О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 460
гр. София, 11.07.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т.д. N 3029 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Министерство на труда и социалната политика срещу решение № 2035 от 30.07.2018г. по в.т.д. № 6618 / 2017г. на Апелативен съд – София в частта, в която, след частична отмяна на решение № 1915 от 13.10.2017г. по т.д.№ 6043/2013 г. на Софийския градски съд, е уважен предявеният от [община] срещу МТСП иск с правно основание чл. 285, предл. първо от ЗЗД за сумата от 173 518,07 лева, представляваща главница, дължима по чл.7 от меморандум от 03.02.2009 г, която общината е осъдена да заплати на „Пътно строителство“ АД с влязло в сила решение от 13.12.2012г. по т.д. № 86/ 2012г. на Окръжен съд – Добрич, като на жалбоподателя са възложени и разноските, направени в първоинстанционното производство за заплатена държавна такса в размер на 9205.31 лева и за експертиза от 179.07 лв., както и разноските пред въззивната инстанция за заплатена държавна такса по въззивната жалба в размер на 3107.22 лева, и в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение за уважаване на иска по чл. 82 ЗЗД за сумата от 56 620,76 лева, представляваща обезщетение за вредите от неизпълнение на задължението по чл.7 от меморандум за разбирателство, подписан на 3.02.2009г., изразяващи се в заплатени от общината на „Пътно строителство“ АД в изпълнение на решение от 13.12.2012г. по т.д.№ 86/2012г. на Окръжен съд – Добрич суми и представляваща сбор от тях, а именно : сумата от 26 663,28 лева – законна лихва за периода от 5.10.2009г. до 26.03.2012г., съдебни разноски от 8 007.25 лева, част от законната лихва от 26.03.2012г. в размер на 16 605,43 лева и адвокатско възнаграждение от 5 344,80 лева, ведно със законната лихва от 9.10.2013 г. до окончателното ? изплащане.
Касаторът атакува въззивното решение като неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Посочено е, че в настоящия случай [община] е била задължена на две основания да извърши плащане по Акт № 1 за действително извършени видове СМР/ССР/КРР към 10.09.2009г. – на собствено основание, като страна по договора за изработка и по силата на чл.23 ЗЗД, като обезщетение за неизпълнение на обещано действие на трето лице – МТСП. Като не е изпълнила това свое задължение, с противоправното си поведение общината е станала причина за завеждане на иска, предмет на гр.д.№ 86/2012г. на ОС, по което е осъдена с влязло в сила решение да заплати сумата от 173 518.07 лева, представляваща дължимото възнаграждение по договора за СМР, ведно със законната лихва за забава, както и общо сумата от 56 620.76 лева, представляваща сбор от обезщетение за забавено изпълнение при заплащане на паричното задължение по договора за СМР, съдебно-деловодни разноски и адвокатски хонорар. Счита, че обжалваното решение е очевидно неправилно, тъй като намира мотивите на решението за вътрешно противоречиви и объркващи. Поддържа, че общината няма законово и договорно основание да иска плащане по силата на меморандума директно за себе си. Същевременно общината не е представила доказателства, че е заплатила сумата по иска, за да са налице основания за регрес. Претендира разноски за въззивно и касационно производство.
Ответникът в производството и ищец по делото, [община], счита, че не са налице сочените основания за допускане на касационен контрол, а при евентуалност се позовава и на неоснователност на жалбата. Претендира направените за настоящата инстанция разноски.
Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивната инстаниция е приела за безспорно между страните по делото и установено от събраните доказателства, че на 3.02.2009г. между [община] и Министерството на труда и социалната политика е подписан т.нар. „Меморандум за разбирателство“ за уреждане на отношенията им във връзка с реализацията на обект „Реконструкция и рехабититация на алейна мрежа на „Градски парк“, [населено място]“. Съгласно чл.1, ат.1 от меморандума, общината участва в проекта с „финансов принос“ в размер на 142 001 лева, които тя се е задължила да предостави, а министерството се е задължило да финансира дейностите в полза на получателя на финансирането, със сумата от 99 992 лева. По този начин общият бюджет на проекта по мярка 01 „Подобряване на градската среда“ е в размер на 241 993 лева, от които сумата от 217 794 лева е предназначена за изпълнението на СМР/СРР/ КРР, а сумата от 24 199 лева – за провеждане на професионално обучение на безработни и за организация и изпълнение на проекта (втората сума е извън предмета на делото). Съгласно чл.7 от меморандума, плащанията по сключените договори за строителство между получателя на финансирането – [община] и изпълнителя на строително-монтажните и ремонтни работи се осъществяват от Министерството на труда и социалната политика. В чл.13, ал.2 е предвидено право на МТСП „да оттегли едностранно финансирането си“ при неизпълнение на задълженията на общината, поети с меморандума. Видно от представеното по делото преводно нареждане, на 23.02.2009г. общината е заплатила по сметката на министерството уговорената в чл.1, ал.1 от меморандума сума в размер на 142 001 лева, представляваща нейния „финансов принос“ за реализацията на проекта. Безспорно е между страните, а по делото не са и представени доказателства в противния смисъл, че строително-монтажните работи, предмет на договора от 11.05.2009г. са изпълнени в уговорения обем и качество, както и че министерството не е упражнило преобразуващото си право „да оттегли“ едностранно финансирането си.
С договор „за СМР“ № 2009/01 от 11.05.2009 г., [община] е възложила на изпълнителя „Пътно строителство“ АД, [населено място], определен чрез процедура по реда на Наредбата за възлагане на малки обществени поръчки, извършването на строително-монтажни работи на обект „Ре-конструкция и рехабилитация на алейна мрежа на „Градски парк“, [населено място]“, по одобрени инвестиционни проекти и в съответствие с приетата оферта и конкурсните документи – неразделна част от договора, на обща стойност от 181 061.12 лева без ДДС, а с ДДС – 217 273.34 лева, която е в рамките на уговорения в чл.1 от меморандума размер на финансирането. В преамбюла на договора е посочено, че той се сключва съгласно меморандума за разбирателство от 3.02.2009 г., подписан между общината и МТСП. Същевременно, в клаузите на чл.4 и чл.5 от договора е уговорено, всички разплащания по него да бъдат извършвани от Министерството на труда и социалната политика, макар то да не е страна по договора за изработка.
С решение от 13.12.2012г., постановено по т.д.№ 86/12г. на Окръжен съд – Добрич, [община] е осъдена да заплати на изпълнителя „Пътно строителство“АД сумата от 173 518.07 лева, представляваща възнаграждение за извършени строително-монтажни работи по договор № 2009/01 от 11.05.2009г., ведно със законната лихва върху главницата от 26.03.2012г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 26 663.28 лева, представляваща обезщетение за забавено изпълнение при заплащането на паричното задължение по договора (лихва за забава за периода от 6.10.2009г. до 26.03.2012г.), деловодни разноски за държавна такса в размер на 8007.25 лева и адвокатско възнаграждение от 5 344.80 лева. Установено е от представеното по делото платежно нареждане, че на 8.08.2013г. в изпълнение на горното решение [община] е заплатила на „Пътно строителство АД сумата от 26 663.28 лева (мораторна лихва за споменатия период), присъдените с него разноски, съответно от 8007.25 лева и адвокатско възнаграждение от 5 344.80 лева, както и законна лихва по чл.214, ал.2 от ГПК от 26.03.2012г. в размер на 16 605.43 лева.
С писмо изх.№ РД-01-5253 / 5.05.2010г. Министерството на труда и социалната политика е уведомило адресатите, между които и [община], че министерството има задължения към фирми- изпълнители за надлежно извършени и отчетени през 2009г. дейности по проект „Красива България“ на база сключени меморандуми, споразумения и последващи договори, които са възникнали и начислени до 31.12.2009 г. и не са погасени към 31.03.2010 г. Посочено е, че с решение № 197/8.04.2010 г. на Министерски съвет е приет механизъм за уреждане на задълженията по републиканския бюджет, като всеки изпълнител по сключен договор през 2009 г. в срок до 30.09.2010 г. може да подаде заявление по образец до МТСП, с което изразява съгласие за прехвърляне на своите вземания. Представено е и писмо от 23.07.2010 г., с което изпълнителят „Пътно строителство“АД е уведомен, че може да подаде заявление за прехвърляне на вземанията си по договора на „Българска банка за развитие“ АД в срок до 30.09.2010 г., съгласно РМС № 197/2010 г. По делото няма данни, а не се и твърди изпълнителят да е цедирал вземанията си по този ред.
В мотивната част на атакуваното решение е посочено, че отношенията между министерството и общината във връзка с финансирането и изпълнението на проекта, се уреждат от подписания между тях на 3.02.2009г. меморандум за разбирателство. Съгласно клаузите на чл.1, ал.1 и ал.2, във връзка с чл.5 и чл.6 от който, общината като „получател на финансирането“ се е задължила да осигури част от средствата по проекта, в размер на 142 001 лева и да ги преведе по сметката на МТСП в БНБ, а последното да го съфинансира със сумата от 99 992 лева, като делегира на общината, в качеството на „изпълняваща институция“ по проекта, да сключи по реда на Закона за обществените поръчки договор с изпълнител за извършването на тези строителни работи, с което тя придобива качеството на възложител, по смисъла на ЗОбП и на ЗУТ, отговорен за тяхното качественото и срочно изпълнение, както и за осъществяването на строителен надзор и технически контрол при извършването им. В тази част меморандумът е източник на мандатно отношение по договор за поръчка, по силата на което министерството- мандант (доверител) възлага на общината- мандатар (довереник) последващото сключване на договор за изработка, по смисъла на чл.258 и следв. от ЗЗД, но по специалния ред на ЗОбП и актовете по прилагането му, като му възлага и отговорността за тяхното качествено и срочно изпълнение. Съобразил е клаузата на чл.7 от меморандума, с която изрично е уговорено, че всички плащания по сключените от общината договори за строителство с изпълнителя на строителните работи се осъществяват от МТСП, макар то да не е страна по тях. След анализ на формираната по реда на чл.290 от ГПК съдебна практика, обективирана в решение № 92 от 01.09.2014 г. по т. д. № 83/2013 г. на ВКС, I т. о. и нормата на чл. 5 от РМС № 197 от 8.04.2010 г., съдът е достигнал до извода, че носител на задължението за заплащане на възнаграждението, дължимо за изпълнените работи е МТСП, което следва и от изричното признание, съдържащо се в писмото от 5.05.2010г., че именно министерството има задължения към изпълнителите за надлежно извършени и отчетени през 2009 г. дейности по проект „Красива България“, произтичащи от меморандуми и последващи договори. Приел е, че възприетата в решението на Окръжен съд – Добрич пряка отговорност на [община], като възложител на работите, пред изпълнителя „Пътно строителство“ АД за заплащане на дължимото за тях възнаграждение, не изключва отговорността на МТСП, нито е отречена с него, доколкото в съобразителната му част изрично е посочено, че отношенията между общината и министерството следва да се уредят въз основа на постигнатото между тях споразумение за начина на финансиране на проекта, обективирано в меморандума.
За да отхвърли иска за сумата от 173 518,07 лева, представляваща възнаграждението, което [община] е осъдена да заплати на изпълнителя на работите „Пътно строителство“ АД с решението на Добричкия окръжен съд, съставът на Софийския градски съд е приел, че по силата на чл. 7 от меморандума, общината няма право да иска плащане по силата на договора директно за себе си, както и че по делото липсват доказателства, тя да е заплатила претендираната от министерството сума на кредитора по договора за изработка. Това становище не е споделено от въззивния състав, който е заключил, че отношенията между страните по меморандума се уреждат на плоскостта на договора за поръчка, поради което следва да намери приложение нормата на чл. 285 ЗЗД, която вменява в задължение на доверителя при поискване: 1/ да достави на довереника средствата, които са необходими за изпълнение на поръчката, и 2/ да му заплати направените разноски заедно с лихвите и вредите, които е претърпял във връзка с изпълнението на поръчката. Посочено е, че за снабдяването на довереника с необходимите за изпълнение на поръчката средства, при условията на първата хипотеза на чл.285 от ЗЗД, не е необходимо той да ги е заплатил на кредитора по изпълнителната сделка – достатъчно е, те да са установени по основание и размер. Довереникът може да иска от доверителя, както авансовото му снабдяване с тези средства, така и те да му бъдат заплатени, за да изпълни задълженията си по вече сключената с третото лице изпълнителна сделка, за която е поел задължение по силата на мандатното правоотношение, включително и когато като страна по нея по иск за реално изпълнение довереникът е осъден да заплати сума до размера на тези средства на третото лице – страна по тази сделка, уговорена като насрещна престация по нея. Във всички етапи от изпълнението на несъвършения двустранен договор за поръчка довереникът може да иска от доверителя снабдяването му с тези средства, без да е необходимо преди това да е финансирал със свои средства неговото изпълнение ( макар че такова частично финансиране в случая е налице, доколкото въз основа на чл. 1 и чл. 2 от меморандума общината -довереник е превела по сметката на министерството сумата, уговорена като нейн финансов принос ). Предвид изложеното, апелативният състав е отменил обжалваното първостепенно решение в частта, в която искът за сумата от 173 518,07 лева е отхвърлен, като го е уважил с определена правна квалификация по чл. 285, ал.1, предл. първо от ЗЗД, във връзка с чл.266, ал.1 от ЗЗД.
Въззивната инстанция е приела, че със заплащането на изпълнителя на строителните работи на присъдените суми за мораторна лихва и разноски по делото от общината, като довереник по мандатното отношение с министерството – доверител, ищецът е претърпяла вреди, свързани с изпълнението на поръчката, под формата на ефективно намаление на нейното имущество, по смисъла на чл.285 ЗЗД, вр. с чл.82 ЗЗД, които подлежат на репариране. Счетено е неоснователно и оплакването на министерството, с позоваване на чл.83 ЗЗД, в смисъл, че общината е могла да избегне настъпването на вредите, респ. предявяването на иска по чл.266, ал.1 от ЗЗД от страна на изпълнителя на строителните работи, като му заплати дължимото по договора от 11.05.2009 г. възнаграждение. Изложени са съображения, че като довереник по създаденото с меморандума от 3.02.2009г. мандатно отношение, който добросъвестно е превел на МТСП сумата, съставляваща собствения му принос за реализация на проекта, и при изрично предвидено, както в меморандума, така и в договора за строителство задължение на министерството да извършва разплащанията по него с избрания изпълнител, на общината не може да се вмени задължение да погаси със собствени средства задължението на министерството – доверител, поето с изпълнителната сделка, доколкото такова изискване надхвърля обема на дължимата грижа.
Счетено е за неоснователно и възражението на касатора, че изпълнителят на СМР не се е отзовал на поканата на МТСП, съдържаща се в цитираното писмо от 23.07.2010 г., да прехвърли своите вземания по договора с общината в срок до 30.09. 2010г., съобразно приетия с Решение № 197/2010 г. на Министерския съвет механизъм за разплащане по договори, сключени през 2009г. по проект „Красива България”. Мотивирано е, че позитивната регламентация на факултативен механизъм за удовлетворяване на третото лице – кредитор по вземането за възнаграждение, дължимо за изпълнението на строително – монтажните работи по проекта, цели да способства за получаване на очаквания правен резултат от създадената с договора облигационна връзка, но не прегражда възможността на изпълнителя да ангажира отговорността на страната по материалното правоотношение, от което произтича вземането му, за неговото заплащане.
В приложеното изложение на касационните основания по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните въпроси: „1.1/ Ако изпълнителят по един двустранен договор се е задължил за очертания в договора резултат единствено пред поръчващия, а задължението за плащане е уговорено да бъде извършено от трето, неучастващо в сделката лице, какъв е характерът на правоотношението между тази страна и третото лице, както и какъв е характерът на уговорката за заплащане на цената от трето, неучастващо в сделката лице?; 1.2/ Има ли изрично съгласие на кредитора по чл.102, ал.1 ЗЗД трето лице да замести длъжника, ако във встъпителната част на договора, от който произтича дълга, като едно от основанията за сключването му само е цитиран договор между длъжника и третото лице?” Касаторът се позова на наличие на предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл. последно ГПК, като цитира следната съдебна практика: решение № 166/22.12.2009г. по т.д. № 346/2009г. на І т.о. на ВКС, решение № 92/01.09.2014г. по т.д. № 83/2013г. на ВКС.
Настоящият състав на Търговска колегия, Второ отделение, приема, че не са налице сочените основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, предвид следното:
Първият формулиран въпрос не е обуславящ за изхода на спора, който е предпоставен от извода на съда относно характера на подписания между страните по делото меморандум, като е прието, че същият има характер на договор за поръчка, а сключеният договор между общината и изпълнителя на СМР се явява изпълнителна сделка по поръчката. Във връзка с тези изводи на съда касаторът не е поставил въпрос, който с оглед диспозитивното начало в процеса, не може да бъде формулиран служебно от съда. Общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК не е налице и спрямо втория въпрос. Той, от една страна, е некоректно формулиран, тъй като въззивната инстанция се е позовала и на конкретни клаузи от договора за изработка, в които се предвижда плащането да се извърши от министерството, независимо че не е страна по този договор, а не на простото цитиране на меморандума в договора за изработка. От друга страна, независимо, че апелативният съд е обсъдил в мотивите на решението си приложението на чл. 102 ЗЗД, това не е обусловило изхода на делото, доколкото крайният извод, до който е стигнал съдът, е за наличие на мандантно правоотношение между страните по настоящото дело и сключена във връзка с него изпълнителна сделка, на плоскостта на които е разрешен спорът.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивното решение не е постановено, нито в явно нарушение на закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика
Предвид изхода на делото, на ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски по чл. 78, ал.8 ГПК в размер на 100 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2035 от 30.07.2018г., по в.т.д. № 6618 / 2017г. на Апелативен съд – София в обжалваната част.
ОСЪЖДА Министерство на труда и социалната политика, [населено място], [улица], да заплати на [община], основание чл.78, ал.8 ГПК, сумата от 100 лева – разноски за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.