О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 460
София, 19.09.2018 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на десети септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 665 /2018 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано по касационната жалба вх. Nо 20/02.01.2018 година на Д. Т. Н. от [населено място], [улица], заявена чрез процесуалния й представител адв. М. Д. АК-С. З., срещу въззивно Решение Nо 383 от 16.11. 2017 година по гр. възз. д. Nо 1362/2017 година на ОС-Стара Загора.
С посоченото решение окръжният съд , в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е потвърдил Решение № 304 от 06.07.2017 год., постановено по гр.д. № 478/2016 година на РС- Казанлък по отхвърлените субективно съединени искове за собственост по чл. 124, ал.1 ГПК, във вр. с чл. 79 ЗС , предявени от Д. Т. Н. против Г. Г. К., Г. Х. К., Д. Х. И., Н. Г. К., на следния недвижим имот : ПИ с идентификатор № 55021.501.1549 по плана на [населено място], с площ 2 100 кв. м., с предназначение на територията- урбанизирана, начин на трайно ползване – нива, с граници, съгласно КККР на [населено място] ПИ № 55021.501.1419, ПИ № 55021.501.1418, ПИ № 55021.501.1421 и ПИ № 55021.501.1501, който имот е част от бивш имот пл. № 1420 в кв. 57 и кв. 59 от помощния план на [населено място].
С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необосновано, свързани с неправилно прилагане правилата на института на придобивната давност (чл. 79, ал.1 ЗС) и с необходимостта от пълен и всестранен анализ на събраните по делото доказателства в рамките на предмета на спора, основания за отмяна по см. на чл. 281 т. 3 ГПК.
Искането да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 се поддържа с довод, че по въпросите: Относно момента на придобиване по давност- момента на изтичане на давностния срок или момента на позоваване на давността е меродавен? Счита ли се прекъсната давността на ищцата, която е и владелец на процесния имот, когато оспорващата собствеността й страна не е предявила насрещен иск за собственост?, въззивното решение е произнесено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана с ТР No 4/ 2012 година на ОСГК на ВКС, ТР No 10 /2012 година на ОСГК на ВКС, Решение No 170 от 11.04.2012 година по гр. д. No 961/2011 год. на ВКС, I ГО,; Решение No 212 от 13.09.2011 година по гр. д. No 70/2010 год. на ВКС, I ГО .
Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа с довод за очевидна неправилност на решението по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК предложение трето с аргумент, че незачитането на изтеклата в полза на ищцата придобивна давност и необсъждането на представените от нея нотариални актове за собственост на процесния имот, прави изводите на въззивния съд необосновани, а решението немотивирано и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила.
В срока по чл.287 ГПК е подаден писмен отговор от защитата на ответниците по касация, адв. И. Д. – АК С. З., с изразено становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване- жалбоподателката не е изложила и мотивирала основания за допускане на касационно обжалване, въпросите не са обуславящи за изхода на спора, цитираната практика е неотносима, а релевираните пороци не обосновават очевидна неправилност на решението. Претендират се разноски по делото.
Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и чл. 280, ал.3 ГПК, намира :
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение по предявен и разгледан иск за собственост, поради което се явява процесуално допустима.
С оглед наведените доводи за наличие на предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1 и ал. 2 ГПК, настоящият състав намира, че такива не са налице и искането за допускане на касационното обжалване не може да бъде уважено .
За да потвърди решението на първата инстанция, въззивният съд е приел, че ищцата – касатор в настоящото производство , не е доказала правото си на собственост върху процесния имот на твърдяното от нея основание- придобивна давност с мотиви, че не е установен началния момент, от който е започнало владението и липсват доказателства тя или наследодателят й да са го владели. Според съда, с включването на имота в ТКЗС за времето от 1956 г. до 1991 г. давност не е текла, а след 1991 година от събраните доказателства, не се установява ищцата, респективно нейните наследодатели , към владението на които твърди, че е присъединила своето, да са упражнявали фактическа власт с намерение да го своят през изискуемия давностен срок за времето до приключване на производството в инстанциите по същество. Имотът има характера на земеделска земя , но не е бил заявен за възстановяване приживе от наследодателя на ищцата или от нея след неговата смърт по реда на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ. За посоченият и претендиран от ищцата недвижим имот няма издадено решение на ОбСЗ за реституирането му в нейна или на наследодателите и полза. От друга страна, съдът е приел, че индивидуализацията на имота по граници, местонахождение и площ не дава възможност за точното установяване пространствените предели на правото на собственост на ищцата. Макар с констатациите на съдебно-техническата експертиза да е установена идентичност между имот пл. № 1420 в местността „К.“ с площ 2, 368 дка, попадащ в кв. 57 и кв. 59 по помощния план на [населено място] ( описан в нотариалния акт на жалбоподателката) и ПИ с идентификатор № 55021.501.1501, с площ 268, 50 кв. м., записан като собственост на [община] и с ПИ с идентификатор № 55021.501.1549, с площ 2 100 кв. м., записан като собственост на ответниците, събраните и анализирани доказателства не установяват съвпадение с имотните граници и местоположението на възстановения имот на ответниците.
Настоящият състав на касационния съд намира, че поставените в изложението към касационната правни въпроси нямат характеристиката на обуславящи изхода на правния спор правни въпроси по смисъла на дадените разяснения по т. 1 на ТР1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Изводите на въззивния съд за неоснователност на претенцията на ищцата- въззивник Д. Н. са мотивирани с неустановеност на началния момент на твърдяното владението на чуждия недвижим имот и за наличието на елементите на фактическия състав на чл. 79, ал.1 ЗС като оригинерно придобивно основание на правото на собственост. Прието е, че с включване на закупения от наследодателя на ищцата имот в ТКЗС през 1956 г., той е изгубил владението върху него, което не е възстановил до смъртта си през1994 г. Прието е, че с оглед съществуващите нормативни пречки предвид статута на процесния имот като земеделска земя не дават основание да се приеме , че след посочения период от време , при липсата на проведена в негова полза реституционна процедура, има надлежно установено владение и от кого, поради това което , че ищцата не може да се позовава на присъединено владение от своя праводател, доколкото такова не е упражнявано от него към датата на издаване на нотариалния акт по обстоятелствена проверка от дата 06.04.2007 г. След тази дата до предявяване на иска не е изтекъл предвидения от закона в нейна полза десетгодишен давностен срок, а към момента на постановяване на съдебното решение не е доказано жалбоподателката или нейните праводатели да са владели имота, поради което тя не се легитимира като собственик на соченото от нея основание и искът й е неоснователен.
Въпросът за релевантния момент на придобиване на правото на собственост не е бил предмет на обсъждане във въззивното решение, доколкото изводите на съда са обусловени от преценката му за неустановеност на елементите на владението по отношение на жалбоподателката и нейния праводател, а дали позоваването на давността е елемент от фактическия състав на чл. 79 ЗС, не е сред аргументите, формиращи решаващата съдебна воля. В този смисъл не е налице противоречие с цитираната практика.
В ТР № 4/2012 г. по т. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС са разрешени въпросите за елементите от фактическия състав на придобивната давност, от кой момент се счита, че владелецът е придобил правото на собственост на това основание и може ли наследникът на владелецът да се позова на нея, ако това не е сторено от неговия наследодател, които са различни от обуславящите правния спор въпроси във въззивното решение. От друга страна, за да постанови решението съдът е приел, че не е доказано от ищцата тя или нейния праводател да са владели процесния имот през изискуемия давностен срок и на това основание искът е отхвърлен, без да е отречена възможността наследникът да се позове на последиците на придобивната давност, ако това не е сторено от неговия наследодател или да е прието, че правото на собственост се придобива в различен момент от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл.79, ал.1 ЗС.
В ТР № 10/2012 г. по т. д. № 10/2012 г. на ОСГК на ВКС е даден отговор на въпроса за характера на срока, който започва да тече от 22.11.1997 г., т.е. от влизането в сила на нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. Доколкото във въззивното решение въпросът за вида на владението добросъвестно или обикновено не е стоял на вниманието на въззивния съд, то правните му изводи не са обусловени от неговото разрешаване. Поради това не е налице противоречие с тълкувателното решение, което се явява неотносимо в процесния случай.
Соченото от жалбоподателката противоречие се аргументира с формирането на правно необосновани изводи от въззивния съд, след анализа на събраните доказателства за принадлежността на спорното право, които са резултат на необсъждането изцяло, всестранно и в пълнота на събраните по делото доказателства, на твърденията и доводите на страните. Необосноваността като порок на решението, водещ до неговата неправилност, не е предвидена и като основание за допускане на касационното обжалване, според т.1 от ТР № 1 /2009 год. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и не може да бъде преценявана в производството по чл. 288 ГПК. Касационният съд, съобразно правомощията си за дискреция на касационните жалби, се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.
Вторият изведен правен въпрос не е обуславящ правната воля на съда за отхвърляне на предявения от жалбоподателката установителен иск за собственост, претендирана на основание давностно владение върху процесния имот. Изводът на въззивния съд, че ищцата не е собственик не е обусловен от прекъсване на владението й от страна на ответниците, каквото твърдение не е навеждано пред съда и не е обсъждано от него. Аргументите на въззивния съд за отхвърляне на иска са обосновани с недоказаност от страна на ищцата и нейния наследодател на осъществен състав на придобивната давност за период след 1991 г. до приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество и с невъзможността да се придобиват по давност имоти, за които тече процедура по възстановяване. В чл. 77 ЗС е уредена давността като способ за придобиване на право на собственост или друго вещно право чрез упражняване на съдържанието му в определен от закона период. В тежест на позоваващите се на този придобивен способ е, в условията на пълно и главно доказване, да установят предпоставките за придобиване на собствеността по давност. В производството по чл. 124, ал. 1 ГПК предмет на делото е принадлежността на спорното материално право към патримониума на ищеца, който трябва да докаже осъществяването на юридическия факт, от който твърди, че произтичат за него права. В случая решаващият съд е приел, че не е доказано на правото на собственост от страна на ищцата и с тези аргументи е отхвърлил иска. Поради липсата на характеристиките на обуславящ въпрос, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване по втория от поставените в изложението въпроси.
С цитираните от жалбоподателката решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, с които се твърди, че въззивното решение противоречи е даден отговор на различни обуславящи въпроси. В този смисъл не е налице твърдяното противоречие, доколкото изводите на съда за неоснователност на иска не са обусловени с това, че е приел давността за неизтекла поради прекъсването й с предприетите от ответниците действия по реституция на имота.
По искането да се допусне касационно обжалване на въззивното решение поради очевидна неправилност, настоящият състав намира следното:
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, като предпоставка за допускане до касация, е необходимо неправилността да е съществена до степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилност, която е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона- материален или процесуален или явна необоснованост, които имат за последица постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилно е решение, постановено „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща правна норма. Очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК е въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост, поради грубо нарушение на правилата на формалната и правна логика.
Изтъкнатите в изложението към касационната жалба пороци на въззивното решение не обосновават наличието на очевидна неправилност. Видно от съдържанието на въззивния акт, съдът е приложил института на давността, като се е обсъдил събраните пред първата инстанция доказателства, на основата на които е изградил своите фактически и правни изводи, изложени в мотивите на решението. Решаващият извод на съда, че искът е неоснователен поради неосъществяване на елементите на придобивната давност не е произнесен в явно противоречие с материалния закон или с правилата на формалната логика, а твърдяното от касаторката незачитане на доказателствената сила на представените от нея документи не нарушава процесуалните правила до степен, че решението да се квалифицира като очевидно неправилно.
По направеното от ответниците по касация искане за присъждане на разноски: Съгласно разпоредбите на чл. 81 ГПК и чл. 78, ал.3 ГПК направените за защита разноски за касационното производство се дължат от касатора предвид изхода на делото- а именно при постановено определение по чл. 288 ГПК за недопускане на касационно обжалване. Същото е процесуално допустимо, като заявено в преклузивния срок (до приключване на устните състезания в съответната инстанция)- в случая с отговора на касационната жалба. От представения Договор за правна защита и съдействие е видно, че между Г. К., Н. К. и адвокат И. Г., е сключен договор за процесуално представителство в производството пред ВКС до окончателното му приключване, в който е уговорено възнаграждение в размер на 1 200 лв. (хиляда и двеста лева) и е удостоверено, че същото е платено в брой. Поради това претенцията за заплащане на разноски се явява основателна и доказана и следва да бъде уважена в посочения размер.
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280, ал.1 т.1-3 ГПК и чл. 81 ГПК във вр. С чл. 78, ал.3 ГПК , състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба вх. Nо 20/02.01.2018 година на Д. Т. Н. от [населено място], [улица], заявена чрез процесуалния представител адв. М. Д. АК-С. З., срещу въззивно Решение Nо 383 от 16.11. 2017 година по гр. възз. д. Nо 1362/2017 година на Окръжен съд-Стара Загора.
ОСЪЖДА Д. Т. Н. от [населено място], да заплати на Г. К., ЕГН: [ЕГН], [населено място], [улица] Н. К. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] сумата 1 200 лв. / хиляда и двеста лева/ разноски за процесуално представителство в касационното производство на основание чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78, ал.3 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: