6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 460
гр.София,
23.05.2018г.
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател:ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д. № 831 описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по повод подадената касационна жалба срещу решение № 1739 от 20.11.2017 г., постановено по гр.д. № 1595/2017 г. на Окръжен съд – Варна, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ.
Жалбоподателят – П. РБ поддържа доводи за неправилност на въззивното решение и сочи, че със същото е даден отговор на материалноправен въпрос от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС.
В писмен отговор ответникът по жалбата Д. С. Д., чрез процесуалния си представител адв. Р. Д. поддържа доводи, че касационно обжалване на решението не следва да се допусне в обжалваната от П. част, както и за неоснователност на жалбата по същество. Претендира разноски.
Жалбоподателят Д. С. Д., чрез процесуалния си представител адв. Р. Д., обжалва решението в частта му, с която е отхвърлен предявеният иск по чл. 2, т. 2 ЗОДОВ. Поддържа, че с решението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС, както и че въззивното решение е очевидно неправилно – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК /в редакция след ДВ бр. 86/2017 г./.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил първоинстанционното решение частично е осъдил П. РБ да заплати на Д. Д. сумата от 3000 лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди вследствие на повдигнатото му обвинение за извършване на престъпление от общ характер, за което ищецът е оправдан с влязла в сила оправдателна присъда № 86 от 24.03.2011 г., постановена по НОХД № 5261/2010 г. по описа на СГС, влязла в законна сила на 18.11.2011 г. ведно със законна лихва върху главницата считано от депозиране на исковата молба в съда – 21.11.2016 г. до окончателното изплащане на задължението и е отхвърлил иска за разликата над 915.16 лева до присъдените 1525.27 лева, мораторна лихва върху уважената главница за периода от 18.11.2013 г. до 20.11.2016 г. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
По делото е установено, че ищецът Д. С. Д. е задържан от органите на полицията на 01.02.2008 г. в 11:05 ч. и е освободен на същия ден в 17:05 ч. На тази дата Д. е привлечен в качеството му на обвиняем по досъдебно производство № 115/2007 г. по описа на ГД БОП – София за участие в организирана престъпна група, създадена с цел да извършва престъпления по чл. 278б, ал. 1 НК. На 01.02.2008 г. са извършени и други процесуално-следствени действия по разследването с участието на ищеца: претърсване и изземване на веществени доказателства от неговия дом в [населено място] и разпит в качеството му на обвиняем. На ищеца е наложена мярка за неотклонение „Парична гаранция“ в размер на 5000 лева с постановлението за привличане. С обвинителен акт от 25.11.2010 г. ответната П. е повдигнала обвинение срещу ищеца за това, че за времето от неустановена дата до 01.02.2008 г. на територията на страната е участвал в организирана престъпна група, създадена с цел да извършва престъпления по чл. 278а и чл. 278б НК – за престъпление по чл. 321, ал. 2 във вр. с ал. 1 НК. В хода на образуваното НОХД № 5261/2010 г. по описа на СГС с участие на Д. Д. са проведени четири открити съдебни заседания – на 09.02.2011 г., 10.02.2011 г., 10.03.2011 г. и 24.03.2011 г. В последното съдебно заседание СГС е постановил оправдателна присъда за ищеца е отменил наложената мярка за неотклонение „парична гаранция“. По протест на СГП срещу оправдателната присъда е образувано ВНОХД № 668/2011 г. по описа на САС. По въззивното дело ищецът се е явил лично в едно съдебно заседание проведено на 05.10.2011 г. С решение № 358 от 14.10.2011 г., САС е потвърдил оправдателна присъда, постановена от СГС и последната е влязла в законна сила на 18.11.2011 г.
Въз основа на тези данни въззивният съд е приел за установено, че в резултат на наказателното преследване и незаконните действия на длъжностни лица е настъпило неблагоприятно изменение на психическото и емоционално състояние на Д. Д. – станал е изнервен, притеснен, избухлив и изпитвал проблеми със съня до степен, налагаща прием на лекарства на билкова основа. Прието е, че обвинението е дало отражение на социалният му живот, тъй като съседите започнали да го гледат с подозрение, а приятелите му започнали да го отбягват. Възражението на Прокуратурата за погасяване на вземането по давност съдът е счел за неоснователно по съображения, че съгласно дадените разяснения в т. 4 на ТР № 3 от 22.04.2004 г. на ОСГК на ВКС, отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи възниква от момента на влизане в сила на оправдателната присъда, като от този момент в хипотезата на чл. 2, ал.1 , т. 3, предл. 1 ЗОДОВ започва да тече погасителната давност за реализиране отговорността на държавата.
За да определи размера на дължимото обезщетение, съдът се посочил, че съобразява тежестта на повдигнатото обвинение, предвиденото наказание, продължителността на наказателното производство, съотнесени към доказаните по делото претърпени неимуществени вреди. Посочено е, че наказателното производство е продължило около три години и десет месеца, което покрива критерия за сравнително разумен срок, доколкото обвинението е за тежко престъпление, за което е предвидено наказание лишаване от свобода за срок от една до шест години; спрямо ищеца е била взета мярка за неотклонение, която не е засегнала съществено ежедневния му живот; в рамките на воденото наказателно производство спрямо Д. са проведени процесуално-следствени действия във В. и в София; постановена е оправдателна присъда още на първа инстанция. Отражението на обвинението върху правната сфера на ищеца, преценено с оглед на вида, интензитета и проявлението във времето на доказаните неимуществени вреди е мотивирало въззивният състав да приеме, че ищецът има право на обезщетение в размер на 3000 лева, която сума представлява справедлив еквивалент на претърпените вреди.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят – П. РБ, поддържа, че в решението е даден отговор на правен въпрос от значение за спора – за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и да съобрази всички обстоятелства, относими към размера на присъденото обезщетение, който съдът е разрешил в нарушение на задължителната съдебна практика на ВС, отразена в т. 2 от ППВС № 4 от 23.12.1968 г. По въпроса за това дали вредите са пряка и непосредствена последица от увреждането – в противоречие с т. 3 и т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и относно критериите при определяне обезщетението за неимуществени вреди от незаконно наказателно преследване с оглед точното приложение на чл. 52 ЗЗД.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателят Д. С. Д., чрез процесуалния си представител адв. Р. Д., поставя въпрос за точното приложение на чл. 52 ЗЗД, който е разрешен в посочена в изложението практика на ВКС и поддържа, че решението на взъззивния съд е очевидно неправилно – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК /в редакция след ДВ бр. 86/2017г./.
По касационната жалба на П.:
Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК по първия поставен въпрос. В съответствие с практиката на ВКС съдът е дал отговор на въпроса за задължението на съда да изложи собствени мотиви, като обсъди всички доказателства по делото. В трайната и задължителна съдебна практика на ВКС, обективирана в т. 19 на TP № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК задължителни за съдилищата в страната решения: от 22.04.2010 г., по гр. д. № 1413/2009 г. на IV-то г. о., от 24.03.2010 г., по гр. д. № 47/2009 г., от 12.10.2010 г., по гр. д. № 1246/2009 г. на IV-то г. о. и от 08.11.2011 г., по т. д. № 823/2010 г. на II т. о. и др., касационната инстанция е подържала, че въззивният съд, като съд по същество на спора, следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първоинстанционния съд доказателствен материал и по свое вътрешно убеждение, съобразно разпоредбите на процесуалния закон да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи. В мотивите на обжалваното решение са намерили подробно обсъждане относимите фактически данни, които обосновават основателността на иска, като съдът е посочил и значението, което имат те за определянето на размера на дължимото обезщетение. В същия смисъл следва да се отговори и на втория поставен въпрос за установяването на причинно-следствената връзка между действията на П. и увреждането, доколкото по същество той е идентичен с първия. Следва да се посочи, че при разглеждането на исковете съдът е изходил от разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ, съгласно която на обезщетение подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането и анализирал връзката между тежестта на повдигнатото обвинение, предвиденото наказание, продължителността на наказателното производство, от една страна, и проявните форми на неимущественото му увреждане, от друга – ищецът станал изнервен, притеснен, избухлив, изпитвал проблеми със съня, преценен е и отзвукът от наказателното преследване сред приятели и познати.
Третият въпрос, относно понятието „справедливост“, обуславя изхода на делото, но не е изпълва специфичните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Понятието „справедливост“ е изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 ЗЗД, като с оглед преценката му следва да се вземат предвид всички обстоятелства, които ги обуславят. Съгласно трайната практика, в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Съдът е съобразил решението си с тези постановки на практиката, като е изложил в мотивите си релевантните фактически обстоятелства и е мотивирал присъденото обезщетение съобразно принципа за справедливост с оглед приложението на чл. 52 ЗЗД.
По касационната жалба на Д. С. Д.:
В съгласие с постановките на практиката въззивният съд е съобразил правнорелевантните факти, за да формира надлежно правораздавателната си воля относно спазването на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, както това беше посочено и в отговора на третия въпрос, поставен в изложението на Прокуратурата. Съобразена е включително и посочената от жалбоподателя практика, според която от съществено значение е как обвиненията са се отразили върху пострадалия с оглед неговата личност, начина му на живот, среда и ценностна система. Съдът е извършил преценка на конкретните данни по делото и своеобразното отражение на обвинението върху личността на ищеца, поради което не може да се счете, че в противоречие с тази практика съдът е извел произволно размера на дължимото обезщетение. Неотносими са приведените от жалбоподателя разрешения на практиката, обсъждащи значението за определянето на вредите при неспазването на разумния срок на наказателното производство, доколкото съдът изрично е посочил в мотивите си, че съобразява продължителността на наказателното производство при преценката на вредите. С оглед изложеното и по този въпрос касационно обжалване не следва да се допусне.
Касационно обжалване не следва да се допусне и в хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК. Изложените от жалбоподателя твърдения не осъществяват хипотези, които да предполагат очевидна неправилност на обжалваното решение. Такива биха могли да бъдат нарушение на императивна материалноправна норма, на основни съдопроизводствени правила /например ограничаване на правото на защита, нарушаване равенството на страните в процеса/ или наличие на явна необоснованост. Прегледът на данните по делото налага извода, че изтъкнатите от жалбоподателя пороци не могат да се квалифицират като такива, които да водят до вероятност обжалваното решение да е очевидно неправилно.
Предвид този изход на делото, разноските, сторени от страните, не следва да се присъждат, като следва да се понесат от страните така, както са ги направили.
Предвид изложените съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1739 от 20.11.2017 г., постановено по гр.д. № 1595/2017 г. на Окръжен съд – Варна.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: