О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 462
гр.София, 11.06.2018 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на шести юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 1345 по описа за 2018 г.
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 8418/ 13.12.2017 г. по гр.д. № 8129/ 2017 г., с което Софийски градски съд, потвърждавайки решението от 19.10.2016 г. по гр. д. № 49261/ 2015 г. на Софийски районен съд, отхвърля исковете на П. Б. А. срещу Прокуратурата на Република България, както следва:
· да се признаят за незаконни и да се отменят заповед № № РД-08-527 и 528/ 21.07.2015 г. по наложеното наказание „дисциплинарно уволнение“ и прекратяването на трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ (чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ);
· за възстановяване на длъжността „пазач, невъоръжена охрана и работник по поддръжка/ огняр“ (чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ) и
· за присъждане на обезщетение от 3 900 лв. за периода 14.08.2015 – 14.02.2016 г. (чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ).
Решението се обжалва от П. Б. А. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по следните въпроси (материално-правен и процесуално-правен): 1. Изтичането на сроковете по чл. 194, ал. 1 КТ погасява ли дисциплинарната власт на работодателя, как се определя тяхното начало и какво е съотношението им? и 2. Допустимо ли е въззивният съд да базира фактическите си констатации за допуснати нарушения на трудовата дисциплина на показанията на свидетелите, които чл. 172 ГПК визира? Касаторът счита въпросите включени в предмета на делото и обуславящи въззивното решение и се позовава на предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Оплакванията по същество са, че решението е неправилно поради противоречието му с чл. 194 КТ и съществено нарушение на чл. 172 ГПК.
Ответникът Прокуратурата на Република България, ответник и по касация, възразява, че не са налице сочените основания за допускане на касационния контрол, а решението е правилно. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.
Настоящият състав намира касационната жалба с допустим предмет. Въззивното решение осъществява изключението по чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК. Подадена е от надлежна страна. Касатор е ищецът по исковете, които въззивният съд е намерил за неоснователни. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбата, но не са налице сочените основания за допускане на касационния контрол. Съображенията са следните:
Материално-правният въпрос е свързан с едно от основанията за незаконност на дисциплинарното уволнение, които касаторът е изтъкнал в исковата си молба. Той е твърдял, че дисциплинарното уволнение следва сроковете по чл. 194 КТ, а тяхното изтичане е погасило правото на работодателя да му наложи наказанието и да прекрати трудовото правоотношение при основанието по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ.
С първоинстанционното решение исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ са били отхвърлени, а това основание за незаконност на уволнението касаторът е пренесъл пред втората инстанция чрез съответно оплакване в подадената въззивна жалба.
В своето решение въззивният съд е приел, че съгласно чл. 194, ал. 1 КТ, сроковете за налагане на дисциплинарни наказания са преклузивни, а изтичането им погасява дисциплинарната власт на работодателя. Те са два: 2-месечен от откриване на нарушението и 1-годишен от неговото извършване. Приел е, че ако 2-месечният е изтекъл, спазването на 1-годишния срок е без значение, а ако е изтекъл 1-годишният срок, спазването на 2-месечния е без значение. Приел е също, че работодателят открива нарушението по смисъла на чл. 194, ал. 1 КТ, когато е узнал за извършеното нарушение на трудовата дисциплина, стига то да е индивидуализирано от обективна и субективна страна. Позовал се е на решение № 231/ 13.06.2011 г. по гр.д. № 858/ 2010 г. и на решение № 245/ 18.05.2011 г. на ВКС, IV ГО. След това въззивният съд е приел, че на 25.06.2015 г. работодателят е открил нарушенията на трудовата дисциплина, които П. Б. А. е извършил, първото – през м. декември 2014 г., а четвъртото – на 01.06.2015 г. Това е така, защото те са описани в докладна записка от 25.06.2015 г. на началника на отдел „ССФУИ“, дирекция „ФСД“. Приел е датата за начална за срока по чл. 194, ал. 1 КТ и е добавил, че към 14.08.2015 г. – тази на връчване на заповедта, от когато наказанието се смята за наложено (чл. 195, ал. 3 КТ) – не е изтекъл 2-месечният срок от откриване на нарушенията и той е в границите на 1-годишния срок от тяхното извършване.
Следователно повдигнатият материално-правен въпрос обуславя решението, но въззивният съд го е решил в съответствие с практиката на ВКС, цитирана от него. Настоящият състав я споделя и не намира основание да я променя. Доколко фактическите му констатации са правилни, в настоящото производство не може да се провери, но съответствието на решението с практиката на ВКС изключва допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което касаторът се позовава, а и основанието от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до обжалване.
Изводът за четирите нарушения на трудовата дисциплина, които П. Б. А. е извършил и за които е бил дисциплинарно уволнен, първоинстанционният съд базира на показанията на свидетели в трудови правоотношения с ответника. Чл. 172 ГПК задължава съдът в решението по правния спор да обсъди достоверността показанията на такива свидетели с оглед всички данни по делото и да съобрази възможната заинтересованост да свидетелстват в полза или във вреда на една от страните. Във въззивната си жалба обаче ищецът не се е оплакал, че първата инстанция е нарушила предвиденото в чл. 172 ГПК. Така до същите фактически констатации достига и въззивният съд. Неговото решение съответства на ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС. Чл. 172 ГПК е процесуална, а не материално-правна норма и за нея не важат изключенията от чл. 269, изр. 1 ГПК, обсъдени в т. 1 на тълкувателния акт. Следователно повдигнатият процесуално-правен въпрос не обосновава въззивното решение, а за него е изключено общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
При тези мотиви и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати възнаграждение за представителството на ответника от юрисконсулт и пред настоящата инстанция. Предвиденото в чл. 23, т. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ допуска съдът да го определи под размера от 50 лв. Касационното производство е с ниска степен на сложност, а трудът на юрисконсулта по представения писмен отговор настоящият състав оценява за сумата 30 лв.
При тези мотиви съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 8418/ 13.12.2017 г. по гр.д. № 8129/ 2017 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА П. Б. А. ЕГН [ЕГН] на основание чл. 78, ал. 8 ГПК да заплати на Прокуратурата на Република България сумата 30.00 лв. – юрисконсултско възнаграждение за представителството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.