5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 461
С., 14.05. 2016 г.
Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в закрито заседание на 11 май две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова
С. Димитрова
като разгледа докладваното от съдията Капка Юстиниянова
гр. д. № 1906/2016 година, за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Държавна агенция „Национална сигурност” [населено място] чрез пълномощник Е. Х. – експерт против въззивно решение № 1060 от 03.02.2016г. по в. гр. дело № 6823/2015г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № ІІІ-113-181 от 23.01.2015г. по гр. дело № 43158/2014г. на Софийски районен съд в частта, с която Държавна агенция „Национална сигурност” е осъдена да заплати на А. С. С. на основание чл. 83, ал. 4, вр. ал. 1, т. 3 Закон за Държавна агенция „Национална сигурност” (З.) сумата 10 787,63лв. представляваща обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск в размер на 67 дни за периода 01.01.2008г. – 09.08.2013г., ведно със законна лихва считано от 08.08.2014г. до плащане на задължението.
В изложение за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поставя правните въпроси – формалната първа предпоставка на работа при ненормиран работен ден в решение № 75/29.03.2011г. по гр. дело № 812/2010г. на ВКС, трето г. о., е списък на длъжностите, за които се установява ненормиран работен ден с нарочна писмена заповед на работодателя, с оглед на което и предвид разпоредбите на чл. 82, ал. 2 З. във вр. с чл. 50, ал. 3 З., следва ли посочената предпоставка да бъде осъществена със заповед на председателя на Д., която да съдържа фактическите основания, породили необходимост от работа и списък на конкретните служители; при отрицателен отговор на този въпрос, при посочените с цитираното решение две предпоставки за полагане на труд при ненормиран работен ден, съдържанието на понятието ненормиран работен ден включва ли презумцията, че държавният служител е изпълнявал служебните си задължения извън редовното работно време, и ако съдържанието включва посочената презумция и държавният служител е изпълнявал служебните си задължения извън работно време, тази презумция попада ли в обхвата на принципа за закрила на труда или надхвърля защитните предели на принципа по чл. 16 от Конституцията на РБ. Въпросите са поставени в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, без да са изложени мотиви, и по т. 1-ва с оглед представената от жалбоподателя съдебна практика на ВКС по гр. дело 812/2010г., трето г. о., цитирано в поставените правни въпроси, гр. дело № 4423/2013г., четвърто г. о., ВКС и гр. дело № 4195/2015г., четвърто г. о., ВКС.
Ответникът А. С. С. чрез пълномощник адв. А. Р., Софийска адвокатска колегия в писмен отговор оспорва наличие на основание за допускане на касационно обжалване, като поддържа, че обжалваното решение е поставено в съответствие със съдебната практика на ВКС. Представя решение по гр. дело № 4195/2015г., четвърто г. о., ВКС и определение по гр. дело № 4943/2015г., ВКС, четвърто г. о. Прави искане за присъждане на съдебни разноски по представен договор за правна защита.
Върховният касационен съд, състав на трето г. о., като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледан иск по чл. 83, ал. 4, вр. ал. 1, т. 3 З. намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Поставените правни въпроси не обуславят основание за допускане на касационно обжалване.
По първия правен въпрос жалбоподателят се позовава на съдебно решение по гр. дело № 812/2010г., трето г. о., ВКС, с което при различна от установената по настоящето дело фактическа обстановка, съдът е посочил предпоставките, при наличието на които се приема, че работникът или служителят полага труд при ненормиран работен ден: заемащата от лицето длъжност да е включена в нарочен списък (определен с изрична писмена заповед на работодателя) на длъжностите, за които се установява ненормиран работен ден и на работника да е осигурено ползването на допълнителен платен годишен отпуск, с който да е компенсирана работата му над редовното работно време; във връзка с изискването за издаване на специален акт на работодателя, с който да се определи списък на длъжностите, за които се установява ненормиран работен ден съдът е приел, че това може да се извърши, освен с изрична писмена заповед на работодателя и с Правилника за вътрешен трудов ред.
Въпросът е поставен, тъй като по делото е установено, че председателят на Д. не е упражнил правомощието си по чл. 3 П. и не е издал такава заповед, обстоятелство по което между страните не е имало спор. В тази връзка съдът е посочил, че още в писмения си отговор ответникът е признал, че ищецът е от категорията служители заемали длъжности в Д., за които е установен ненормиран работен ден.
С решение по гр. дело № 4195/2015г., четвърто г. о., ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, по идентичен случай е прието, че в случаите, при които председателят на Д. не е упражнил вмененото му от нормата на чл. 3, ал. 3 П. правомощие да издаде заповед, с която да определи конкретния размер на полагаемия се допълнителен платен годишен отпуск на служителите, заемащи различни длъжности, с оглед бездействието на последния, на служителя следва да бъде признато право на допълнителен отпуск в установения в закона максимален размер от 12 дни (чл. 83, ал. 1, т. 3 З.). Посочено е още, че неизпълнението на визираното правомощие не може да има за последица лишаването на държавния служител от права установени в закона, което произтича от принципа в правото, че никой не може да черпи права от недобросъвестното си поведение.
С обжалваното решение съдът не се отклонил от посочената съдебна практика.
Прието е, че ищецът е полагал труд при ответника по служебно правоотношение при условията на ненормиран работен ден (чл. 82, ал. 5 З.), факт признат от ответника, както и че ненормирания работен ден вменява задължение на служителя при необходимост да изпълнява служебните задължения и след изтичане на работното време в работни дни, без да държи сметка дали, колко често, и в какви времеви интервали такъв труд ще бъде реално полаган от служителя, доколкото последния труд, с оглед установения ненормиран работен ден, ще е труд положен в рамките на работното време на служителя. Съдът се е позовал й на признатото от ответника във въззивната му жалба, че между страните няма спор по фактите, включително по обстоятелството, че след като няма издадена заповед по чл. 3, ал. 3 П., с която да се определи размера на отпуската, то следва да се приложи предвидения в закона размер до 12 дни (чл. 83, ал. 1, т. 3 З.), като е приел, че при бездействието на работодателя да издаде заповед, с която да определи размера на полагаемия се допълнителен платен годишен отпуск на служителите, заемащи различни длъжности, на ищеца следва да се признае право на отпуск в размер на 12 дни, а при липса й на спор, че ищецът не е ползвал допълнителен платен годишен отпуск за процесния период и поради това, че реалното ползване на отпуска е невъзможно, при прекратяване на служебното му правоотношение на основание чл. 83, ал. 4 З., ищецът следва да бъде компенсиран с парично обезщетение за 67 дни неизползван допълнителен платен отпуск за процесния период в присъдения размер, определен със заключение на съдебно счетоводна експертиза.
Предвид изложеното по поставения правен въпрос, дали следва посочените в решението по гр. дело № 812/2010г., трето г. о., ВКС две предпоставки да бъдат осъществени със заповед на председателя на Д. (поради липсата в случая на такава заповед), не се установява приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Въпросите, дали съдържанието на понятието ненормиран работен ден включва презумцията, че държавният служител е изпълнявал служебните си задължения извън редовното работно време, и ако съдържанието включва посочената презумция и държавният служител е изпълнявал служебните си задължения извън работно време, тази презумция попада ли в обхвата на принципа за закрила на труда или надхвърля защитните предели на принципа по чл. 16 от Конституцията на РБ, не са обусловили правните изводи на съда за основателността на иска и не съставляват основание за допускане на касационно обжалване. Въпросите са поставени като от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, без да е мотивирано приложението на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Чрез тези въпроси жалбоподателят цели да оспори приетото от съда за неоснователно възражение, че ищецът следвало да посочи конкретни дни и часове и кога в резултат на необходимост е полагал труд след изтичане на установеното работно време, тъй като не било доказано дали ищецът, кога и колко е работил след работно време. Освен, че такова конкретизиране не е необходимо, тъй като ищецът е работил на длъжност с ненормиран работен ден и работата извън редовното работно време по закон се компенсира с допълнителен платен годишен отпуск в размер до 12 дни, съдът е обсъдил и показания на разпитан по делото свидетел установил, че такъв труд е полаган и след работно време в работните дни. Тъй като фактическите констатации на въззивния съд не подлежат на съдебен контрол в производството по чл. 288 ГПК, в което се проверяват само правните разрешения при приетите от въззивния съд факти, поставените правни въпроси не съставляват основание за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1 ГПК.
С оглед изхода на делото касаторът ще следва да заплати направените от другата страна съдебни разноски за настоящето производство в размер на 1400 лв. адвокатско възнаграждение по представен договор за правна защита.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о.
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1060 от 03.02.2016г. по в. гр. дело № 6823/2015г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Държавна агенция „Национална сигурност” [населено място] да заплати на А. С. С. съдебни разноски за настоящето производство в размер на 1400 лв. адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
ЧЛЕНОВЕ