8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 460
София, 09.12. 2016 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми ноември през двехиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 3394 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 7511 от 20.01.2016 г. на С. В. Т. и В. В. М., приподписана от адвокат М. Д., против решение № 8315 от 3.12.2015 г., постановено по гр.д. № 4664 по описа за 2015 г. на Софийски градски съд, III състав. С атакуваното решение:
– обезсилено е решение от 10.04.2013 г. по гр.д. № 14178/2003 г. на Софийски районен съд, 39-ти състав в частта, с която са отхвърлени искове на В. В. М. и С. В. Т. против М. П. М., Т. И. Г., Т. Ф. Т., С. Н. И.-М., Т. К. Т. и Е. Г. Г. по чл.108 ЗС по отношение 500 кв.м. от имот пл. /№/ по плана на в.з.Б. от 1961 г., идентичен с имот кад. /№/, идентичен с имот кад./№/ по плана от 1998 г., от който са образувани парцел /№№/ идентичен с имот с идентификатор /№/ и в частта за осъждане на В. В. М. и С. В. Т. да заплатят на Т. Ф. Т. разноски от 100 лв., като постановено по непредявени искове;
– отменено е същото решение в останалата част и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявените от В. В. М. и С. В. Т. против Н. С. Т., С. А. Т., А. А. Т., М. Й. Ф., Д. И. Ф., В. Р. С., К. Н. С., Н. А. Д. и Г. И. Д. искове по чл.108 ЗС по отношение 125/1880 ид.ч. за първата ищца и 250/1880 ид.ч. за втората ищца от поземлен имот с идентификатор /№/;
– обезсилено е допълнително решение от 10.04.2014 г. по гр.д. № 14178/2003 г. на Софийски районен съд, 39-ти състав в частта, с която е оставена без уважение молба за допълване от 17.06.2013 г. на В. В. М. и С. В. Т. за произнасяне по отрицателен установителен иск за собственост на посочения по-горе имот спрямо Е. П. С., както и в частта, с която е оставена без уважение молбата за допълване и произнасяне по искове по чл.97, ал.3 ГПК /отм./ против В. Д. И., Възкресена П. В. и Е. П. С. /починала в хода на делото с наследник П. Д. С./ за признаване за установено, че декларация на Е. С. е с невярно съдържание, като е прекратено производството по исковете по чл.97, ал.3 ГПК-отм. против В. Д. И., Възкресена П. В. и П. Д. С.;
– оставено в е сила същото решение в частта, с която е оставена без уважение молба за допълване от 17.06.2013 г. на В. В. М. и С. В. Т. относно: отрицателни установителни искове за собственост върху описания по-горе имот на В. В. М. и С. В. Т. срещу М. П. М., Т. И. Г., Т. Ф. Т., С. Н. И.-М., Т. К. Т., Е. Г. Г., Възкресена П. В. и П. Д. С.; изричен диспозитив по възражение на В. В. М. и С. В. Т. за нищожност на решение № 709/93 г. на ПК-Б.; изричен диспозитив по искане за спиране на делото до приключване на гр.д. № 8956/01 г. на СРС, 48 състав; изричен диспозитив, в който да се посочи, че има подадена искова молба срещу нотариален акт № 25/93 г. на П. В. по гр.д. № 7684/94 на СРС, 30 състав; не е допусната поправка на очевидна фактическа грешка чрез посочване на промяната на състава на СРС разгледал делото от 48-ми на 39-ти; не е допусната поправка на очевидна фактическа грешка относно уточнения на номерацията на имота по действащ план;
– присъдени са разноски за първоинстанционното и въззивното производство.
По реда и в срока на чл.287, ал.1 ГПК отговор на касационната жалба са подали Е. Г. Г. чрез особения си представител адвокат П. Л.; Н. С. Т., С. А. Т. и А. С. Т. чрез пълномощника си адвокат Д. В. и Г. И. Д., Н. А. Д., В. Р. С., М. Й. Ф., Д. И. Ф. и К. Н. С. чрез пълномощника си адвокат В. Д., които оспорват наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
За да постанови решението си въззивният съд е констатирал, че искове по чл.108 ЗС са били предявени от въззивниците-ищци само спрямо първоначалните ответници В. С. и съпругата му К. С.,, Г. Д. и съпругата му Н. Д., И. Ф. /починал и наследен от М. Ф. и Д. Ф./ и М. К. /починала и наследена от Н. Т., С. Т. и А. Т./. Произнасяне по искове по чл.108 ЗС спрямо други лица е произнасяне по непредявен иск и в тази част първоинстанционното решение е недопустимо. Приел е за неоснователно твърдението във въззивната жалба, че срещу В. И., Възкресена В., Е. С., М. М., Т. Г. и Т. Т. били предявени искове по чл.97 ал.1 ГПК /отм./.
Въззивният съд е изложил съображения, че с оглед отстраняване нередовностите на исковата молба във въззивното производство – уточняване, че се претендират не 500 кв.м. от имота, а идеална част от поземлен имот с идентификатор №02659.2191.1766 по скица на стр.13 от делото пред СГС, като се твърди, че В. М.. има 125/1880 идеални части, а С. Т. – 250/1880 идеални части, не е необходимо индивидуализиране на имота по подробен устройствен план /ПУП/, тъй като при действието на ЗУТ ПУП нямат вещно действие, а и в случая са налице множество обжалвания на тези планове и допълнителното индивидуализиране по тях може да създаде не яснота, а допълнителни противоречия. Приел е, че в случая е приложим чл.10 ал.13 ЗСПЗЗ и т.2 от Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г по тълк.дело № 6/2005 г, ОСГК на ВКС и съответно дори праводателите на ищците да са придобили “правомерно” имота от ТКЗС, то приобретателите и техните правоприемници не могат да запазят собствеността си върху незастроени имоти, какъвто е процесният имот. Не се допуска и позоваване на придобивна давност. Изложени са мотиви, че при тази уредба делото е очевидна “кауза пердута” за ищците, а законовата уредба – справедлива или не – е повече от ясна и категорична и колкото и ищците да правят опити предметът на доказване да се измести от техните липсващи права към отричане правата на собственост на ответниците, това няма как да стане, тъй като предмет на дело за ревандикация са винаги правата на ищците и щом те нямат права е безцелно да се изследват други обстоятелства и/или възражения .
По отношение допълнителното решение на първоинстанционния съд са изложени съображения, че правилно не е допуснато допълване на основното решение с произнасяне по отрицателни установителни искове за собственост, тъй като такива искове не са предявени от В. М. и С. Т. против М. М., Т. Г., Т. Т., С. И.-М., Т. Т., Е. Г., В.В. и П. С.. Прието е, че същото решение е недопустимо в частта относно Е. С., тъй като същата е починала на 20.08.2005 г. и срещу нея не може да се постановява съдебен акт през 2014 г, а освен това и в самата молба за допълване изрично е посочено, че наследник на същата е П. С..
Счетено е, че правилно е отказано постановяване на изричен диспозитив по възражение на В. М. и С. Т. за нищожност на решение №709/93 г на ПК Б., тъй като съдът дължи изричен диспозитив само по предявени искове и по възражения за прихващане и за подобрения с право на задържане / чл.221 ал.2 ГПК – отм./, а по визираното възражение не се дължи изричен диспозитив, защото става въпрос за косвен контрол за законосъобразност на административен акт , а не за пряк такъв по правилата на З. /отм./ или АПК, както и на изричен диспозитив по искане за спиране на делото до приключване на гр.д.№8956/01 г на СРС, 48 състав и изричен диспозитив, в който да се посочи, че има подадена искова молба срещу нот.акт №25/93 г на П. В. по гр.д.7684/94 г на СРС, 30 състав, тъй като това е въпрос по движение на делото, по който съдът се произнася с определение, а не с решение.
Прието е, че правилно не е допусната поправка на очевидна фактическа грешка чрез посочване на промяната на състава на СРС разгледал делото от 48-ми на 39-ти, тъй като в решението според чл.189 ал.1 ГПК /отм./ се посочва номера на делото и кой съд и съдия го е постановил и посочване на преразпределяне на делото от един състав на друг е излишна подробност, която може да се спомене в мотивите, но не и необходим реквизит. Правилно
не е допусната и поправка на очевидна фактическа грешка относно уточнения относно номерацията на имота по действащия план, тъй като това е спорен въпрос по делото, който е свързан с правилността на решението, а не с очевидна фактическа грешка .
