О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 461
София, 28.05.2010 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание в състав:
Председател: ДОБРИЛА ВАСИЛЕВА
Членове: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева гр.д.№1962 по описа за 2009г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
С решение №1131 от 27.07.09г. по гр.д. №1352/08г. на Софийския апелативен съд е оставено в сила решението от 28.02.08г. по гр.д. №587/07г. на СГС, в частта, с която Е. Х. Н. е осъдена да заплати на О. К. Ш. сумата от 2071,87лв., представляваща обезщетение за ползване на част от недвижимия имот на ищцата в гр. С., ул.”Ц” №77, за периода 13.10.2001г. – 13.10.2006г., заедно със законната лихва върху сумата, считано от 20.02.07г. до окончателното и изплащане, както и мораторна лихва до предявяването на иска в размер на 99,41лв. Първоинстанционното решение е отменено в частта, с която главният иск е бил уважен за разликата над 2071,87лв. до 20304лв., както и в частта за мораторната лихва над 99,41лв. до присъдените 860,59лв. и в тази част исковете са отхвърлени.
Въззивният съд е приел, че ищцата е собственик на дворно място от 283 кв.м., представляващо имот пл. №8 от кв.149 по плана на гр. С., м.”Ц”, З. Б-2. През процесния период ответницата е ползвала кожухарска работилница, разположена в дъното на дворното място. С влязло в сила решение по гр.д. №2426/98г. на СГС ответницата е била осъдена да предаде на ищцата на основание чл.108 от ЗС владението върху частта от дворното място, което незаконно заема. Прието е, че през процесния период достъпът на ищцата до дворното място е бил ограничен, тъй като откъм улицата е имало ограда с метална врата, която вечер се е заключвала. След преценка на гласните доказателства по делото въззивният съд е приел, че ключът от тази врата е бил не в ответницата, а в трето лице – наемател на съседния общински имот. Ето защо при преценката дали обезщетението за ползване следва да обхване цялото дворно място, или само ползваните от ответницата 2.м., включващи застроената площ на павилиона, обслужващата площ към него и пътеката за достъп до него, въззивният съд е приел, че това трябва да бъде по-малката площ, за разлика от първоинстанционното решение, с което е присъдено обезщетение за ползване на целия имот.
Касационна жалба срещу въззивното решение в отхвърлителната му част е подадена от ищцата. В нея се поддържа, че ответницата я е лишила от достъп до целия имот, тъй като тя е държала ключа от металната врата, която вечер се е заключвала. Освен това – неправилно съдът уважил иска на основание чл.59 от ЗЗД, вместо на основание чл.73 от ЗС, след като ответницана е била недобросъвестен владелец на мястото. В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по въпроса за обективния признак на владението по чл.68 от ЗС. Жалбоподателката счита, че въпреки богатата съдебна практика по този въпрос, съдът не се е произнесъл с какви конкретни действия се осъществява фактическата власт върху една вещ; дали трябва да има възможност за непрекъснато „обхождане” и „присъствие” в имота, т.е. за „такива действия, даващи на владелеца възможност той да обладава и по изключителен начин имота и същевременно изключващи действията на трети лица”. Поддържат се и основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК по въпроса за съотношението на исковете по чл.59 от ЗЗД и чл.73 от ЗС. Въззивното решение влизало в противоречие с т.9 на ППВС №1/28.05.79г., съгласно което, когато правоимащият може да защити правата си с предвиден от закон друг иск, недопустимо е да си служи с иска по чл.59, ал.1 от ЗЗД. Освен това – фактът, че съдът е смесил двата състава означава, че поставеният въпрос за съотношението помежду им се нуждае от тълкуване. Не било ясно дали недобросъвестният владелец и неоснователно обогатилият се имат едно и също по съдържание и размер задължение.
Ответникът в производството Е. Х. Н. оспорва жалбата. Излага подробни доводи в подкрепа на виждането си, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Въпросът за фактическите действия, чрез които може да се прояви обективният признак на владението е изяснен в теорията, с която съдебната практика се съобразява. Приема се, че под фактическа власт следва да се разбира господство, обладаване на вещта, възможност за владелеца да въздейства непосредствено върху нея /”В” В. Т. /. Не е необходимо тази дефиниция да присъства в съдебната практика, а от друга страна не следва да се изброяват действията, чрез които може да се изрази фактическата власт върху вещта, както предлага жалбоподателят, тъй като няма как изброяването да е изчерпателно. Във всеки конкретен случай, с оглед конкретните обстоятелства, съдът следва да преценява дали са налице обективните и субективните признаци на владението. Случаят по настоящото дело не съдържа някакви особености, заради които разглеждането му от ВКС да допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото по поставения правен въпрос. От друга страна в случая въпросът за обективните признаци на владението не определя изхода на делото. Въззивният съд е приел тезата на ищцата, че владението и по отношение на цялото дворно място е било възпрепятствано от металната врата, която вечер е била заключвана и от която тя е нямала ключ. Решаващо за определяне размера на обезщетението за лишаване от ползване на имота се е оказало обаче приетото от въззивния съд, че не ответницата, а трето лице е държало ключа от тази метална врата и че ответницата е ползвала само част от дворното място на ищцата – кв.м. Ето защо по въпроса за обективния признак на владението не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК и по втория въпрос – за съотношението на исковете по чл.59 от ЗЗД и чл.73 от ЗС. Макар неправилно да е квалифицирал иска по чл.59 от ЗЗД, въззивният съд всъщност се е произнесъл по предявения иск, който е с правна квалификация чл.73, ал.1 от ЗС. Присъдената сума се явява обезщетение за ползите, от които е лишена ищцата поради това, че ответницата е ползвала в дворното и място павилион за кожухарски услуги. Тази сума се съизмерява със средния пазарен наем на частта от имота, ползвана от ответницата. По тази причина не е налице противоречие на въззивното решение и приетото в ППВС №1/28.05.79г., че искът по чл.59, ал.1 от ЗЗД се предявява само когато правоимащият няма на разположение друг иск, с който да изравни имуществено неоснователното обогатяване на ответника. Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като разликата между двата фактически състава е изяснена в съдебната практика. Докато в хипотезата на чл.73 от ЗС се присъжда обезщетение за ползите, от които недобросъвестният владелец е лишил собственика, като в парично изражение тези ползи се равняват на средния пазарен наем на вещта през периода на неоснователното и ползване от владелеца, то при състава на чл.59, ал.1 от ЗЗД винаги се присъжда по-малката от двете суми – тази на обогатяването и другата – на обедняването.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1131 от 27.07.09г. по гр.д. №1352/08г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: