О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№461
гр. София, 20.09.2018 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети септември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова
ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева
Красимир Влахов
като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр.д. № 894 по описа за 2018 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 2197 от 27.10.2017г. постановено по гр.д. № 667/2017г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 8419 от 21.11.2016г. по гр.д. № 7931/2015г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от Е. М. И. против В. И. Г. иск за признаване правото му на собственост на основание давностно владение в периода 06.06.2005г. – 06.06.2015г. върху апартамент № 3, находящ се в [населено място] на [улица], заемащ целия трети етаж на сградата, състоящ се от три стаи, столова, кухня, баня, две антрета и балкон, със застроена площ от 126.90 кв.м., заедно с две избени помещения и с 27/100 ид.ч. от общите части на сградата и от мястото, в което е построена.
Касационната жалба е подадена от ищеца Е. М. И. от [населено място]. Изложени са съображения за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, при необоснованост на правните изводи и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В приложеното към касационната жалба по чл.284, ал. 3, т. 1 ГПК изложение се иска допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК по следните въпроси: 1/ договор за наем с трето лице – наемател, може ли да послужи за установяване началото на владението на наемодателя; 2/ предоставянето на имота за ползване на трето лице на облигационно основание /договор за наем/, може ли да обуслови владението на наемодателя; 3/ държането на ключовете за жилището от трето лице, без те да са му предадени от владелеца, съставлява ли фактическо действие, чрез което е прекъснато владението?; 4/ декларирането на имота като съсобствен от трето лице, съставлява ли юридическо действие, насочено към установяване на собствено владение от третото лице и заместване на владението на владелеца; 5/ декларирането на имота като съсобствен от трето лице, съставлява ли юридическо действие, чрез което е прекъснато владението; 6/ завеждането на иск за делба на имота от трето лице, без владелецът да е страна по делото, съставлява ли юридическо действие, чрез което е прекъснато владението. Към изложението е приложена практика на ВКС.
Ответницата по касационната жалба В. И. Г. чрез пълномощника си адв. В. Н., взема мотивирано становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.
Производството е по установителен иск за собственост въз основа на давностно владение. Ищецът Е. М. И. претендира, че е собственик върху процесния имот на основание изтекла в негова полза десет годишна придобивна давност с начало 06.06.2015г. Твърди, че на тази дата владението му е било предадено по силата на предварителен договор, сключен между него и собствениците на имота Н. Г. Г. и М. Х. Г., действащи чрез пълномощник Л. Г. Г.. В периода 16.06.2005г. – 16.06.2015г. в качеството си на владелец и наемодател сключил със С. К. П. два петгодишни договора за наем, с които е предоставил ползването на процесния имот.
Ответницата В. И. Г. се легитимира като собственик на имота, въз основа на договор за дарение, сключен на 25.09.2007г. с Л. И. П.; последната е придобила правото на собственост от съпруга си П. П.. Според нея лицето С. П. не е бил наемател на имота; обитавал го е от 2009г. със съгласието на чичо си П. П., по договор за послужване; по-късно е предявил претенции за собственост на 1/2 ид.ч. от имота.
Установено е, че предварителният договор от 06.06.2005г. не е подписан от пълномощника на собствениците Л. Г., а чрез имитация от друго лице.
За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният установителен иск за собственост Софийски апелативен съд е приел, че ищецът не е доказал установяване на фактическата си власт върху имота, предвид установената неистинност на предварителния договор, с която се опровергава твърдението му, че е получил владението въз основа на този договор. Според съда, подписването на предварителния договор с мнимия пълномощник, може да е достатъчно за установяване на намерението на купувача да започне да свои вещта, но не и за доказване на материалния елемент, т.е. на самото упражняване на фактическата власт върху имота, факт, който останал недоказан. Договорът за наем от 16.06.2005 г., сключен със С. П., също не установява началото на владението. Гласните доказателства не водят на категоричен извод за начина на установяване на владението от страна на ищеца. Дори да се приеме, че е установил едностранно владение върху имота, то това владение е било прекъснато фактически – чрез предприемане на действия, засягащи материалния елемент на владението от страна на св. П., която от 2008 г. държи ключовете от апартамента, а и юридически – чрез действията на наемателя С. П., насочени към това, да бъде заместено владението на ищеца Е. И. със собственото му владение, декларирайки имота като собствен и завеждайки иск за делба, легитимирайки се като негов съсобственик по завещание. Според свидетелските показания от 2008г. владението върху спорния апартамент е установено от П.. Въз основа на тези доказателства съдът е счел, че не е установен по категоричен и нетърпящ съмнение начин нито един от двата елемента на владението. Фактическата власт е упражнявана от лицето С. П., за когото обаче са налице данни, че е владял апартамента както за другиго /за св. П., която му давала ключовете през време на престоя му в страната/, така и за себе си, като съсобственик. Освен това, ищецът нито е манифестирал владението си, нито е отблъснал това на свидетелката П., на С. П. и на ответницата. Намерението му да свои вещта е било узнато едва през 2014 година. При горните изводи съдът е заключил, че ищецът не е станал собственик на спорния имот на посоченото от него оригинерно придобивно основание.
При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК съдът намира, че такива липсват.
Формулирани са от касатора шест правни въпроса, разрешени в обжалвания акт, които според него са в противоречие с практиката на ВКС.
Първите два въпроса се отнасят да договора за наем като средство за установяване начало на владението на наемодателя. Сочената съдебна практика /Решение № 68 от 16.04.2017 г. по гр. д. № 4312/2016 г. на II г.о., и Решение № 197 от 27.10.2015 г. по гр. д. № 2426/201 г. на II г.о./ приема, че владението може да се упражнява чрез наемател, който държи имота за владелеца. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 68, ал.1 ЗС. Изводите на съда не са в противоречие с тази практика. Спорният въпрос в случая е не за възможността фактическата власт да се упражнява чрез другиго, а за първоначалното й установяване. Позовавайки се на неистинността на предварителния договор съдът е намерил за недоказано, че ищецът въобще е разполагал с фактическа власт, която да предаде на наемателя. Освен това, съдът е отчел конкретните данни по делото за разнопосочните намерения на сочения за държател С. П.. Той от една страна се явява наемател на ищеца; от друга страна е лице, допуснато от праводателката на ответницата да живее в жилището; а същевременно е и лице, което предявява самостоятелни права върху жилището.
На следващо място касаторът поставя въпроси, касаещи прекъсването на владението: а/ дали държането на ключовете за жилището от трето лице, без те да са му предадени от владелеца, съставлява фактическо действие, което прекъсва владението.; б/ дали декларирането на имота като съсобствен/собствен от трето лице прекъсва владението; в/ дали завеждането на иск за делба от страна на трето лице, без владелецът да е страна по делото, съставлява такова действие. В мотивите на решаващия съд всички тези обстоятелства са изтъкнати обосноваващи направения извод, че ищецът не е упражнявал владение или дори да е имал такова, то е било преустановено. Изводите на съда не влизат в противоречие със сочената от касатора практика. Тук следва да се посочи, че съдът не е мотивирал прекъсване на давностния срок по смисъла на чл. 116 ЗЗД във вр. с чл. 84 ЗС, а е преценявал дали твърдяното от ищеца владение съществува, дали е било явно, непрекъснато и несмущавано, така че да обуслови придобиване по давност. По отношение ключовете от жилището следва да се уточни, че визираното от касатора във въпроса „трето лице” всъщност се явява лицето, което се легитимира като собственик на имота. А след като собственикът разполага с ключове от жилището и го предоставя за ползване на определени от него лица, няма как паралелно да се упражнява и владение от ищеца.
По въпроса за декларирането на имота като собствен/съсобствен е създадена съдебна практика, според която този факт би могъл да има значение при преценката дали се осъществява владение, но значението му никога не е самостоятелно, а винаги е наред с други фактически обстоятелства, относими към квалифицирането на една фактическа власт като владение. Именно такава преценка е извършил и въззивния съд – съвкупна, като е взел предвид, че „наемателят” в един момент е демонстрирал намерение за своене чрез деклариране на имота като свой /макар и частично/ и чрез завеждане на дело за делба срещу другия съсобственик, който е лице, различно от наемодателя. Тези обстоятелства в случая имат определящо значение, предвид твърденията на ищеца, че е осъществявал фактическата власт не лично, а само и единствено чрез сочения наемател. Приложената от касатора практика разглежда хипотези, различни от настоящата и затова е неотносима към случая.
В същия аспект е разгледано и извършеното от „наемателя” завеждане на иск за делба. Съдът не е приел, че с това действие давностният срок се прекъсва, а че се опровергават твърденията на ищеца, че наемателят държи имота за него.
Не могат да бъдат споделени изложените съображения за очевидна неправилност на решението поради очевидно нарушение на материалния закон и на процесуалния закон. Развитите от касатора съображения са израз на несъгласието му с анализа на доказателствата и правните изводи на съда, но липсва каквато и да е „очевидност” на поддържаната от него неправилност.
В обобщение следва да се откаже достъпът до касационен контрол.
Ответницата претендира разноски, но няма доказателства да е сторила такива.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2197 от 27.10.2017г. постановено по гр.д. № 667/2017г. на Софийски апелативен съд по касационната жалба на Е. М. И. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: