1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 46
С., 09.01. 2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети декември, през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 6102 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Ц. Б. М. от [населено място], чрез пълномощника й адв. С. Б. от АК-С. против въззивно решение от 21.12.2012 г., постановено по в.гр.д. № 555 по описа за 2012 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-Д въззивен състав, с което като е потвърдено решението от 09.05.2011 г., постановено по гр.д. № 55401/2009 г. на Софийски районен съд, 28 с-в и решението от 11.07.2011 г. по същото дело, с което е допусната поправка на О. в диспозитива на решението от 09.05.2011 г., е отхвърлен предявеният иск от Ц. Б. М. срещу В. Б. В. от [населено място], [фирма] [населено място], представлявано от управителя В. Б. В. и Столична община, с правно основание чл. 59 ЗЗД, за заплащане на сумата от 10 000 лв., представляваща разликата между пазарната цена на дворно място, с площ от 505 кв.м., представляващо парцел ХV-А в кв. 242-А по плана на [населено място],[жк], с административен адрес: [населено място], [улица], преди и след извършения строеж на четириетажна сграда с разгърната застроена площ от 250 кв.м. в имота.
К. поддържа, че въззивното решение е неправилно, поради необоснованост, материална незаконосъобразност и нарушение на процесуалния закон. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, касаторката визира хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос от значение за изхода на делото, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Посоченият правен въпрос е – налице ли е обедняване на ищцата, изразяващо се в разликата в стойността на притежаваната от нея идеална част от мястото по пазарни цени, при положение, че същото е застроено и обектите са прехвърлени на трети лица от ответното дружество и тя фактически притежава само „голата” собственост и като ощетено лице не е ли нейно правото да прецени по кой ред да потърси защита на правата си – да атакува договорите, с които са извършени разпоредителните действия и са основание да направят преобретателите собственици, или да потърси обезщетение по пътя на неоснователното обогатяване.
Ответниците по касационната жалба В. Б. В. от [населено място] и [фирма] [населено място], чрез пълномощника си адв. С. И. от АК-С. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорват жалбата и изразяват становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Столична община не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена над 5000 лв. и е депозирана в срока по чл. 283 ГПК.
За да отхвърли предявеният иск с правно основание чл. 59 ЗЗД като неоснователен, въззивният съд е приел, че не са налице трите елемента от фактическия състав на тази правна норма, при условията на кумулативност, а именно – обедняване на ищеца; обогатяване на ответника под формата на реално увеличение на имуществото му или под формата на спестяване на разходи, които нормално би направил, както и липса на правно основание за имотното разместване. От установените по делото факти съдът е приел, че ищцата е собственик на 26% идеални части от мястото, върху което е построена сградата, поради което Столична община не е могла валидно да учреди на В. В. в качеството му на ЕТ право на строеж върху тези 26% идеални части от мястото, тъй като общината не е била техен собственик. Ето защо с построяване на сградата – най-късно към 22.06.2001 г., съгласно приетото разрешение за ползване, по силата на чл. 92 ЗС ищцата е станала собственик по приращение на 26% идеални части от построената в имота четириетажна жилищна сграда, а продажбата на отделните обекти на трети лица не е имала вещно-транслативен ефект по отношение на собствените й идеални части, тъй като продавачът не е бил техен собственик. Ето защо съдът е приел, че с построяването на сградата в процесния имот ищцата не е обедняла, а се е обогатила, тъй като стойността на имота се е увеличила.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В конкретния случай като основание за допускане до касация на въззивното решение се сочи хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Във връзка със заявеното основание за допускане до касация настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че в случая не е налице критерият за селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Това е така, тъй като разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Изложението не съдържа такъв правен въпрос, отнесен към хипотезите на приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. К. съд не може от данните по делото да изведе правния въпрос от значение на изхода на спора без да упражни служебното начало във вреда на другата страна – ТР № 1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1. В заключение липсата на такъв правен въпрос, който да определя рамките, в които Върховният касационен съд селектира касационните жалби, съобразно критериите на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК по допускане на касационно обжалване, е основание обжалваното решение да не се допусне до касационен контрол. В тази връзка поставеният правен въпрос в изложението е по съществото на спора, а проверката за законосъобразност на обжалваното решение, включително и преценката на поставения от касаторката въпрос, свързан с обосноваността на обжалваното въззивно решение, не може да се извърши в рамките на тази селекция. Твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Вън от това, на основание разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т.е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая жалбоподателката само е посочила това основание, но не се е позовала нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон. Тези предпоставки не са налице, тъй като нормата на чл. 59 ЗЗД е ясна и не се нуждае от тълкуване, а по приложението й има установена задължителна практика на ВКС, която се отнася и до субсидиарния характер на този иск, а именно, че правото на иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД възниква, когато ищецът не разполага с друг иск, с който да може да се защити.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на спора, на ответниците по жалбата В. Б. В. от [населено място] и [фирма] [населено място] не следва да се присъдят разноски за касационното производство, тъй като липсват данни такива да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 21.12.2012 г., постановено по в.гр.д. № 555 по описа за 2012 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-Д въззивен състав, по касационна жалба с вх. № 18038/15.02.2013 г. на Ц. Б. М. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: