1
1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 460
гр.София, 22.05.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
петнадесети май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1373/ 2019 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. В. Д. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Великотърновски окръжен съд № 429 от 22.11.2018 г. по гр.д.№ 594/ 2018 г., с което е потвърдено решение на Великотърновски районен съд по гр.д.№ 113/ 2018 г. и по този начин по предявения от С. В. Д. против жалбоподателя иск, квалифициран по чл.422 ГПК вр. чл.127 ал.2 ЗЗД вр.чл.32 ал.2 СК вр. чл.61 ЗЗД, е признато за установено, че Г. Д. дължи на С. Д. сумата 5 300 лв – половината от платеното солидарно задължение на двамата по изп.д.№ 1311/ 2013 г. по описа на ЧСИ рег.№ *** и законната лихва върху тази сума от 06.10.2017 г. до окончателното й изплащане, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 3393/ 2017 г. на Великотърновски районен съд, като е отхвърлено възражението на Г. Д. за прихващане на сумата 613,50 лв, дадена на С. Д. без основание.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът повдига като общо основание за допускане на касационното обжалване процесуалноправните въпроси „Когато въззивният съд констатира, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, следва ли той да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства?”; „В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи ли даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания?”; „Въз основа на чии твърдения съдът определя приложимата правна норма като основание на предявения иск – тези на ищеца или тези на ответника?”; „За оборване на презумпцията по чл.127 от ЗЗД достатъчно ли е да се докаже настъпилото фактическо облагодетелстване на единия от солидарните длъжници в повече от другия в резултат на поетото иначе в условия на солидарност задължение или е необходимо да се установят някакви конкретни уговорки между тях?”; и материалноправните въпроси „Обхваща ли понятието „семейно жилище” жилищни и сервизни помещения, които не са предназначени да задоволяват битовите нужди на семейството – съпрузите, децата и пълнолетните му членове?”; „Кого облагодетелстват извършените в един имот подобрения, довели до трайно, обективно увеличаване на стойността му – неговият собственик и правоприемниците му или неговите ползватели, за които част от имота за определен период от време е имал характера на „семейно жилище”?”. Касаторът поддържа, че процесуалноправните въпроси и първият материалноправен въпрос са разрешени в обжалваното решение в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а за последния въпрос – че е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В изложението си е формулирал и твърдение, че обжалваното решение е очевидно неправилно, без да излага конкретни съображения в какво тази неправилност се състои.
Ответната страна С. Д. оспорва жалбата и поддържа, че няма основания въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване. Твърди, че жалбоподателят е формулирал само твърдения за неправилност на обжалвания акт, а не е обосновал наличие на предпоставки по чл.280 ал.1 и 2 ГПК. Излага съображения за правилност на обжалваното решение.
Съдът намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да уважи предявения иск и да отхвърли възражението на ответника за прихващане, въззивният съд е приел за установено, че страните по делото са бивши съпрузи, бракът им е прекратен с развод от 31.10.2014 г. По време на брака си, през 2008 г., те сключили като солидарни длъжници договор за потребителски кредит, по силата на който банкова институция им отпуснала 8 000 лв кредит за текущо потребление. Сумата била използвана за финансиране на ремонта на семейното на страните жилище, собственост на близки на съпругата. През 2013 г. кредиторът поискал издаване на заповед за изпълнение на всички задължения по договора за кредит като предсрочно изискуеми поради необслужването му от солидарните длъжници. Искането му било уважено, като по ч.гр.д.№ 2898/ 2013 г. на Великотърновски районен съд срещу страните по делото бил издаден изпълнителен лист за задълженията по договора. Въз основа на този лист било образувано изп.д.№ 1311/ 2013 г. по описа на ЧСИ рег.№ ***. По това дело на 21.10.2016 г. ищцата Д. погасила чрез плащане на сумата 10 600 лв всички задължения към кредитора и изпълнителното производство срещу солидарните длъжници било прекратено. При тези фактически установявания от правна страна съдът извел, че законовата презумпция за равна задълженост на солидарните длъжници е оборима, както е оборима и презумпцията за равна задълженост на съпрузите при задължения, поети за задоволяване на нужди на семейството, но доказателствената тежест е за този, които твърди различна степен на задълженост. Посочил, че в исковата молба не са изложени твърдения, че кредитът е взет за семейни нужди, но че това е заявено в отговора на ответника, поради което доказателствената тежест правилно е разпределена от първата инстанция, която е указала на ответника да установи несемейния характер на нуждите, които са наложили сключване на договора. Ответникът обаче не е провел доказване на твърденията си, че сумата по кредита е използвана за лични нужди на съпругата, доказателствата по делото сочели, че тя е употребена за ремонт на семейното жилище. Затова следвало да се приеме, че задължението е поето за семейни нужди и във вътрешните си отношения съпрузите отговарят по равно. Съдът посочил, че няма значение чия собственост е било жилището към онзи момент, защото във всеки случай ремонтът му е за удовлетворяване на семейни нужди, а ответникът не е доказал и фактическите си възражения, че само част от помещенията в ремонтирания имот (а не всички) са ползвани като семейно жилище. След като ищцата е погасила цялото задължение, а не се установява между бившите съпрузи да съществуват други уговорки относно задължеността им по договора за кредит, ответникът й дължи възстановяване на половината от платеното. По възражението за прихващане със сумата 613,50 лв съдът посочил, че тя не се дължи от ищцата на ответника като дадена без основание, тъй като самият ответник твърди наличие на основание за предаването й (за издръжка на роденото от брака дете).
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставените от жалбоподателката правни въпроси не обуславят обжалваното решение. Процесуалноправните въпроси, свързани със задълженията на въззивния съд при констатация за дадена от първоинстанционния съд неправилна правна квалификация и наличие на обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, не са разрешени в обжалваното решение. В него въззивният съд изрично е посочил, че първата инстанция е квалифицирала точно спорното право и правилно е посочила кои са правнорелевантните факти и коя от страните носи доказателствена тежест за тях. Затова въпросите какви биха били задълженията й в обратната хипотеза нямат отношение към процесуалноправните разрешения в обжалвания акт.
Необуславящ е и въпросът „Въз основа на чии твърдения съдът определя приложимата правна норма като основание на предявения иск – тези на ищеца или тези на ответника?”. В обжалваното решение съдът не е приел, че следва да квалифицира спорното право въз основа на твърденията на отговора. Той е посочил, че ответникът извежда правните си възражения от твърдение за поемане на задължението по договора за кредит за задоволяване на отчасти семейни нужди и че негова е доказателствената тежест за този факт. Във въззивното решение е възприета квалификацията на спорното право, дадена от първата инстанция, която е по чл.127 ал.2 ЗЗД вр. чл.32 ал.2 СК.
Въпросът „За оборване на презумпцията по чл.127 от ЗЗД достатъчно ли е да се докаже настъпилото фактическо облагодетелстване на единия от солидарните длъжници в повече от другия в резултат на поетото иначе в условия на солидарност задължение или е необходимо да се установят някакви конкретни уговорки между тях?” също е необуславящ, защото предпоставя от фактическа страна съдът да е установил фактическо облагодетелстване на единия от солидарните длъжници в повече от другия. Само тогава би стоял въпросът има ли значение липсата на данни за конкретни уговорки между съзадължените лица. В конкретния случай обаче съдът не е установил ищцата да се е облагодетелствала в повече от ответника, поради което въпросът какво би било правното значение на този факт за оборване на законовата презумпция е неотносим.
Материалноправният въпрос „Обхваща ли понятието „семейно жилище” жилищни и сервизни помещения, които не са предназначени да задоволяват битовите нужди на семейството – съпрузите, децата и пълнолетните му членове?”, също не кореспондира на фактическите установявания на въззивния съд. В обжалваното решение изрично е посочено, че съдът приема за недоказано фактическото възражение на ответника, че за нужди на семейството е ползвана само част от ремонтирания имот. Прието е, че всички помещения в имота са били предназначени за задоволяване на нуждите на семейството, поради което въпросът дали в обратния случай помещенията биха били част от семейното жилище, е неотносим.
Неотносим е и въпросът „Кого облагодетелстват извършените в един имот подобрения, довели до трайно, обективно увеличаване на стойността му – неговият собственик и правоприемниците му или неговите ползватели, за които част от имота за определен период от време е имал характера на „семейно жилище”?”. На този въпрос въззивният съд не е отговарял. Той е извел от правна страна, че трайното и обективно увеличаване на стойността на имота е извън предмета на делото. Съдът е посочил, че го интересува единствено дали задължението, платено изцяло от ищцата, е поето за задоволяване на нужди на семейството, каквато нужда е ремонтът на семейното жилище, като е ирелевантно кой е собственик на ремонтирания имот и дали той се обогатява.
Не е налице и основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Във фазата по допускане на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. В случая жалбоподателят не сочи никакви допълнителни аргументи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи от самото него. А по формулираните от него правни въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като те не го обуславят.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Великотърновски окръжен съд № 429 от 22.11.2018 г. по гр.д.№ 594/ 2018 г.
ОСЪЖДА Г. В. Д., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на С. В. Д., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], 600 лв (шестстотин лева) разноски по касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: