О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 460
гр. София, 15.06.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, ВТОРО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на трети февруари през две хиляди шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ЙОНКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
изслуша докладваното от съдия Галина Иванова т.д. 982 по описа за 2015 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Д. С. К., малолетна, представлявана от майка си В. С. З.-К., Е. К. Р., Н. А. Р., Н. Г. З. и С. В. З. обжалват решение № 983 от 18.05.2014 г., постановено по в.гр.д. 3602/13 г., Апелативен съд – София в частта, с която се отменя първоинстанционното решение и вместо него частично са отхвърлени исковете им за присъждане на неимуществени вреди. С въззивното решение Софийски апелативен съд е отменил решение № 3629/20.05.2013 г. по гр.д. 9032/11 г. по описа на Софийски градски съд в частите, с които сдружение „Националното бюро на българските автомобилни застрахователи“ е осъдено да заплати в полза на Д. С. З. с имена към момента на постановяване на съдебното решение на Софийски апелативен съд Д. С. К., представлявана от своята майка и законна представителка В. С. З. – К., обезщетение за неимуществени вреди поради смъртта на родителите й М. Н. Р.-З. и С. С. З. за сумата над 140 000 лв; в полза на Е. К. Р. – обезщетение за неимуществени вреди – страдания поради смъртта на дъщеря й М. Н. Р. – З., за сумата над 70 000 лв, на Н. А. Р. обезщетение за неимуществени вреди – страдания поради смъртта на дъщеря му М. Н. Р. – З. над сумата от 70 000 лв; на Н. Г. З. – обезщетение за неимуществени вреди – страдания от смъртта на сина й С. С. З. над сумата от 70 000 лв и на С. В. З. – обезщетение за неимуществени вреди – страдания от смъртта на сина му С. С. З. за сумата над 70 000 лв, както и в частта, с която съдът е присъдил в полза на ищците разноски по делото, а с определение № 13 109 /09.07.2013 г. е отказал на основание чл. 248 от ГПК да измени решението си в частта за разноските. След отмяна на решението на Софийски градски съд, Софийски апелативен съд е отхвърлил като недоказани исковете с правно основание чл. 226 от КЗ вр. чл. 282, ал. 3 КЗ, предявени срещу сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ от Д. С. З., с имена към момента на постановяване на решението от САС Д. С. К., представлявана от своята майка и законна представителка В. С. З. – К., за разликата между 140 000 лв и 177 191,90 лв, от Е. К. Р. за разликата между 70 000 лв и 84 876,75 лв, от Н. А. Р. за разликата между 70 000 и 84 876,75 лв, от Н. Г. З. за разликата между 70 000 лв и 84876,75 лв и от С. В. З. за разликата между 70 000 лв и 84 876,75 лв. На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Софийски апелативен съд е осъдил сдружение „Националното бюро на българските автомобилни застрахователи“ да заплати на Д. С. З., с имена към момента на постановяване на съдебното решение от САС Д. С. К., представлявана от своята майка и законна представителка В. С. З. – К., сторените по делото разноски пред СГС в размер на 11 771,51 лв и на всеки от ищците, разноски за производството пред СГС в размер на 2 800 лв и на основание чл. 78, ал. 3 и 4 от ГПК съобразно отхвърлителните диспозитиви ищците да заплатят на сдружение „Националното бюро на българските автомобилни застрахователи“ сумата от 1 960,93 лв разноски в производството пред САС и СГС.
В касационната жалба се сочи, че касаторката Д. С. К. към настоящия момент е с променени имена Д. С. З..
Д. С. З. чрез своята майка В. С. З. – К. обжалва решението за разликата между 140 000 лв и 177 191,90 лв, обезщетение за неимуществени вреди.
Е. К. Р. обжалва същото решение за разликата между 70 000 лви 84 876,75 лв, обезщетение за неимуществени вреди.
Н. А. Р. обжалва за разликата между 70 000 лв и 84 876,75 лв – обезщетение за неимуществени вреди.
Н. Г. З. за разликата между 70 000 лв и 84 876,75 лв. – обезщетение за неимуществени вреди.
С. В. З. за разликата между 70 000 лв и 84 876,75 лв. В частта за разноските решението се обжалва от всички.
Считат, че решението е неправилно поради неточно приложения критерий за справедливост. Позовават се на решение № 189 от 4.7.2012 г. по т.д. 634/10 г. Твърдят, че общият размер на исканото обезщетение бил далеч под покритието на застрахователния лимит по валидни сертификати за „Зелена карта“, а така също и далеч под минималните застрахователни суми по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“, определени в § 27, ал. 1, т. 1, б. Б от Кодекса за застраховането в сила към датата на увреждането 17.01.2010 г. А съгласно посочената норма от 01.01.2010 г. лимитите били за всяко събитие при едно пострадало лице до 1 000 000 лв, а за всяко събитие при две или повече пострадали лица 5 000 000 лв. Позовава се на чл. 9, глава 3 от Директива 2009/103/ЕО от 16.09.2009 г. съгласно преамбюла, на която „на пострадалите при произшествия с МПС да се гарантира съпоставимо третиране, независимо от това къде в общността е настъпило произшествието.“
Изводите на въззивния съд били в противоречие с ППВС 4/1968 г., решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. 795/08 г, решение № 66 от 03.07.2012 г. по т.д. 619/11 г, както и надлежно публикувано решение № 95 от 24.102.12 г. по т.д. 916/11 г. на ВКС, І ТО.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновава приложението на чл. 280, ал. 1 т. 1 от ГПК и сочи следните въпроси, които според него са разрешени от въззивния съд:
· При наличие на законовите предпоставки за ангажиране на пряката отговорност на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“, застрахователната сума по нея следва ли да се има предвид като един от критериите за решението на съда по приложението на чл. 52 ЗЗД. Според жалбоподателите като не е взел предвид посочения критерий, не бил дал решение по въпроса и така се разграничил и допуснал противоречие с решения на ВКС и съставляващи поради това задължителна по смисъла на ТР 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС практика – решение № 83 от 06.07.2009 г. по т.д. 795/2008 г. на ІІ ТО на ВКС и решение № 1 от 26.03.2012 г. по т.д. 299/2011 г. на ІІ ТО на ВКС.
· След като влязлата в сила присъда е задължителна за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието само относно това дали е извършено, неговата противправност и виновност на дееца и макар имуществените вреди да са били елемент от състава на престъпното деяние, след като в наказателното производство не е бил предявен граждански иск от пострадалия спрямо прекия причинител на вредите, има ли или няма пречка да се установи размер на имуществените вреди, различен от този по присъдата. Сочи противоречие с определение № 728 от 05.05.2011 г. на ВКС по т.д. 368/10 г., І ТО, на ВКС.
Ответникът по касационната жалба сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, [населено място] счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.
По първия въпрос, посочен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, ответникът сочи, че той не е застраховател, а сдружение с нестопанска цел, имащо качеството на Национално представително бюро по смисъла на Вътрешните правила на Съвета на бюрата – [населено място] – чл. 282, ал. 3 от КЗ. А освен това така формулираният въпрос не е обусловил решаващите изводи на съда, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос. Размерът на обезщетението бил определен от Софийски апелативен съд на база изключително подробни и изчерпателни мотиви, в които пълно и всестранно били обсъдени всички обстоятелства, имащи отношение към справедливия размер на обезщетението в конкретния случай. Обсъдени били изключително детайлно събраните доказателства, имащи отношение към размера на обезщетението. Съдът бил отчел възрастта на загиналите и на ищците. Отчел бил и необратимостта на загубата и обстоятелството, че към скръбта на изгубеното дете за всяка двойка родители се прибавя изживяване на трагизма поради смъртта на съпруга на детето им и тежкото състояние на тяхното внуче, лишено от двамата си родители в младенческа възраст. По отношение на детето Д. е отчето, че то е било очевидец на катастрофата и въздействието, оказано върху него от този факт. Обсъдена е подробно и възприето изцяло заключението на приетата по делото съдебно-психиатрична експертиза.
Очертаните от Софийски апелативен съд обстоятелства характеризирали пълно и всестранно вида и степента на търпените от ищците неимуществени вреди и въз основа на тях съдът бил определил справедливия размер на обезщетенията на 300 000 лв за детето и на по 120 000 лв за всеки един от родителите. По такъв начин общият размер на приетите за справедливи обезщетения от смъртта на М. и С. З. възлиза на 780 000 лв.
Сочи, че минималните застрахователни суми и лимитите по процесната „Зелена карта“ са едно и също нещо. М. застрахователен сертификат „Зелена карта“ се приравнява на местна застраховка във всяка държава, за която сертификатът е валиден.
По втория формулиран въпрос, ответникът счита, че е изцяло неотносим към предмета на делото, не е свързан с него и не е решаван от въззивния съд. Имуществените вреди изобщо не са предмет на делото, нито по аналогия, при която размерът на неимуществените вреди – предмет на настоящето дело, да са елемент от състава на процесното престъпно деяние. Отделно от това формулираният въпрос касае случай, в който наказателното производство не е бил предявен граждански иск, докато в процесния случай граждански иск за процесните неимуществени вреди е бил предявен от ищците срещу водача, нещо повече – този граждански иск е приключил със спогодба между ищците и деликвента, от което е видно, че те самите считат за справедлив и достатъчен спогодения размер на обезщетенията. Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ като дължащ обезщетение съобразно условията на застраховката, не може да дължи повече, отколкото дължи застрахованият и то по силата на споразумение с увредените лица – ищци в настоящето производство. Определението, на което се позовавали касаторите не представлява задължителна практика по смисъла на чл. 280, ал.1 , т. 1 от ВКС.
Съществувало противоречие между твърденията на ищците, с които е сезиран съдът и оплакванията в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване според ответника по касационната жалба. Твърденията на ищците са, че исковите суми представляват неизплатени главници по изпълнителните листове, издадени в наказателното производство. Самата искова претенция се базира на тезата, че сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ дължало безусловно присъдените срещу водача суми, като се правят оплаквания, че ответникът не е признал тези суми в пълен размер. В разрез с така предявения иск, се правят оплаквания, че Софийски апелативен съд бил се ограничил до присъдените в наказателното производство суми, което е незаконосъобразно и несъстоятелно от страна на ищците с оглед диспозитивното начало в гражданския процес.
Отбелязва, че в решението на САС тезата на ищците за погасяване на задължението в поредност лихви – главница не е възприета от съда с оглед разпоредбите на чл. 86 и 76 от ЗЗД, но в тази част то не е обжалвано от ищците с доводи в касационната жалба. В този смисъл изобщо оплакването по втория въпрос било недопустимо.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл. 280, ал. 1 от ГПК намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена от надлежни страни в срока по чл. 283 от ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Софийски апелативен съд по въззивна жалба на сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ срещу решението на Софийски градски съд по исковете на Д. С. З., Е. Р., Н. А. Р., Н. Г. З. и С. В. З. срещу сдружение „Националното бюро на българските автомобилни застрахователи“ за заплащане на суми, представляващи остатък от сума, обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на родителите на Д., М. Н. Р. – З. и С. С. З. е приел, че ответникът е представител на застрахователя по уреждане отношенията във връзка със сключените застраховки „зелена карта“ и искът е с правно основание чл. 226 от КЗ във връзка с чл. 282, ал. 3 от КЗ.
Обосновал е допустимост на иска по направеното възражение за наличие на осъждане на прекия причинител на уврежданията като се е позовал на тълкувателно решение № 2/2012 г. на О. на ВКС и е приел, че е налице правен интерес от предявяване на иска срещу застрахователя, поел риска по гражданска отговорност на деликвента. Приел е, че липсват плащания от водача на автомобила, с който е причинено пътно-транспортно произшествие, както и че той има изключителна вина за причиняване на вредите на ищците в процесното пътно-транспортно произшествие, при което са загинали лицата М. Н. Р.-З. и С. С. З., родители на малолетната Д. С. К. и деца на Е. Р. и Н. Р., и Н. Г. З. и С. В. З.. Също така в хода на процеса въззивният съд е установил, че ответникът на основание застрахователно правоотношение по системата „зелена карта“ относно управлявания от прекия причинител на вредите Ю. Хаял автомобил, е платил на пострадалите обезщетение в размери 160 000 лв за Д. З. К. и по 50 000 лв на всеки от другите ищци.
С оглед събраните по делото устни доказателства Софийски апелативен съд е приел, че обезщетенията, дължими на всеки от ищците – родители на загиналите в катастрофата са по 120 000 лв, а за детето Д. 300 000 лв. Заплатените от ответника суми следва да се приспаднат от дължимите обезщетения и да се присъди разликата за Д. 140 000 лв, а за останалите ищци по 70 000 лв. След като е изложил мотиви за настъпилите неимуществени вреди за всеки от ищците, както и е приел, че обезщетенията са адекватни на справедливия еквивалент на действителните им страдания, въззивният съд е приел, че обезщетенията, определени от първоинстанционния съд са завишени и е отменил решението за разликата над определените от него размери като е отхвърлил исковете частично.
Допускането на касационно обжалва предпоставя с въззивното решение да е разрешен материалноправен или процесуалноправен въпрос (чл. 280, ал.1 от ГПК), по отношение на който са осъществени някои от допълнителните изисквания на т. 1 – т. 3, чл. 280 ГПК. Според задължителните указания в т. 1 от ТР 1 /19.2.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос, разрешен с обжалваното решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Освен това за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, с оглед диспозитивното начало в гражданския процес, на основание чл. 6 от ГПК и разясненията в т. 1 от тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е необходимо касаторът да е посочил разрешения от въззивния съд въпрос, включен в предмета на спора и обусловил изводите на съда. Без посочване на точен и конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, съдът не може да разглежда въззивното решение, тъй като е критерий за селектиране на касационните жалби в производството по чл. 288 от ГПК.
При наличието на тези кумулативни предпоставки, обуславящи общото основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол и с оглед разясненията в т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, следва да са налице и допълнително сочени от касатора предпоставки, а именно както е посочено в настоящия случай противоречие с практиката на Върховния касационен съд – чл. 280, ал. 1 т. 1 от ГПК, при наличието на което противоречие ще се прояви общото основание за допускане на касационно обжалване – разрешеният правен въпрос, от значение за изхода на конкретното дело.
При преценка на така посочените кумулативни изисквания на закона, настоящият съдебен състав намира, че от данните по делото се установява, че въззивният съд е разрешил въпроса за законовите предпоставки за ангажиране на отговорността на основание застраховка по система „зелена карта“, която е отговорност на застрахователя, като по силата на закона чл. 284 вр. чл. 282 от КЗ от 2005 г. Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ отговаря спрямо увредените лица на основание задължителната застраховка гражданска отговорност на водачите на автомобили. След така направената преценка и на основание отговорността на застрахователя, въззивният съд е определил размера на следващите се обезщетения като е приспаднал от тях сумите, които вече са изплатени като обезщетения на касаторите от ответника. Съдът подробно е изложил мотиви за критериите, при които определя размера на обезщетенията. Въпреки посочването на въпроса, разрешен от въззивния съд, не е налице допълнителното основание, сочено от касатора, а именно противоречие с практиката на Върховния касационен съд, така както е обоснована от касаторите. Подробното излагане на мотиви относно вида и размера на вредите сочи, че въззивният съд е определил обезщетението, използвайки критериите на чл. 52 от ЗЗД. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от задължителните указания в ППВС № 4/1968 г. и от формираната по реда на чл. 290 от ГПК задължителна практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, изразена в мотивите на решенията: решение № 202 от 16.01.2013 г. по т.д. 705/11 г. на ІІ ТО на ВКС решения № 25 от 17.03.2010 г. по т.д. 211/2009 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 206 от 12.03.2010 г. по т.д. 35/2009 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 177 от 27.10.2009 по т.д. 14/2009 г. на ІІ ТО на ВКС според, които вложеното от законодателя в понятието справедливост като критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане не е абстрактно, а се проявява в конкретните обстоятелства, начин на извършване на увреждането, физически и психологически последици от увреждането за увредените лица, перспективи от увреждането. Освен това трайната съдебна практика, изразена в решение № 317/1.7.2011 г. по гр.д. 1553/2010 г. на IV ГО, решение № 407 от 26.05.2010 г. по гр.д. 1273/2009 г. на III ГО, решение № 140 от 24.07.2013 г. по гр.д. 1328/12 г. на III ГО, решение № 302/04.10.2011 г. по гр.д. 78/2011 г. на IV ГО, решение № 51/13.02.2012 г. по гр.д. 465/2011 г. на I ГО определя като част от критериите за определяне на обезщетение по справедливост отчитане на икономическата конюнктура в страната, израз на която са ежегодно нарастващите нива на покритие на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В мотивите към решението съдът подробно е посочил видът на вредите, начинът на тяхното получаване, необратимостта на увреждането и липсата на всякаква възможност за отстраняването му, както и тенденциите за отражение на вредите върху живота на родителите, загубили децата си и детето, което е било свидетел на смъртта на родителите си и е дало отражение върху перспективите в целия му живот в психично, емоционално и битово отношение. Загубата на родителите е едно от най-тежките увреждания в живота и съдът, основавайки се на експертно заключение е приел, че цялостното развитие на детето в живота, в бъдеще е поставено в риск от социална невградимост и риск от невротични състояния. Така подробно изложените мотиви, отговарят на критериите за справедливост, както са разяснени в т. ІІ от Постановление № 4 от 1968 на Пленума на Върховния съд.
Задължителната съдебна практика, на която се позовава касаторът, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 189 от 04.07.2012 г. е казуално тълкуване като деянието, което е основание за предявяване на претенциите е извършено на 20.11.2007 г., докато деянието, което е част от основанието на разгледания иск пред Софийски градски съд и Софийски апелативен съд, е от 17.01.2010 г. В настоящия случай се разглеждат вредите на ищците, които са изгубили съответно малолетно, много малко дете двамата си родители, съответно останалите ищци като родители -децата си. Това прави несъпоставими двата случая и съдът приема, че няма основание да се разглежда допълнителното основание на посочения от касаторите въпрос противоречие на разглежданото въззивно решение с постоянната задължителна практика на Върховния касационен съд, на основани ечл. 290 от ГПК, обективирана в решение № 189 от 04.07.212 г. по т.д. 634/2010 г., ІІ ТО на ВКС.
Съгласно критериите за определяне на обезщетението по справедливост, въззивният съд в обжалваното съдебно решение, подробно е обосновал защо е определил посочените обезщетения за родителите в размер на по 120 000 лв. В този смисъл въззивният съд не се е отклонил нито от задължителната съдебна практика, постановено по реда на чл. 290 от ГПК, на която касаторите се позовават, нито от тази съдебна практика изразена в Постановление на Пленума на Върховния съд 4/1968 г. Съдът е приспаднал от така определените обезщетения вече платените суми от ответника и поради това е приел, че дължимото обезщетение, за което ответникът отговаря е в размер на по 70 000 лв за всеки от ищците като част от цялото обезщетение от по 120 000 лв за всеки родител, като е отчетено плащането на 50 000 лв. По отношение на детето Д. съдът е приел, че справедливият размер на обезщетението е 300 000 лв. От тях са платени 160 000 лв и е определено, че допълнителната сума за доплащане е 140 000 лв. На практика, съдът отчитайки годината на настъпване на пътно-транспортното произшествие, довело до тежкото и необратимо увреждане на всички ищци, е приел по всички критерии за справедливост – видът на настъпилите неимуществени вреди, връзката между увредените лица и пострадалите, възрастта на починалите и установената връзка на привързаност между родители и деца, обществено икономическите условия. По отношение на малолетното дете Д., е посочил видът на вредите, тяхното отражение върху цялостното изграждане на личността на детето, необратимостта и невъзвратимостта на процесите. Съдът в съответствие със задължителната съдебна практика, на която се е позовал в изложението решение № 83 от 06.07.2009 по т.д. 795/2008 г. на ВКС, ІІ ТО, е приел, че при определяне на справедливия размер трябва да се отчита икономическата конюнктура в страната, израз, на която са ежегодно нарастващите нива на покритие по задължителната застраховка на автомобилистите „Гражданска отговорност.“ Въззивният съд е приел, че релевантни за определянето на обезщетение по справедливост на основание чл. 52 от ЗЗД са икономическите условия към момента на настъпване на вредите. Липсата на подробно обсъждане в мотивите към решението на значението на икономическата конюнктура, включително размерите на лимитите гражданската отговорност, са взети предвид от въззивния съд.
Във въззивното решение съдът е отчел факта, че срещу прекия причинител на увреждането Ю. Хаял е налице приключване на наказателното производство за извършено престъпление от общ характер със споразумение между Прокуратурата и подсъдимия. С това споразумение на касаторите са присъдени обезщетения за причинените им от деянието вреди. Споразумението е представено пред първоинстанционния съд с протокол от 12.07.2010 г. по дело № 20104100200354 на Окръжен съд – [населено място]. С него на касаторите С. В. З., Н. Г. З., Е. К. Р., Н. А. Р. по 120 000 лв, а на малолетната Д. С. З. сумата от 300 000 лв. Това споразумение има характера на влязла в сила присъда, на основание чл. 383, ал. 1 от НПК и е задължително за гражданския съд, разглеждащ последиците от деянието, на основание чл. 300 от ГПК.
Предвид отговорността на ответника, на основание чл. 282, ал. 2 от Кодекса за застраховането от 2005 г, понастоящем отменен, в сила към датата на пътно-транспортно произшествие, следва да се приеме, че той отговаря за настъпилите на територията на Р България вреди по системата „Зелена карта“ когато към ответника в качеството му на Бюро по система „Зелена карта“ е отправено искане за заплащане на обезщетение на основание риска „Гражданска отговорност“. Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ изпълнява функциите на съответния застраховател, издал застраховка „Зелена карта“, която се приравнява на задължителната застраховка „гражданска отговорност“ на територията на Р България. Поради това ще следва да се приеме, че всички правила, важащи за отговорността на застрахователя на основание сключен договор за застраховка гражданска отговорност се прилагат в случая. Поради това следва да се приложи и регламентацията, разяснена в тълкувателно решение № 1/ 2014 г. от 23.12.2015 г. на О. на ВКС, а именно, че обемът на отговорността на отговарящия по застраховка „Гражданска отговорност“, следва да е ограничен до обема на отговорността на деликвента в рамките на застрахователната сума, когато е относно същите вреди. Въззивното решение съответства на това тълкувателно правило и поради това не са налице предпоставките за допускане на касационното му обжалване. В този смисъл обезщетенията за претърпените неимуществени вреди, присъдени от наказателния съд на касаторите, определят и обема на отговорността на ответника. Отговорността на сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ е гаранционно-обезпечителна. Обезщетенията, които въззивният съд е присъдил, отговарят на размера на обезщетенията, за които между деликвента и пострадалите е постигнато съгласие и този размер е одобрен от наказателния съд в полза на касаторите от прекия причинител на вредите. Вредите, които се обезщетяват и в двата случая са еднакви, произтичат от едни и същи факти и размерите на отговорността на прекия причинител, и на сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ не могат да са в различен обем.
По отношение на втория поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпрос, въззивният съд е обсъдил и разрешил спора между касаторите и сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ относно следващите се на касаторите обезщетения за неимуществени вреди, настъпили от смъртта на М. Н. Р. З. и С. С. З., причинена в пътно-транспортно произшествие на 17.01.2010 г. в района на [населено място], посока [населено място], причинено виновно от водач на товарен камион Д. с турска регистрация, Ю. Хаял. Във въззивното производство въпрос за имуществените вреди не е разрешаван съда. Поставеният въпрос относно задължителната сила на присъдата за гражданския съд не е поставян под съмнение изобщо в съдебната практика. Въпросът за размера на следващото се обезщетение за вреди, вече беше посочено по-горе как е разрешен от Върховния касационен съд в тълкувателно решение 1/2014 г. от 23.12.2015 г. на О. на ВКС. Освен това във въззивното производство съдът е приел, че има вече присъдено обезщетение за причинени вреди по предявен граждански иск и отново поставеният в изложението от касаторите втори въпрос, не съответства на разрешения правен въпрос от въззивния съд. Правният въпрос, разрешен от въззивния съд, включен в предмета на спора трябва да е този, който е индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска. В случая касаторите изобщо не са предявили иск за имуществени вреди. Освен това пострадалите са предявили граждански искове в хода на наказателния процес срещу извършителя на противоправното деяние и те са разгледани и уважени, като размерите на обезщетенията за причинените им неимуществени вреди, присъдени в наказателния процес и размерите на обезщетенията, присъдени с процесното въззивно решение, са идентични. Обхватът и размерът на вредите, определени със споразумението в наказателния процес, има обвързващо спрямо застрахователя действие в материалноправно отношение. А доколкото отговорността на сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ е отговорност на основание застраховка „гражданска отговорност“, то това правило се прилага и в отношенията с него. Соченото противоречие на въззивното решение с определение № 728 от 05.05.2011 г. на ВКС по т.д. 368/10 г. на І ТО на ВКС, не може да обуслови допълнителното основание за допускане на касационно обжалване. Постановеното по това дело решение по чл. 290 от ГПК № 22 от 05.05.2011 г. по т.д. 368/10 г., ВКС, І ТО разглежда спор за имуществени вреди, като причината за тези вреди е пътно-транспортно произшествие, при което са причинени вреди и тези вреди са елементи от фактическия състав на престъплението, за което е постановено присъда. Поради липса на идентичност между основанието на предявените искове от касаторите и посоченото съдебно решение настоящият съдебен състав намира, че не е налице допълнителното основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, така както твърдят касаторите.
Липсата на формулиран въпрос относно разрешения материалноправен или процесуалноправен въпрос от въззивния съд или подготвил решението му, както и липсата на посочен въпрос, разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд (чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, разрешаван противоречиво от съдилищата (чл. 280, ал. 1, т. 2) или от значение за точното прилагане на закона (чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК), както и за развитието на правото, обуславят извода, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
По отношение на поставения въпрос от касаторите за приложението на чл. 9 в глава 3 от Директива 2009/103 ЕО от 16.09.2009 г. Върховния касационен съд намира, че норми от директива на Европейския парламент и на Съвета се прилагат директно, ако не са транспонирани точно и в срок (решение на Съда на европейския съюз по делото Van D. и G.), тъй като задължението на държавата за приемане на определени мерки за гарантиране на определени права на частни лица, представляват права на тези лица да получат дължимата защита. Във връзка с това Съдът на Европейския съюз е предвидил, че задължението за резултат от предписанието на директивата обвързва държавите-членки, включително и правораздавателни в рамките на техните компетенции както е посочено в делото F. C-188/89. Цитираната норма на чл. 9 в глава 3 от Директива 2009/103 ЕО от 16.09.2009 г. предвижда задължителна застраховка по отношение на настъпили телесни повреди минималните суми 1 000 000 евро за едно пострадало лице и до 5 000 000 евро за събитие, независимо от броя на пострадалите. Едновременно с това параграф 2 от тази норма предвижда, че държавите членки могат да отсрочат изпълнението на това изискване до 2012 г. като нотифицират Европейската комисия. А независимо от това до края на 2009 г. предвиждат размерите да достигнат до половината от така предвидените размери. В случая лимитите, определени с § 27, ал.1 т. 1 б. Б от Кодекса за застраховането в сила към датата на увреждането 17.01.2010 г. са съобразени с това изискване. Ето защо съдът намира, че така цитираната норма от правото на Европейския съюз, на чието пряко действие се позовават касаторите, няма посоченото от тях съдържание. Преди всичко както се установява от самата норма, срокът за изпълнение на въвеждането на предвидените в нея лимити е 2012 г., т.е. не е налице такова изискване към 2010 г. Изпълнено е предвиденото изискване да бъде въведена ? от тези лимити, следователно няма основание за прилагане на нормата директно, тъй като тя не е лошо транспонирана и не предвижда права, различни от тези, които е предвидил действащия към момента на увреждането Кодекс за застраховането от 2005 г. Въззивният съд при определяне размера на обезщетението, което е изплатено от ответника и което следва да бъде изплатено като дължима разлика е спазил критериите за определяне на обезщетението на основание чл. 52 от ЗЗД, отчитайки като част от критериите икономическата конюнктура към момента на уврежданията на касаторите, част от които са застрахователните лимити определени в Кодекса за застраховане от 2005 г.
Поради това, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване с оглед изхода на производството разноските на касаторите не следва да се присъждат.
По отношение на искането за присъждане на разноски, направено от „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ и представения списък за направените разноски пред касационната инстанция, съдът намира, че са направени разноски за адвокатско възнаграждение. За изплащане на адвокатското възнаграждение са представени фактура, издадена от адвокатско дружество „Д., Г. и съдружници“ и извлечение от банковата сметка за реално плащане на тези разноски от 19 200 лв. Предвид на това, че касационно обжалване не е допуснато, ще следва да се изплати само ? от адвокатското възнаграждение на ответника, тъй като не е проведено изцяло касационно производство или общо сумата от 9 600 лв. Всеки от касаторите съразмерно дължи заплащане на разноски на ответника или както сл