1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 460
гр. София, 24.07.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на девети юни през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 3055 по описа за 2014г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място], [община] чрез процесуален представител адвокат Н. М. срещу решение № 235 от 09.06.2014г. по в. гр. дело № 146/2014г. на Окръжен съд Смолян, с което е потвърдено решение № 85 от 12.02.2014г. по гр. дело № 405/2012г. на Районен съд Смолян в частта , с която „Р.”, с В., [община] е осъден да заплати на [фирма], [населено място] следните суми: 1/ сумата от 15 350,70 лв., представляваща неизплатената част от строително монтажни работи, извършени по Договор за строителство на обект „Преустройство на първи жилищен етаж в цех за хлебопроизводство в УПИ ІІ – държ., кв. 1 по плана на [населено място], [община]” от 17.05.2010г.; 2/ законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на делото – 30.10.2012г. до окончателното й изплащане; 3/ сумата от 767,53 лв., представляваща неустойка за забавено плащане по чл. 8.2 от Договора за строителство на обект „Преустройство на първи жилищен етаж в цех за хлебопроизводство в УПИ ІІ – държ., кв.1 по плана на [населено място], [община]” от 17.05.2010г. за периода 01.12.2010г. до 25.10.2012г.; 4/ 1 945,94 лв. – разноски по делото съобразно уважената част от исковете. С въззивното решение ответникът /въззивник/ е осъден да заплати на ищеца /въззиваем/ сумата 500 лв. – разноски за въззивното производство.
В останалата част първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в законна сила.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по релевантни за спора материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?
2. Повтаряне на възраженията, изложени във въззивната жалба, последвано от простото отричане на тяхната основателност, може ли да се приеме за излагане на мотиви от въззивния съд, и в този случай следва ли да се приеме, че е изпълнено изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение?
3. Може ли съдът да основава решението си по особено съществен материалноправен въпрос, позовавайки се на факти, за които не са събрани доказателства по делото? По този въпрос касаторът твърди, че въззивният съд е приел в решението, че се е установило, че [фирма] осъществява фактическа власт върху предмета на изработката и я експлоатира по предназначение. Поддържа, че въпросът за експлоатация на процесната сграда не е поставян по делото и доказателства за този факт не са събирани.
4. Какви са правното значение и правните последици на авансовото плащане? Налице ли е идентичност между авансово плащане, направено преди завършване на работата по възложените СМР, и частично плащане след като същите са били завършени? Може ли авансовото плащане да бъде прието за доказателство за приемане на работата, ако то е извършено преди завършването й?
Първите три въпроса са процесуалноправни и касаторът поддържа, че същите са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 157/08.11.2011г. по т. д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 94/28.03.2014г. по гр. д. № 2623/2013г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 194/18.06.2013г. по гр. д. № 1100/2012г. на ВКС, ГК, ІV г. о.
Посочените в т. 4 три въпроса, са материалноправни и по отношение на тях касаторът твърди, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като са съществени, по тях няма формирана задължителна съдебна практика и често в практиката на различни съдилища се приема авансовото плащане за частично плащане, без да се прави разграничение на какво основание е направено плащането.
Ответникът [фирма], [населено място] /ищец в първоинстанционното производство и въззиваем във въззивното производство/ не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от надлежна страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.
Въззивният съд е приел, че между страните е възникнало правоотношение по договор за строителство, сключен на 17.05.2010г., по силата на който [фирма] се е задължил в качеството си на изпълнител да извърши строително-монтажни работи /подробно описани по мярка, количество, единична цена и обща стойност без ДДС в количествено-стойностна сметка на обекта, съставляваща неразделна част от договора/ на обект „Преустройство на първи жилищен етаж в цех за хлебопроизводство в УПИ ІІ-държ., кв.1 по плана на [населено място], [община]” на [фирма] на обща стойност 75 587,21 лв. без ДДС, а [фирма] в качеството си на възложител е поел задължение да изплати извършените СМР по доказани действителни количества и по взаимно приети офертни единични цени, в 5-дневен срок от подписването на протокол обр.19 срещу представена от ищеца фактура. В. /ответникът/ е предоставил на изпълнителя /ищеца/ утвърден проект, предварителни договори с „Е. България”, КЕЦ-С., и предварителен договор с [фирма], [населено място].
Решаващият съдебен състав е установил, че на 29.05.2010г. изпълнителят е приключил първия етап от извършване на строително-монтажните работи на обекта, между упълномощените представители на страните е подписан протокол обр.19, в който са удостоверили, че към посочената дата описаните в протокола и приложената към него подробна количествена сметка СМР са завършени и подлежат на заплащане. Стойността на тези СМР в размер 27 374,49 лв., посочена в подписаната между страните сметка-опис на извършената работа, и следващия се ДДС 20% в размер 5 474,90 лв., или общо 32 849,38 лв. е изплатена от възложителя ответника по фактура № 546/01.06.2010г.
Въз основа на събраните гласни доказателства въззивната инстанция е приела, че изпълнителят е продължил да изпълнява задълженията си по извършване на СМР на обекта без да има писмено уведомление за осигуряване на договорената сума за разплащане на оставащите СМР, в договорения срок е приключил с останалите видове СМР и на 05.10.2010г. упълномощени представители на страните на място са проверили и установили, че към тази дата са завършени и подлежат на заплащане видовете СМР, подробно описани в количествена сметка. Изпълнителят е изготвил втори протокол обр. 19 с подробната количествена сметка, в която са посочени и приспаднати от общата стойност на СМР всички материали за СМР и за част „електрическа”, доставени от възложителя. Поради неуреждане съгласно договора на отношенията между съконтрахентите изпълнителят е изпратил на възложителя две нотариални покани чрез нотариус Н. К., рег. № 122 [населено място], с които го е поканил в 14-дневен срок от получаването да подпише изпратените му протокол обр.19 от 05.10.2010 г. и сметка-опис от 05.10.2010г. и да изплати всички дължими суми /с първата покана/, респективно да се яви на 20.12.2010г. в 15.00 ч. пред нотариус Н. К. за подписване на протокол обр.19 от 05.10.2010г. и сметка-опис от 05.10.2010г. за извършената работа по договора /с втората покана/. Въпреки, че нотариалните покани са получени от възложителя, същият не е подписал протокола и сметката-опис към него и не е извършил плащане на дължимите по договора суми.
За да направи извод за основателност на иска по чл. 266, ал. 1 ЗЗД в размер 15 350,70 лв., съдебният състав се е аргументирал с обстоятелството, че извършените от [фирма] строително монтажни работи са изпълнени и приети от възложителя [фирма] с конклудентни действия без възражения чрез Р. Тарънски, възложителят осъществява фактическа власт върху предмета на изработката и го експлоатира по предназначение, както и че е извършил частично плащане. Позовал се е на свидетелските показания и тройната съдебно-техническа експертиза.
По отношение на възражението на възложителя – ответник по иска, че монтираната метална врата в обекта не е със самозатварящ се механизъм, въззивният съд е приел, че се касае до явен, а не скрит недостатък, който е могъл да бъде видян от възложителя и да бъде направено своевременно възражение за това при приемане на обекта, след което тази възможност е била преклудирана, като се е позовал на разпоредбата на чл. 264, ал. 2 ЗЗД.
Относно уговорката в чл. 4.1. от договора,че плащане се дължи срещу издадена фактура, решаващият съдебен състав е изложил съображения, че съставянето на фактура за дължимо възнаграждение не е елемент от договора за изработка и задължението за заплащане на възнаграждение за изпълнената работа възниква след нейното приемане.
Основателността на иска по чл. 92 ЗЗД в размер 767,53 лв. е аргументирана с наличието на договорна клауза за неустойка – т. 8.2. от договора за строителство, забавата на плащането на дължимата част от възнаграждението, като размерът е съобразен с неизпълнената част от задължението , а не е определен върху цялата уговорена цена на договора.
Направеното от възложителя – ответник по исковата молба възражение за прихващане с направените от него разходи по доставка на строителни материали в размер на 1 000 лв., със сумата 500 лв. – некачествено извършени работи, със сумата 1 762 лв. – неустойка за забавено изпълнение по т. 8.1. от договора за строителство, със сумата 1 230 лв. – авансово платена сума по договора за строителство, е прието за неоснователно поради следните съображения: 1/ съгласно заключението на тройната съдебно-техническа експертиза не се налага съпоставка между количествата, изпълнени по двата протокола образец 19, тъй като в протокол образец 19 от 05.10.2010г. са включени всички видове СМР, изпълнени от ищеца в процесния обект, поради което не се касае за дублиране на позиции по двата протокола образец 19, а за платена сума – част от последния обобщителен протокол образец 19; 2/ установената от вещите лица на няколко места влага по стените се дължи на теч от водопроводната инсталация и не е по вина на ищеца, тъй като връзките между водопроводната инсталация и смесителните батерии не са изпълнени от него; 3/ претендираната от ответника по иска неустойка в размер 1 762 лв. по т. 8.1. от договора е недоказана, тъй като не е установено, че забавата в изпълнението по договора от възложителя се дължи на други обстоятелства извън тези, предвидени в т. 2.3. от договора за строителство; 4/ възраженията за явни недостатъци е следвало да бъдат направени своевременно с приемането на работата – с подписването на актовете образец 19, което не е извършено, а при недостатъци, проявили се след приемането на работата, възложителят е трябвало да извести за тях изпълнителя веднага след откриването им, като в противен случай това право се преклудира; 5/ разходите за доставка на строителни материали, направени от възложителя, и авансово платените суми са приспаднати и съобразени от вещите лица.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по него. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият, посочен от касатора процесуалноправен въпрос за задължението на съда да обсъди всички относими доказателства по делото е решен в съответствие с постоянната практика на ВКС, обективирана в множество решения на ВКС /решение № 57/02.03.2011г. по гр. д. № 1416/2010г. на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 283/14.11.2014г. по гр. д. № 1609/2014г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 134/30.12.2013г. по т. д. № 34/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която съдът следва да постанови решението си въз основа на доказани съобразно правилата за доказателствена тежест правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК. При проверката на правилността на обжалваното решение въззивната инстанция е ограничена от посоченото в жалбата като проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно спазването на императивните материалноправни разпоредби следи служебно – Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Относно изводите си за фактите въззивният съд е обвързан от посочените в жалбата и отговора основания за неправилност, предвид променената характеристика на въззивното производство – ограничен въззив. В тези случаи въззивната инстанция при решаване на спора от фактическа страна проверява законосъобразността само на посочените съдопроизводствени действия и обосноваността само на указаните в жалбата и отговора фактически констатации. В настоящия случай въззивният съд в съответствие с постоянната практика на ВКС, предвид направените оплаквания във въззивната жалба, е обсъдил относимите доказателства и правни доводи, като е установил спорните факти въз основа на съвкупна преценка на писмените доказателства, свидетелските показания и заключенията на тройната съдебно-техническа експертиза.
Вторият въпрос, посочен от касатора, представлява оплакване за неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в немотивиране на решението съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК. В този смисъл въпросът е относим към правилността на решението и е основание за неговото касиране по чл. 281, т. 3 ГПК, но не представлява основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Третият и четвъртият правни въпроси са важни, но не обосновават извод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, тъй като, както и да се решат, същите не биха променили изходът на спора. Въпросите са относими към правния извод на въззивната инстанция за приемане на извършената работа. Дължимостта на претендираното възнаграждение за извършените СМР в присъдения размер е аргументирана основно с факта на приемане на работата от възложителя чрез Р. Тарънски без възражения, установено от свидетеля И., както и заключенията на тройната съдебно-техническа експертиза с подробно посочени по видове, количество и стойност действително извършени СМР. Извършеното плащане е приспаднато от общата стойност на изпълнените СМР.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника по касационната жалба не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени за касационното производство.
По изложените съображения Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 235 от 09.06.2014г. по в. гр. дело № 146/2014г. на Окръжен съд Смолян.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.