О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 461
София, 08.04.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети декември, две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
дело № 1002/2012 година.
Производство по чл. 288 ГПК.
Й. Л. П. от [населено място], област Х. е подал касационна жалба против решението от 06. 04. 2012 г. на Хасковския окръжен съд по гр. д. № 366/2010 г.
Ответникът Д. Д. Б. от [населено място] не е взел становище по касационната жалба. Той е подал частна жалба против определението на Хаскоковския окръжен съд по гр. д. № 366/2010 г., постановено на 22. 05. 2012 г., с което е оставено без разглеждане искането му за разноски.
След проверка, касационният съд установи следното:
Делото е образувано по иск на П. срещу Б. и съпругата му П. Б., предявен на основание чл. 59 ЗЗД за сумата 6 600 лв., с която ответниците Б. се обогатили без основание за сметка на ищеца П., като го лишили от ползване на собствения му имот – земеделска земя, лозе от 608 кв.м. с построената в него жилищна сграда за времето от 30. 01. 2006 г. до 01. 03. 2009 г. за сумата 3600 лв. и от плодоползването на лозето за сумата 3000 лв. при годишен добив на грозде от 1 тон на стойност 1000 лв.. Димитровградският районен съд отхвърлил иска с решение от 19. 04. 2010 г., което е потвърдено от Хасковският окръжен съд с въззивно решение от 06. 04. 2012 г. по гр. д. № 366 /2010 г.. Въззивният съд е установил, че П. не е титуляр на правото на собственост върху имота, ответниците Б. го владеят на правно основание и това изключва основателността на претенцията по чл. 59 ЗЗД.
Искането на жалбоподателя П. за допускане на касация на въззивното решение е заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК –произнасяне на въззивния съд по материалноправен въпрос, разрешаван противоречиво от съдилищата. Жалбоподателят счита, че неправилно решаващият съд се е позовал на презумпцията по чл. 88, ал. 2 ЗЗД, която е оборима и в случая е оборена, тъй-като ответникът Б. е знаел за привидността на придобивната сделка на неговите праводатели. Приложено е решение от 15. 05. 2003 г. на състав на касационния съд по гр. д. № 43/2002 г., ІV г. о., с което е прието, че презумпцията за добросъвестност на последващ приобретател е оборима и когато вписването на сделката е станало преди вписване на исковата молба за установяване на привидността.
Касационният съд счита, че не е налице твърдяното от жалбоподателя противоречиво разрешаване на правен въпрос, тъй-като няма идентичност на хипотезите по настоящото дело и по посоченото дело № 43/ 2002 г.. Съдът по настоящото дело е отхвърлил иска с правно основание чл. 59 ЗЗД поради факта, че ищецът П. не се легитимира за собственик на имота спрямо ответника Б.. Съдът се е позовал на приложеното окончателно решение, с което е отхвърлен искът на П. срещу Б. по чл. 108 ЗС за същия имот, с което решение е отречено правото му на собственост. Съгласно чл. 299, ал. 1 ГПК, спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван. Доводите на П. за оборимост на презумпцията за добросъвестност на последващ приобретател са били допустими и противопоставими на възраженията и правата, претендирани от Б., в спора по чл. 108 ЗС по приложеното гр. д. № 963/2010 г. на Димитровградския районен съд, но те са вече преклудирани от силата на пресъдено нещо по постановеното окончателно решение по този спор.
Следва да се остави без уважение искането за допускане на касация.
Основателна е частната жалба на Д. Б. срещу определението от 22. 05. 2012 г., с което е оставено без разглеждане искането му по чл. 248 ГПК. Във въззивното производство е направено искане за присъждане на направените от него разноски за адвокатско възнаграждение и разходът в размер на 100 лв. е удостоверен с представения договор за правна защита. При това положение въззивният съд е дължал произнасяне по искането за разноските, при постановяване на решението от 06. 04. 2012 г., но не го е направил, което е основание да се постанови определение за допълване на решението – чл. 81, чл. 250, ал. 1 ГПК. В нарушение на закона въззивният съд е отказал да се произнесе по искането за разноски като е приел, че то е процесуално недопустимо съгласно чл. 80, предл. второ ГПК – частният жалбоподател не е представил списък на разноските. Това ограничение се отнася само при искане за изменение на решението в частта му за разноските, каквато не е настоящата хипотеза. Чл. 248, ал. 1 ГПК допуска възможността за допълване на решението в частта за разноските, т. е. при липса на произнасяне по направено искане за разноски, съответната страна може да иска допълване на решението с такова произнасяне и съдът няма правно основание да остави това искане без разглеждане. Следва да се отмени обжалваното определение и делото се върне на въззивния съд за произнасяне по същество.
Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 06. 04. 2012 г. по гр. д. № 366/2010г. на Окръжен съд – Хасково по жалбата на Й. П..
ОТМЕНЯ определението от 22. 05. 2012 г. по гр. д. № 366/2010 г. на Окръжен съд – Хасково и връща делото на същия съд за произнасяне по същество по искането на Д. Б. по чл. 248 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: