1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 461
гр. София, 13.07.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на девети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия В. т. дело № 571 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Държавен фонд „Земеделие“, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт М. П. срещу решение № 280 от 18.11.2016г. по в. гр. д. № 214/2016г. на Окръжен съд Кюстендил, Гражданска колегия, с което е потвърдено решение № 94 от 10.02.2016г. от Кюстендилския районен съд по гр. д. № 1367/2015г. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени предявените от Държавен фонд „Земеделие“ против И. Д. К. обективно кумулативно съединени искове, както следва: 1/ иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 55, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответника И. К. съществуването на вземане на ищеца ДФ „Земеделие“ спрямо него, за сумата от 24 446 лв., представляваща подлежаща на връщане сума, като дадена по договор с № 10/112/00146 от 14.11.2008г., сключен между страните и в последствие едностранно развален от ищеца поради неизпълнение от страна на И. К. на задължението му да подаде в срок заявка за второ плащане, за която сума е била издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. №553/2014г. по описа на РС Кюстендил, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 28.03.2014г., до окончателното й изплащане; 2/ иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на ответника К. съществуването на вземане на ищеца ДФ „Земеделие“ спрямо него за сумата от 210,92 лв., представляваща лихва за забава плащането на главницата за периода от 25.02.2014г. до 27.03.2014г., която сума също е била предмет на издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 553/2014г. по описа на РС Кюстендил. С първоинстанционното решение е оставен без разглеждане като недопустим, предявения от Държавен фонд „Земеделие” против И. Д. К. иск за признаване за установено по отношение на К. съществуването на вземане на ищеца спрямо него за разноските, присъдени в производство по ч. гр. д. № 553/2014г. по описа на РС Кюстендил – 696,57 лв. за възнаграждение за юрисконсулт и 493,14 лв. – за държавна такса, производството в тази част е прекратено и Държавен фонд „Земеделие” е осъден да заплати на И. Д. К. направените в производството разноски в общ размер на 830,05 лв.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложено към касационната жалба изложение съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС, които се решават противоречиво от съдилищата и са значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. „Дали при извършено процесуално нарушение от първата инстанция /неоснователно отстраняване на пълномощника/, което втората инстанция не го е обсъдила, следва ли ВКС да върне делото за ново разглеждане на съответна инстанция?” Касаторът поддържа, че по този въпрос е налице несъобразяване със задължението на въззивната инстанция да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните при формиране на изводите си по спорния предмет на делото и това обстоятелство е в противоречие със задължителната съдебна практика по приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК – Tълкувателно решение № 1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.
2. „Подведомствени ли са на гражданските съдилища исковете на ДФ „Земеделие“ за връщане на изплатените суми, заедно със законните лихви върху тях по договора по Наредба № 9/03.04.2008г., сключен с ползвателя на безвъзмездната финансова помощ по мярка „Създаване на стопанства на млади фермери“ по Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 – 2013 г. след издаден акт от органите на Разплащателната агенция ДФ „Земеделие“, с който се иска връщането на изплатената по договора сума заедно със законните лихви към нея? Тези искове попадат ли в обхвата на § 10, ал. 3 ПЗР на ЗУСЕСИФ /нова – ДВ бр. 74/2016г. в сила от 25.12.2015 г./?” Касаторът поддържа, че посочените процесуалноправни въпроси се решават противоречиво от съдилищата и са значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради непълна правна уредба, възможно противоречиво решаване и липса на задължителна съдебна практика по прилагане на Наредба № 9 от 03.04.2008г. – основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК. Позовава се на противоречие с т. 1, TP № 8/11.12.2015г. по тълк. д. № 1/2015г. на ВАС, I и II колегия, влезли в сила Решение № 110/24.11.2015г. по т. д. № 1322/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., Определение № 721/15.12.2015г. по т. д. № 984/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и Определение № 5/05.01.2017г. по гр. д. № 60180/2016г. на ВКС, ГК, III г. о.
3. „Неподаването на заявка за второ плащане в срока по т. 5.2 във връзка с чл. 4.4, б. „е“ от договора между страните основание ли е за разваляне на договора от страна на ДФ „Земеделие“ и във връзка с това неизпълнение, основателна ли е претенцията за възстановяване на полученото първо плащане по договора; кой е приложимия срок за подаване на заявка за второ плащане, с оглед редакцията на чл. 24, ал. 2 /ДВ бр. 60/2012г./ и разпоредбата на § 39 от ПЗР на Наредба № 9/3.04.2008г. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка „Създаване на стопанства на млади фермери“ по Програма за развитие на селските райони за периода 2007 г. – 2013 г. и уговореният между страните по т. 3.1 от договора, в случая предвид Анекс IV от 02.01.201Зг.?” Касаторът поддържа, че разрешаването на този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради непълна правна уредба, възможно противоречиво решаване и липса на задължителна съдебна практика по прилагане на Наредба № 9 от 03.04.2008г. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответникът И. Д. К. от [населено място], [община] чрез процесуален представител адв. Сл. Л. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на търдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По отношение на първия въпрос счита, че оплакването за допуснато нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК е общо, бланкетно, без посочване на конкретни основания, като в изложението няма точно и ясно формулирани правни въпроси в смисъла на т.1 на TP № 1/2010г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009г. Касаторът не е формулирал в светлината на посоченото TP по кой процесуален въпрос въззивният съд е действал в противоречие с TP № 1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС.
Ответникът поддържа становище, че вторият правен въпрос не дава основане за допускане на касационно обжалване, тъй като няма неяснота относно въпроса дали спорът е подведомствен на гражданския съд, нито пък е налице противоречива практика, каквато касаторът не посочва конкретно. Разпоредбата на § 10, ал. З от ЗУСЕСИФ е ясна и не се нуждае от тълкуване в конкретния случай по настоящото дело. Предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не са осъществени и поради това, че касаторът не е конкретизирал за кои норми от цитираната Наредба № 9/03.04.2008г. е налице липса на задължителна съдебна практика. По отношение на посочената съдебна практика в т. 2 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване ответникът прави възражение, че касаторът не е формулирал какъв въпрос касае тази практика, не е посочил кой материалноправен или процесуалноправен въпрос, имащ значение за изхода по делото, е решен в противоречие с цитираната практика. Излага и съображения, че позоваването на т. 1 от TP № 1/11.12.2015г. по тълк. дело № 1/2015г. на ВАС, I и II колегия, е неоснователно, защото понятията „задължителна съдебна практика“ по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и „практика на съдилищата“ по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не включват практиката на административните съдилища. Относно Решение № 110/24.11.2015г. по т. д. № 1322/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., Определение № 721/15.12.2015г. по т. д. № 984/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и Определение № 5/05.01.2017г. по гр. д. № 60180/2016г. на ВКС, ГК, III г. о. поддържа, че касаторът не е посочил в какъв смисъл се позовава на тези актове, а решението е неотносимо, защото е допуснато до касационно обжалване по друг правен въпрос.
Ответникът изразява становище, че от посочените материалноправни въпроси релевантен за изхода на делото и засягащ решаващите правни изводи на съда за отхвърлянето на иска е вторият въпрос – кой е приложимият срок за подаване на заявка за второ плащане, с оглед различните редакции на чл. 24, ал. 2 и предвид № 39 от ПЗР на Наребда № 9/03.04.2008г., но по отношение на него не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като правните изводи на съда, че ‘срокът за подаване на заявление за второ плащане е двумесечен съгласно редакцията на чл. 24, ал. 2 от Наредба № 9/07.04.2012г., ДВ, бр. 60, и е спазен от ответника, са в съответствие с точния смисъл на закона.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:
Въззивният съд съобразно правомощията си по чл. 272 ГПК и отчитайки, че въззивникът – ищец не е оспорил фактическите констатации на първоинстанционния съд и не е представил нови доказателства във въззивното производство, е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, както по отношение на фактическата обстановка и фактическите констатации по делото, така и по отношение на правните изводи в обжалваното решение, като по този начин ги е направил свои собствени.
Установената фактическа обстановка е следната: На 14.11.2008г. между ДФ „Земеделие“ от една страна, и И. Д. К., от друга като ползвател, е сключен договор с № 10/112/00146 за отпускане на финансова помощ по мярка „Създаване на стопанства на млади фермери“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 – 2013г. /ПРСР/, подкрепена от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони /ЕЗФРСР/, според който Фондът се е задължил да предостави на ползвателя безвъзмездна финансова помощ в размер на 48 892 лв. за изпълнение на всички инвестиции, основните дейности и цели, заложени в бизнес план по одобрен проект, съобразно условията и сроковете, определени с договора, анексите към него и действащите нормативни актове, като помощта е следвало да бъде изплатена на два етапа – първо плащане в размер на 24 446.00 лева и второ плащане в същия размер, при нарастване на икономическия размер на стопанството с 5 икономически единици. Ползвателят се е задължил да извърши всички инвестиции, основни дейности и цели в срок до 12.11.2011г. съгласно т. 3.1 от договора, като този срок е бил продължаван неколкократно и с анекс IV от 02.01.2013г. е би удължен до 14.10.2013г. Първото плащане в размер на 24 446 лв. е извършено от ДФ „Земеделие“.
На 13.01.2014г. директорът на Областна дирекция на ДФ „Земеделие“ – Б. е издал заповед № 03-013-010/2#1, в която, позовавайки се на чл. 20а, ал. 2 от Закона за подпомагане на земеделските производители, на заповед на изп. директор на ДФ „Земеделие“ за делегиране на правомощия с № 03-РД/1869 от 19.12.2012г. и чл. 33, ал. 1 от Наредба № 9/03.04.2008г., е отказал изплащане на финансова помощ, представляваща второ плащане по договора с ползвател ответника поради това, че към 15.10.2013г. ползвателят не е изпълнил свое договорно и нормативно задължение за подаване на заявка за второ плащане в установения срок, окомплектована с всички изискуеми се документи. В заповедта е посочено, че договорът с № 10/112/00146 от 14.11.2008г. се прекратява на основание т. 4.7, предл. 2 и т. 6, б „г“ от същия във връзка с чл. 87, ал. 2 ЗЗД и чл. 33, ал. 1 от Наредба №9/03.04.2008г., и че на основание т. 4.4, б. „е“ и т. 4.8 б.„а“ от договора, чл. 8, ал. 1, т. 6 и чл. 33, ал. 1 от Наредбата и чл. 55, ал. 1 ЗЗД ползвателят дължи връщане на полученото първо плащане по договора, ведно със законната лихва от датата на получаване на заповедта. С уведомително писмо за отхвърляне на плащанията с изх. № 01-013-6500/42 от 14.01.2014г. ответникът е уведомен от ищеца за прекратяването на договора и за задължението му да върне полученото в 30-дневен срок от получаване на писмото, което не е направил.
За да направи извод за недопустимост на иска за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца направените в производството по делото разноски от заявителя – 493.14 лева за държавна такса и 696.57 лева за възнаграждение за юрисконсулт, съдът е приел, че предмет на съдебно установяване е вземането, предявено пред заповедния съд, докато дължимостта на разноски е законова последица от уважаването му, която не подлежи на установяване по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, а следва да бъде съобразена от съда в исковото производство съобразно т. 12 на ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение, е възприел изложените доводи относно наличието на смесен фактически състав при подаване на заявлението за финансово подпомагане и проект за бизнес план и отпускане на финансова помощ по мярка „Създаване на стопанства на млади фермери“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007- 2013г., включващ административноправна част, завършваща със заповед и сключен договор, който е гражданскоправният елемент. Посочено е, че страните по договора за отпускане на финансова помощ ДФ „Земеделие“ и кандидатът, са равнопоставени гражданскоправни субекти, които не се намират в отношения на власт и подчинение, като Фондът не действа като административен орган, а като юридическо лице – страна по договор, поради което са приложими правата на ЗЗД. Изпълнението или неизпълнението на договорните задължения следва да се преценява от гледна точка на гражданското право и отговорността – да се търси по общия исков ред, а не по реда на административно производство.
По делото е приета за неоснователна тезата на ищеца, че ответникът е имал задължението да подаде заявка за второ плащане в срок до 1 месец преди изтичане на срока на договора – до 14.09.2013г. /или от 14.09.2013г. до 14.10.2013г./, тъй като с ДВ бр. 60 от 2012г., в сила от 07.08.2012г., нормата на чл. 24, ал. 3 от Наредба № 9/03.04.2008г., предвиждаща, че в случаите, когато заявката за второто плащане се подава в края на петата година, тя трябва да бъде подадена в рамките на един месец преди изтичане на срока, определен в чл. 7, ал. 1, т. е. срока на изпълнение на бизнес плана, на която ищецът се е позовал, е била отменена, и е останала да действа разпоредбата на чл. 24, ал. 2, според която заявката за второ плащане след третата или четвъртата година се подава не по-късно от два месеца след изтичане на срока по чл. 7, ал. 1. Съдът се е позовал и на разпоредбата на § 5 от ПЗР на Наредбата за изменение и допълнение на Наредба № 9/03.04.2008г., обн. в ДВ, бр. 44 от 2013г., в сила от 17.05.2013г., в която е предвидено, че от датата на влизане в сила на тази наредба за договорите за отпускане на финансовата помощ, сключени след 25 април 2008г., какъвто е процесният, заявката за второ плащане след третата или четвъртата година се подава не по-късно от два месеца след изтичане на срока, определен съгласно чл. 7, ал. 1. Въз основа на изменението на посочените разпоредби в решението е направен извод, че ответникът е имал право да подаде заявката до 14.12.2013г. – два месеца след договорния срок.
Съдът е изложил и допълнителни съображения за липса на виновно неизпълнение на задълженията от страна на ответника – след обсъждане на свидетелските показания е приел, че ответникът е положил дължимата грижа като още на 11.11.2013г. се е опитал да подаде заявка с документи, но служител в РА му заявил, че срокът е изтекъл, като преди това в по-ранен момент същият служител му обяснил, че разполага с време за подаване на заявката – до месец декември.
Съдебният състав, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение, е възприел и извода, че ищецът не е упражнил надлежно правото да развали сключения договор, тъй като изявленията за разваляне не изхождат от страна по договора – изготвени са от директор на Областна дирекция на ДФ „Земеделие“ – Б., за който не е установено да притежава надлежна представителна власт да извършва действия от името и за сметка на ДФ „Земеделие“.
Фондът не е предоставил на ответника срок за изпълнение на договорното задължение. Хипотезата на чл. 87, ал. 2 ЗЗД не е осъществена, доколкото изпълнението на задължението за подаване на заявка за второ плащане след 14.09.2013г. не е станало невъзможно, нито безполезно, нито е следвало да се изпълни непременно в уговореното време. Целта на договора като израз на държавната дейност по стимулиране на заетостта и производителността в селските райони, е постигането на този резултат. Ответникът е усвоил по предназначение отпуснатите средства, предприел е действия по изпълнение на дейностите и целите, предвидени в плана и забавянето в подаването на заявката е без съществено значение за ищеца, за да може той да се позовава на чл. 87, ал. 2 ЗЗД. Развалянето на договора при несъществено неизпълнение може да се окачестви като злоупотреба с право, тъй като правният интерес на ищеца с оглед качеството му на държавен орган съвпада с обществения интерес, съобразно който при установените по делото факти развалянето на договора е неоправдано.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, от който зависи изходът на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1- т. 3 от ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК е този въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор – предмет на иска и който е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Преценката за наличието на основанията за допускане на касационно обжалване следва да се извърши от въззивния съд въз основа на релевираните от касатора доводи.
Посоченият в т. 2 от изложението процесуалноправен въпрос „Подведомствени ли са на гражданските съдилища исковете на ДФ „Земеделие“ за връщане на изплатените суми, заедно със законните лихви върху тях по договора по Наредба № 9/03.04.2008г., сключен с ползвателя на безвъзмездната финансова помощ по мярка „Създаване на стопанства на млади фермери“ по Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 – 2013 г.?” е относим към допустимостта на въззивното решение, поради което е релевантен за спора. При преценката на допустимостта на обжалвания въззивен съдебен акт следва да бъде взета предвид разпоредбата на § 10, ал. 3 от ПЗР на ЗУСЕСИФ, в сила от 25.12.2015г., съгласно която образуваните до влизането й в сила гражданскоправни производства по искови молби срещу изявления за финансови корекции на ръководителя на управляващия орган се довършват по досегашния ред – гражданскоправен ред и този ред следва да се прилага и след тази дата относно висящите искови производства. В настоящата хипотеза исковата молба е предявена от управляващия орган срещу получателя на помощта. С оглед на това решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка на неговата допустимост във връзка с подсъдността на исковете, обусловена от характера на правоотношението по договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка „Създаване на стопанства на млади фермери“ от Програмата за развитие на селските райони за периода 2007 – 2013г. /ПРСР/, подкрепена от Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони /ЕЗФРСР/.
Първият, посочен от касатора, процесуалноправен въпрос не отговаря на изискванията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Във въпроса касаторът е изложил твърдение за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния и въззивния съд, съответно неоснователно отстраняване на пълномощника на ищеца и необсъждане на оплакването от възззивната инстанция, което се квалифицира като касационно основание по чл. 281 ГПК. Преценката дали въззивната инстанция е допуснала съществено нарушение на съдопроизводствените правила и как следва да процедира касационната инстанция може да бъде извършена в производството след допускане на касационно обжалване, но не и в производството по чл. 288 ГПК.
От посочените в т. 3 въпроси релевантният правен въпрос може да бъде уточнен по следния начин: Кой е приложимият срок за подаване на заявка за второ плащане по договори за отпускане на финансова помощ, сключени след 25 април 2008г., с оглед редакцията на чл. 24, ал. 2 /ДВ бр. 60/2012г./, разпоредбата на § 39 от ПЗР към Наредбата за изменение и допълнение на Наредба № 9/3.04.2008г. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка „Създаване на стопанства на млади фермери“ по Програма за развитие на селските райони за периода 2007 г. – 2013 г. /ДВ, бр. 60/2012г./ и разпоредбата на § 5 от ПЗР към Наредбата за изменение и допълнение на Наредба № 9/3.04.2008г. /ДВ, бр. 44/2013г./? По този материалноправен въпрос няма създадена постоянна практика на ВКС и с оглед възможността за противоречивото му разрешаване е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване и по този въпрос. Отговорът на останалите въпроси по т. 3 е в зависимост от конкретните договорни клаузи, преценени в съответствие с приложимите правни норми на Наредба № 9/3.04.2008г. за условията и реда за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ по мярка „Създаване на стопанства на млади фермери“ по Програма за развитие на селските райони за периода 2007 г. – 2013 г. в действащата им редакция.
На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 493,14 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 280 от 18.11.2016г. по в. гр. д. № 214/2016г. на Окръжен съд Кюстендил, Гражданска колегия.
УКАЗВА на касатора Държавен фонд „Земеделие“ да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 493,14 лв. и да представи доказателства за това в едноседмичен срок, считано от получаване на съобщението. При непредставяне на платежния документ за внесена държавна такса по сметка на ВКС в посочения срок производството по касационната жалба ще бъде прекратено, което да се впише в съобщението до касатора.
След представяне на вносния документ, делото да се докладва на председателя на Второ отделение на ТК на ВКС за насрочване в открито заседание, а при непредставянето му в указания срок – да се докладва за прекратяване.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.