О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№46
Гр. София, 08.02.2017 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Влахов гр.д. № 3665 по описа на ВКС за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. С. Т. от [населено място] и насрещна касационна жалба от В. В. В. от [населено място] против Решение № 1921 от 07.03.2016 г. по в. гр. д. № 4242/2015 г. на Софийския градски съд. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното Решение № ІІ-63-92/06.11.2014 г. по гр. д. № 38455/2012 г. на Софийския районен съд в обжалваните му части, с което е признато по отношение на ответницата С. Т., че В. Войски притежава индивидуално право на собственост върху 3000/115 000 ид. части от дворно място в [населено място], кв. Д., [улица], с идентификатор № 681344.1972.782, ведно с принадлежащата към ПИ жилищна сграда – еднофамилна с идентификатор № 68134.1972.782.1, в резултат на частична трансформация на лични средства в размер на 3 000 лв., получени по дарение от родителите му, като искът е отхвърлен за разликата над 3 000/115 000 ид. части до пълния претендиран размер от 53 000/115 000 ид. части; отхвърлен е искът, предявен от С. Т. срещу В. В., за установяване на самостоятелно право на собственост в резултат на пълна трансформация на лични средства по отношение на ап. № 612Б, със застроена площ от 44, 30 кв. м., с идентификатор № 65231.919.89.2.210, находящ се на етаж 6 в хотелски комплекс Ф., КК Б., общ. С., Софийска област и е допуснал извършването на съдебна делба между страните по делото по отношение на 112000/115000 ид. части от дворното място ведно с 112000/115000 ид. части от принадлежащата към него сграда, при равни квоти на страните, както и е допуснал извършването на съдебна делба на апартамента, при равни квоти на страните.
Ответницата С. С. Т. обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска й, предявен срещу В. Войски, за установяване на самостоятелно право на собственост в резултат на пълна трансформация на лични средства по отношение на ап. № 612Б, със застроена площ от 44, 30 кв. м., с идентификатор № 65231.919.89.2.210, находящ се на етаж 6 в хотелски комплекс Ф., КК Б., общ. С., Софийска област и е допусната съдебна делба на апартамента при равни квоти на страните. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушаване на материалния закон, допуснати при постановяването му съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се моли за неговото отменяване и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявеният иск с правна квалификация чл. 23 СК бъде уважен.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване се твърди, че в решението си въззивният съд се е произнесъл в отклонение от задължителната съдебна практика, обективирана в т. 4 от ТР № 5/29.12.2014 г. по т.д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която в случаите на придобиване на недвижим имот през време на брака с договор за покупко – продажба на името на двамата съпрузи може да се установява пълна и частична трансформация на лично имущество на основание чл. 23, ал. 1 и 2 СК / чл. 21, ал. 1 и 2 СК, отм./. Излагат се твърдения, че в конкретния случай е налице придобиване на недвижим имот само на името на единия съпруг, който е платил цената изцяло с лични средства, като се сочи, че съгласно мотивите на цитираното тълкувателно решение „бракът не е средство за неоснователно обогатяване”, до каквото се стига с постановяването на обжалвания съдебен акт.
Ответникът по касационната жалба – В. В. Войски не е депозирал отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, а е подал насрещна касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска му, предявен срещу С. Т., за установяване на самостоятелното му право на собственост върху 50000/115 000 ид. части от дворно място в [населено място], кв. Д., [улица], с идентификатор № 681344.1972.782, ведно с принадлежащата към ПИ жилищна сграда – еднофамилна с идентификатор № 68134.1972.782.1, в резултат на частична трансформация на лични средства, и е допусната съдебна делба между страните по делото по отношение на 112000/115000 ид. части от дворното място ведно с 112000/115000 ид. части от принадлежащата към него сграда при равни квоти.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното:
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Софийския градски съд е обусловено от посочване от страна на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в отклонение от задължителната практика на ВС или ВКС, респ. в противоречие с друго влязло в сила съдебно решение или произнасянето на касационната инстанция по него да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. Въпроси от обуславящо значение за изхода на делото, по които въззивният съд се е произнесъл и по отношение на които да се преценят допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, по същество липсват в приложеното изложение за допускане на касационното обжалване към касационната жалба. Общо заявените доводи и твърдения за неправилност и необоснованост на изводите на въззивния съд, че не се установява трансформация на лични средства, а от там и самостоятелно право на собственост на касаторката по отношение процесния апартамент, имат отношение не към преценката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване, а към тази за евентуална неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК във фазата на разглеждане на касационната жалба. Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че не е налице и твърдяното противоречие на постановеното от въззивния съд със задължителните казания на т. 4 от ТР № 5/29.12.2014 г. по т.д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което при придобиване на недвижим имот през време на брака с договор за покупко – продажба на името на двамата съпрузи, може да се установява пълна или частична трансформация на лично имущество на основание чл.23, ал.1 и 2 СК -чл.21, ал.1 и 2 СК, /отм./ от всеки един от съпрузите. В настоящата хипотеза, процесният апартамент е придобит през време на брака само на името на касаторката. Съдът е разгледал предявения от последната насрещен иск с правна квалификация чл. 23 СК и го е отхвърлил като неоснователен, като е приел, че по делото не е доказано, че С. Т. е получила като дарение сумата 100 000 лв. на 27.07.2005 г. от своята майка, които средства касаторката твърди, че са използвани за закупуването на процесния имот. Прието е, че фактът, че процесният апартамент е закупен със средства от банкова сметка, в която е постъпила сумата 89 000 лв., не оборва презумпцията за съвместен принос при придобиването на имота, тъй като към 18.01.2006 г., когато същият е придобит, е действал СК от 1985 г. (отм.), съгласно който и паричните влогове попадат в обхвата на СИО, независимо от това, на чие име са открити (чл. 19, ал. 1 СК от 1985г. – отм.). Формиран е решаващ правен извод, че след като не е установено, че произходът на средствата по паричния влог е личен, то и презумпцията за съвместен принос за придобиването на средствата в него не е оборена (чл. 19, ал. 3 СК от 1985г. отм.; чл. 21, ал. 3 СК), поради което искът е неоснователен.
В обобщение, не е налице твърдяното от касаторката противоречие между обжалваното въззивно решение и ТР № 5/ 29.12.2014 г. на ОСГК, а общо заявеното твърдение, че постановеният от въззивния съд резултат обуславя неоснователно обогатяване на насрещната страна по спора е по съществото си оплакване на неправилност на атакувания съдебен акт в контекста на конкретиката на спора и събраните по делото доказателства, което оплакване е релевантно във фазата на разглеждане на касационната жалба по същество, но не и в настоящия етап от касационното производство.
Предвид изложеното следва да се приеме, че не са налице предвидените в процесуалния закон предпоставки за ангажиране на правораздавателната компетентност на ВКС по спора.
С оглед на извода за недопустимост на касационното обжалване по касационна жалба на С. С. Т. от [населено място] и предвид разпоредбата на чл. 287, ал. 4 ГПК настоящата инстанция не следва да се произнася по насрещната касационна жалба от В. В. В..
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 1921 от 07.03.2016 г. по в. гр. д. № 4242/2015 г. на Софийския градски съд, по касационната жалба на С. С. Т. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: