О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 460
София, 16.12.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на 15.10.2014 две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
при секретар
изслуша докладваното от председателя (съдията) ЗЛАТКА РУСЕВА
дело № 5071/2014 година
Производството е по член 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№18264/23.06.2014г.,подадена от Г. Н. С. от [населено място],чрез пълномощника му адвокат Г. З.,против решение №590/17.04.2014г. на Варненски окръжен съд,гражданско отделение,осми състав,постановено по в.гр.д.№550/2014г. по описа на същия съд,с което се потвърждава решение №5831/17.12.2013г., постановено по гр.д.№8255/2013г. по описа на Варненски районен съд-за отхвърляне на иска с правно основание член 124,ал.1 ГПК,предявен от Г. Н. С. срещу [община] за приемане за установено,че ищецът С. е собственик на описания в решението недвижим имот,основано на твърденията му за изтекла в негова полза придобивна давност в периода 1972г. до 2013г.
В касационната жалба са правят оплаквания,че въззивното решение е неправилно,необосновано и е постановено при нарушение на материалния закон и процесуални нарушения.
Ответникът по касационната жалба [община],чрез пълномощника си юрисконсулт С. С. М. счита,че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,а по същество-намира жалбата за неоснователна.
С решаващите си мотиви,въззивният съд е констатирал,че съгласно представеното по делото удостоверение №267/153 от 23.06.1972г.,издадено от ТКЗС”Д. К.”,на ищеца Г. С. ,е предоставено право на ползване на празно място,с площ от 1 дка в местн „Зеленика”,като за процесния имот с идентификатор 10135.5545.3176 е съставен Акт за частна общинска собственост от 21.10.2011г. на основание чл.2,ал.1,т.3 ЗОС.При анализа на представените писмени и гласни доказателства,съдът е приел за установено,че ищецът е установил фактическа власт върху имота през 1972г.,когато му е предоставено право на ползване на този имот по силата на посоченото в удостоверението ПМС,поради което същият е бил държател на този имот,като лисват доказателства за изменение намерението на ищеца да държи имота,с намерение да го свои.Съдът е посочил,че в настоящия случай не намира приложение презумпцията на чл.69 ЗС,тъй като следва да се счита оборена от основанието, на което ищецът е започнал да упражнява фактическата власт.Наред с това,съдът е отбелязъл,че по делото има данни-представени писмени доказателства-молба от ищеца за изкупуване от 18.05.1995г.,искане за издаване на оценителен протокол за процесния имот за заплащане на земята,с което последният е манифестирал качеството си на ползвател пред общината и желанието си да трансформира правото си на ползване в право на собственост върху процесния имот по реда на параграф 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ,поради което за този период от 1972г. до 1995г. ищецът демонстрира,че няма и не би могъл да свои имота.За периода след 1995г.,с оглед събраните по делото писмени и гласни доказателства,при тяхната преценка съдът е стигнал до извода,че не се доказва промяна в намерението на ищеца за упражнява фактическата власт върху имота за себе си,а по отношение на заплащането на данъци,според доказателствата това е налице след 2004г.и дори да се приеме за настъпила промяна в поведението му,не е налице изтекла десетгодишна давност за придобиването на правото на собственост.Освен това,съдът е посочил,че след като ищецът е имал качеството на ползвател по смисъла на параграф 4а от ПЗР на ЗСПЗЗ и това му право на ползване е прекратено по силата на закона,след като не е трансформирано в право на собственост,съобразно предвидената законова възможност по реда на този закова,това изключва възможността за придобиване на имота по силата на изтекла придобивна давност-по арг. на чл.24,ал.7 ЗСПЗЗ.
В изложението си,приложено към касационната жалба,касаторът завявява,че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по член 280,ал.1,т.и т.2 ГПК.В неговата първа част твърди,че е имал качество на добросъвестен владелец и в тази връзка излага аргументи как следва да се разгледа необходимия период за придобиване на имота по „кратката петгодишна придобивна давност”,като сочи задължителна съдебна практика на ВКС,в която били разгледани такива случаи.Във следващата втора част от изложението си излага изключително касационни оплаквания за неправилни изводи на съда,приети според касатора в противоречие със събрани по делото доказателства.
В заключителаната част от изложението си касаторът твърди/цитирам/:
„Считам,че обжалваното решение е в приложното поле на чл.280,ал.1,точка 3 от ГПК по следните съображения:
Във връзка с гороното считам,че за правилното прилагане на законодателството следва да се даде отговор на няколко въпроса…”
след което посочва три въпроса свързани със: деклариране на имот и заплащане на данъци ,във връзка с възможността за придобиване на имота при изтекъл 5 годишен давностен срок,как следва ползвателя на недвижим имот да докаже промяната в намерението си за своене на имота,следва ли владелецът да се счита добросъвестен,тъй като владее имота на законно основание и е направил подобрения в него-ограда,електрификация,водоснабдяване.
Съгласно т.1 на ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС,касаторът е длъжен да формулира точно и ясно правния въпрос от значение за конкретното дело,разрешен в обжалваното въззивно решение.Това е този правен въпрос,който е включен в предмета на спора и е обусловил изводите на съда по конкретното дело.ВКС не е задължен да го извежда от изложението му,тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна.
Видно от приетото с решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение и съдържанието на изложението на касатора на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,в последното липсва формулиран правен въпрос, който да е разрешен от въззивния съд с постановеното решение.Посочените като такива са неотносими към приетото с обжалваното въззивно решение.
С оглед горепосоченото съдържание на изложението на касатора по член 284,ал.3,т.1 ГПК,в неговата първа част се съдържат касационни оплаквания по смисъла на чл.281т.3 ГПК,които са различни от основанията по член 280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.Това е така,защото преценката за законосъобразност на въззивното решение ще се извърши след допускането му до касационно обжалване,в производството по член 290 ГПК,поради което не е налице хипотезата на член 280,ал.1т.1 ГПК.
В останалата част на изложението,освен че се сочат неотносими към решаващите мотиви на въззивното решение въпроси,липсват и аргументи, които обуславят хипотезата на член 280,ал.1,т.2-съгласно възприетото в т.4 на ТР №1/2009т. на ОСГТК на ВКС.
Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №590/17.04.2014г. на Варненски окръжен съд,гражданско отделение,осми състав,постановено по в.гр.д.№550/2014г. по описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛЕНИТЕ е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: