г. о. В цитираната практика е разгледано приложението на чл. 537, ал. 2 ГПК, уреждащо задължение на съда да отмени, респ. да измени порочен охранителен акт като последица от разрешен по исков ред спор за материално право, при което се касае не до предявен самостоятелен иск по чл. 537, ал. 2 ГПК, а до уредена от закона правна последица от уважаването на иска за материалното право, засегнато от охранителния акт. Следва да бъде изяснено, че визираният ред за защита е исковият, като предявеният иск има за предмет спорното материално право, което е признато с охранителния акт в полза на молителя. Една от последиците, които настъпват при уважаването на такъв иск, е отмяната на охранителния акт на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, като в този смисъл е и тълкувателно решение № 3/29.11.2012 г. по тълк. дело № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС. След като обжалваното определение е в съответствие със съдебната практика, то не е налице и допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В ТР № 1 от 06.12.2002 г. по тълк. д. № 1/2002 г. на ОСГК на ВКС и решение № 192 от 11.03.2016 г. по т. д. № 1635/2014 г. на ВКС, I-во т. о., е разгледана специфична хипотеза на иск с правно основание чл. 431, ал. 2 ГПК – отм., /сега чл. 537, ал. 2 ГПК/, като е прието, че същият е предоставен на разположение на страната, която твърди порок на самото вписване /като охранително производство/ или несъществуване на вписаното обстоятелство, но тя е различна от хипотезата, пред която са изправени страните в настоящото производство, поради което и тези актове не могат да обосноват допускане на касационно обжалване. Подобна е хипотезата и по решение № 401 от 13.07.2005 г. по т. д. № 398/2004 г. на ВКС, ТК – иск по чл. 431, ал. 2 ГПК /отм./ за недопустимост на вписване като постановено по искане на нелегитимирано в регистърното производство лице и е вписано несъществуващо обстоятелство. Не обосновава допускане на касационно обжалване и определение № 53 от 25.03.2011 г. по т. д. № 102/2011 г. на ВКС, І-во т. о. – то е постановено в производство по чл. 303 и сл. ГПК за отмяна на влязло в сила решение и не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По втория въпрос въззивният съд е формирал решаващи изводи, състоящи се в това, че срокът по чл. 61 ЗН е и в полза на лица, които не са наследници, призовани да наследяват, но възражението за неспазване на срока може да бъде направено от тях в други производства като това по чл. 30 ЗНсл, а неспазването на преклузивния срок по чл. 61 ЗНсл погасява само възможността на призованите към наследяване лица да приемат наследството по опис. Формираните решаващи изводи обаче са в пълно съответствие със задължителната съдебна практика, установена в т. 5 от ТР № 3 от 19.12.2013 г. по тълк. д. № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС и посоченото от жалбоподателката решение № 12 от 21.02.2014 г. по гр. д. № 594/2012 г. на ВКС, II-ро г. о. Съответно – нито е налице твърдяната допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1 , т. 1 ГПК, нито тази по т. 3 от същата разпоредба, тъй като в цитираното тълкувателно решение е прието задължително разрешение относно приложението на разпоредбите на чл. 61 ЗНсл и чл. 30 ЗНсл за съответната хипотеза.
Решение № 141/23.03.2012 г. по гр. д. № 785/2011 г. на ВКС, I-во г. о., не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като е по въпрос, различен от поставените: дали разпоредбата на чл. 30, ал. 2 ЗНсл за приемане на наследството по опис е приложима и в случаите, когато с един акт е направено завещание на две лица, едното от които е призовано да наследи, а другото е лице от реда на чл. 5 – 9 ЗН, но не е призовано да наследява.
Въззивният съд не е формирал решаващи изводи по отношение на третия, четвъртия и петия въпроси, тъй като е приел за безспорно и ясно какви са видът и обемът на търсената с исковата молба защита – установителен иск за нищожност на охранителен акт и искане на основание чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на определението, с което е извършен опис и е вписано приемането на наследството по опис. Освен това не е разсъждавал над максимално полезната защита, която жалбоподателката – ищца може да постигне чрез предявените искове и дали е допустимо обективно съединение на предявените искове. В мотивите на въззивния съд не са изложени констатации или изводи относно допуснати съществени процесуални нарушение в охранителното производство по чл. 61, ал. 1 ЗНсл, нито дали е допустимо приемане на наследство по опис след изтичане на срока по чл. 61, ал. 1 ЗНсл и след приемане на наследството направо, поради което не е налице общата предпоставка, визирана в чл. 280, ал. 1 ГПК, по тези въпроси.
По поставения шести въпрос също не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не е изложил съображения относно правната същност на видовете приемане на наследство, а и този въпрос е извън предмета на спора.
Зададените седми и осми въпроси са неотносими към настоящото производство, тъй като те касаят основателност на молбата в производството по чл. 61, ал. 1 ЗНсл и тежестта на доказване в производството по чл. 30 ЗНсл, поради което не са били предмет на разглеждане от въззивната инстанция. Предвид изложеното, така зададените въпроси не са обусловили крайната решаваща воля на съда и по тях не следва да се допуска касационно обжалване.
Не се констатира и обжалваното определение да е вероятно недопустимо – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, за наличието на което касационната инстанция следи и служебно, без то да е въведено от жалбоподателя като основание за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, следва да се присъдят разноските за водене на делото пред Върховния касационен съд в размер на 100 лева, дължими по договор за правна помощ № ……. от 12.01.2020 г. на л. 19 по настоящото дело.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № I-2233/18.11.2019 г. по ч. гр. д. № 1619/2019 г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА М. Н. С. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], [улица][жилищен адрес] да заплати на Н. М. Х. с адрес: [населено място],[жк], [улица], разноски за водене на делото във Върховния касационен съд в размер на 100 /сто лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.