По отношение на искове по чл.97 ал.3 ГПК /отм./ срещу В. И., В. В. и Е. С. /починала и наследена от П. С./ за установяване, че декларация на Е. С. е с невярно съдържание въззивният съд е приел, че са недопустими поради липса на правен интерес. Изложил е съображения, че декларацията представлява частен документ, който няма материална доказателствена сила /а не се спори за формалната й доказателствена сила – че декларацията е подписана от лицето Е. С./. Счел е от една страна, че по недопустим начин се въвежда спор за собственост , който е следвало да бъде предявен от ищците със съответния иск по чл.108 ЗС или по чл.97 ал.1 ГПК /отм./, а от друга страна – ищците са лица, чиито права са отречени от чл.10 ал.13 З. и по логиката на ЗСПЗЗ като реституционен закон следва да се приеме, че подобно на ползвателите по §4а и 4б ПЗР ЗСПЗЗ липсва правен интерес и ищците нямат право да оспорват – в случая чрез оспорване на декларация на правоимащ по ЗСПЗЗ – материалната легитимация на лицата с титул произтичащ от земеделска реституция. Тъй като решението за отказ от допълване замества произнасяне по същество е прието, че в тази част допълнителното решение трябва да се обезсили и производството по делото да се прекрати .
Като основание за допускане на касационно обжалване касаторите формулират следните правни въпроси /част от тях доуточнени от съда/:
1) относно допустимостта при наличие на влязло в сила решение на съда, с което е решен въпроса за собствеността на същото основание и относно същите страни, въпросът за собствеността да бъде пререшаван от друг състав на съда и имат ли обвързваща сила по отношение на ответниците по делото влезлите в сила решения по дела, с които е отменен нотариалния акт, въз основа на който е извършена продажба на процесния имот.
2) допустимо ли е при предявен иск по чл.108 ЗС да се обсъждат само въпросите и доказателствата, свързани с правото на собственост на ищците и съдът да откаже да разгледа и съответно да се произнесе по документите, на които се основава твърдяната легитимация на ответниците в хипотеза, в която ищците основават правата си на покупко-продажба от ТКЗС, а ответниците на реституция в полза на праводателите им по ЗСПЗЗ в стари реални граници въз основа на решение на ПК, постановено в редакцията на ЗСПЗЗ към ДВ бр.104/1996 г.
3) допустимо ли е гражданският съд изцяло да игнорира факта, че по силата на влезли в сила административни решения ответниците са заличени като собственици от кадастралната карта и кадастралния регистър; е заличена регулация и застроителен план за процесния имот; е обявена за нищожна ЧИЗРП, с която към процесния имот се присъединяват части от съседни парцели; възстановена е първоначалната цялост на процесния имот, както и кадастралния план и кадастралния регистър, възстановен е и действащия ЗРП за имота, одобрен със заповед № Р.-14-92/26.02.1997 г., който съответства на текста на заповедта, с която е отменено отчуждаване и процесния имот е реституиран на ищците.
4) противоречие с практиката на ВКС по въпроса за придобиване на правото на собственост от ТКЗС, когато е променено предназначението на земеделска земя в парцели и се извършват заменки на бившите собственици.
5) допустимо ли е след отмяна от въззивният съд на решението на СРС, включително и в частта за разноските по делото, въззивният съд да се произнесе с нов диспозитив за определяне на нови разноски по делото на първоинстанционния съд.
6) може ли въззивният съд да потвърди допълнителното решение на СРС, по което СРС се е произнесъл без да проведе открито съдебно заседание и допустимо ли е въззивният съд да санира нарушението на ГПК от страна на СРС, състоящо се в произнасяне с допълнително решение без да е проведено отрито съдебно заседание..
7) допустимо ли е при наличие на А. за процесния имот, без този документ да е бил оспорен от ответниците по делото, съдът да игнорира държавната собственост изцяло и да отхвърли иска по чл.108 ЗС за целия имот, като оставя във владение ответниците в имот, съсобствен между ищците и държавата, без този имот да е деактуван.
8) намира ли приложение чл.12 ГПК за отвод на състав на съда, който гледа гражданско дело, ако същия състав е гледал дело за същия имот и за същите страни, но делото е било административно.
9) допустимо ли е въззивният съд да обезсили решение на първоинстанционния съд по отношение на ответниците по иск по чл.108 ЗС като произнасяне по непредявен иск без да прекрати делото в тази му част или да върне делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения с ИМ иск по чл.97, ал.1 ГПК.
По нито един от формулираните въпроси не е удостоверено основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, доколкото тълкуването по цитираните от касаторите решения на ВКС не може да бъде съотнесено нито към поставените въпроси, нито към фактите по настоящото дело.
Първият въпрос е неотносим към изхода на спора, тъй като по делото не е представено влязло в сила решение, с което да е разрешен спорът за собственост. С решението по гр.д. № 8956/2001 г. на СРС, 48-ми състав е разрешен спорът за собственост между настоящите ищци и праводателите на настоящите ответници. Последните обаче не са обвързани от решението, тъй като са придобили правата си преди вписването на исковата молба, по която е образувано гр.д. № 8956/2001 г., съответно въззивният съд не се е произнесъл по въпрос, касаещ наличие на сила на пресъдено нещо.
Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по третия, четвъртия и седмия въпрос. Доказателственото значение на решението на административен съд е посочено в нормата на чл.302 ГПК, а доколкото никоя от страните не основава правата си на дворищна регулация при действието на ЗПИНМ или З., то изцяло неотносимо към спора за собственост е какъв е градоустройствения статут на имота по действащ подробен устройствен план. По четвъртия въпрос липсват формирани изводи на въззивния съд, а обстоятелството, че е издаден акт за държавна собственост е изцяло неотносимо при разрешаване на спора за собственост по настоящото дело, развиващо се между физически лица, които претендират самостоятелни права.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по деветия въпрос, доколкото мотивите на въззивния съд са, че против В. И., В.В., Е. С., М. М., Т. Г. и Т. Т. не е предявяван нито ревандикационен, нито установителен иск за собственост, както и по петия въпрос, тъй като от разпоредбите на чл.64 и чл.189, ал.1 ГПК-отм. /аналогични на чл.78 и чл.236, ал.1, т.6 ГПК/ следва, че когато решава спора по същество, съдът дължи произнасяне и по направените до момента разноски.
Налице е основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е отхвърлен ревандикационния иск по втория формулиран въпрос. Същият е свързан с решаващите мотиви на съда, че ищците не могат да се легимират като собственици по силата на нормата на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ, като без значение е дали ответниците са придобили правата си от реституирани собственици и отговорът му изисква тълкуване по приложението на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ в случаите, когато спорът по ревандикационния иск се развива между лица, които основават правата си от една страна на покупко-продажба от ТКЗС, а от друга страна на реституция по ЗСПЗЗ в стари реални граници.
Липсва основание за допускане на касационно обжалване на произнасянето на въззивния съд относно допълнителното първоинстанционно решение. Отговорът на шестия въпрос е даден с Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, изхождащо от уреденото в ГПК-отм. пълно въззивно произвоство, при което съдът се произнася по съществото на спора, включително поправяйки допуснатите от първоинстанционния съд процесуални нарушения.
Осмият въпрос е неотносим към изхода на делото, доколкото в административното производство не се разглежда спор за собственост.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 8315 от 3.12.2015 г., постановено по гр.д. № 4664 по описа за 2015 г. на Софийски градски съд, III състав в частта, с която са отхвърлени предявените от В. В. М. и С. В. Т. против Н. С. Т., С. А. Т., А. А. Т., М. Й. Ф., Д. И. Ф., В. Р. С., К. Н. С., Н. А. Д. и Г. И. Д. искове по чл.108 ЗС по отношение 125/1880 ид.ч. за първата ищца и 250/1880 ид.ч. за втората ищца от поземлен имот с идентификатор /№/;
В едноседмичен срок от съобщението касаторите В. В. М. и С. В. Т. да представят доказателства за внесена по бюджетната сметка на Върховния касационен съд на Република България държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на по 25.00 лв. за всяка.
При неизпълнение в срока касационното производство по жалбата на неизпълнилия указанията касатор ще бъде прекратено.
Делото да се докладва при изпълнение на указанията или при изтичане на срока.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 8315 от 3.12.2015 г., постановено по гр.д. № 4664 по описа за 2015 г. на Софийски градски съд, III състав в останалата му част.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: