О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 462
гр. София, 11.07.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и втори май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 3 по описа за 2018г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Л. Б. М. от [населено място], приподписана от процесуални представители адв. В. П. и адв. К. А. срещу решение № 1383 от 16.06.2017г. по в. гр. дело № 5650/2016г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав, с което е потвърдено решение № 6856/22.08.2016г. по гр. дело № 12329/2012г. на Софийски градски съд, I-4 гр. състав в частта, с която предявеният от Л. Б. М. иск срещу ЗК [фирма] за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ е отхвърлен за разликата над 3 000 лв. до 33 000 лв. като погасен чрез плащане в хода на процеса и за разликата над сумата 33 000 лв. до претендираната сума от 116 800 лв. – като неоснователен, и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство в размер на 300 лв.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Приложил ли е въззивният съд установения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя на делинквента? – противоречие с ППВС № 4/1968г., решение № 79/11.07.2016г. по т. д. № 1508/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 126/29.05.2017г. по т. д. № 994/2016г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/24.10.2012г. по т. д. № 916/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 154/30.10.2012г. по т. д. № 807/2011 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 167/27.10.2016г. по т. д. № 1599/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. и др.
2.1. Следва ли съдът да назначи вещо лице при необходимост от специални знания, респ. може ли съдът да реши въпроси, за които са необходими специални знания, без да ползва заключение на вещо лице, и самостоятелно да реши дали неимуществените вреди, предмет на двете дела /делото срещу деликвента и делото срещу застрахователя/, са едни и същи, без за това да има поставена задача на вещото лице, респ. без да има заключение в тази връзка /компетентен ли е съдът без заключение на вещо лице да установи идентичност на различни по брой и вид неимуществени вреди, предмет на делото срещу деликвента и застрахователя, както и възможно ли е да тълкува и да установява самостоятелно кои по – тежки по вид на увреждане телесни повреди поглъщат по – леките по вид/? – противоречие с решение № 132/29.05.2015г. по гр. д. № 7298/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решени № 118/15.05.2012г. по гр. д. № 588/2011г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 446/16.11.2011г. по гр. д. № 1375/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о.
2.2. Следва ли въззивният съд служебно да допусне експертиза и да определи задачата й, когато във въззивната жалба се претендира, че неимуществените вреди са различни от приетите от първоинстанционния съд, дори в жалбата да не е направено изрично искане за изслушване на заключение на вещо лице и да не е посочена задача на експертизата? – противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 3, решение № 39/13.02.2015 г. по гр. д. № 4890/2014г. на ВКС, ГК, I г. о.
3. Може ли в производството срещу застрахователя да се предявят за обезщетяване неимуществени вреди, които не са били предявени в производството срещу делинквента, или предявената претенция срещу делинквента задължително обхваща всички претърпени от пострадалия неимуществени вреди? – противоречие с Тълкувателно решение № 1/23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът ЗК [фирма] ЗД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Г. Г. П. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК. По отношение на първия формулиран въпрос относно определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от пътно- транспортното произшествие поддържа, че е разрешен в съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 407/26.05.2010г. по гр. д. № 1273/2009г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 708/14.01.2011г. по гр. д. № 1389/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 832/10.12.2010г. по гр. д. № 593/2010г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 302/04.10.2011г. по гр. д. № 78/2011г. на ВКС, ГК, III г. о., вкл. приложените към изложението решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Ответникът излага съображения, че обхватът и размерът на вредите, установени с решението, с което е уважен искът по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента, имат обвързващо за застрахователя действие в материалноправно отношение, когато са едни и същи с претендираните вреди по прекия иск по чл. 226 КЗ /отм./ .
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението към нея се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК.
Въз основа на заключението на комплексната автотехническа и медицинска експертиза и влезлите в сила решение № 1187/04.08.2011г. по гр. д. № 3024/2009г. на Окръжен съд Пловдив и допълнително решение № 1572/17.11.2011г. по същото дело на Окръжен съд Пловдив, потвърдени с решение № 267/19.06.2012г. по в. гр. д. № 151/2012г. на Апелативен съд П., последното оставено в сила с решение № 394/19.12.2013г. по гр. д. № 1376/2012г. на ВКС, въззивният съд е приел, че на 15.09.2007г. на територията на Република Х., на автомагистрала А-3, Б. – Загреб – Л., км. 87 + 300 м. северно между лек автомобил „Нисан П.“ с рег. [рег.номер на МПС] , управляван от Д. С. Б., и товарна композиция – полуремарке „Тирсан“ с рег. № 34У1В, теглено от седлови влекач „ДАФ“ с рег. № 34 ОКТ 87, управляван от Цетин Нецати, е настъпило по вина на водача на лекия автомобил Д. С. Б. /при нарушение на правилата за движение, установени в чл. 20, ал. 1 и ал. 2 ЗДвП/ пътно-транспортно произшествие. В резултат на процесното ПТП на ищеца /настоящ касатор/, който е пътувал в лекия автомобил на предна дясна седалка с правилно поставен обезопасителен колани, са причинени увреждания, поради което е бил транспортиран и настанен за лечение в здравно заведение. Вследствие на процесното ПТП касаторът е претърпял различни травматични увреждания, а именно: разкъсване на десния дял на черния дроб, което по своята медико-биологична характеристика представлява постоянно разстройство на здравето опасно за живота; разкъсване и кръвоизлив на корена на чреводържателя, представляваща постоянно разстройство на здравето опасно за живота; кръвоизлив зад коремната кухина, представлява разстройство на здравето временно опасно за живота; фрактура на V, VI и VII ребро вдясно, ограничило движенията на снагата за срок повече от 30 дни; двустранна контузия на белите дробове, представляваща разстройство на здравето временно опасно за живота, с излив на течност в дясното плеврално пространство, представляващо разстройство на здравето временно опасно за живота; охлузване на гръдния кош вдясно, довел до болки и страдания за срок от 20 дни; разкъсно – контузна рана на дясната ушна мида, представляваща временно разстройство на здравето неопасно за живота; рана в областта на брадичката, представлява временно разстройство на здравето, неопасно за живота; контузия и охлузване на двете подбедрици, довела до болки и страдания за срок от 15-20 дни; контузия на лявата раменна става, довела до болки и страдания за срок от 20-30 дни; лекостепенна черепномозъчна травма, за която има само косвени данни, тъй като диагноза „черепно – мозъчна травма, респ. мозъчно сътресение или мозъчна контузия“ не е била поставена в здравното заведение и то представлява временно разстройство на здравето неопасно за живота. Съдебният състав е приел, че гръдната травма е причинила интензивни болки и страдания за срок от 2 месеца и умерени до 3-4 месеца; коремната травма е довела до особено интензивни болки и страдания за срок от 3 месеца и умерени до 6 месеца; черепно-мозъчната травма – до умерени болки и страдания за срок от 20-30 дни; мекотьканните травми и наранявания в областта на лицето и долните крайници – до умерени болки за срок от 15-20 дни.
Въззивната инстанция е констатирала, че с горепосоченото влязло в сила решение делинквентът Д. С. Б. е осъден да заплати на ищеца Л. Б. М. на основание чл. 45 ЗЗД обезщетение за претърпените неимуществени вреди от процесното ПТП в размер 10 000 лв.
По посочените дела ЗК [фирма] е участвала като евентуален ответник по преките искове за неимуществени вреди и като главен ответник по пряк иск за претърпените имуществени вреди. Искът за обезщетение за неимуществени вреди срещу застрахователното дружество не е бил разгледан. С допълнително решение са отхвърлени исковете срещу ЗК [фирма] за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер 2 000 лв. – разходи за транспорт от Република Х. до [населено място], и 6 559,29 лв. – разходи за медицински услуги при лечението в Република Х., както и акцесорния иск за обезщетение за забава. Във въззивното решение на Софийски апелативен съд – предмет на настоящата касационна жалба, е посочено, че същите имуществени вреди са предявени повторно по настоящото гр. дело пред Софийски градски съд и първоинстанционният съд е уважил прекия и акцесорните искове срещу застрахователя, като е присъдил обезщетение за имуществените вреди в размер на 8 559,29 лв., ведно със законната лихва, считано от 07.05.2012г. Първоинстанционното решение в осъдителната част е влязло в сила, тъй като не е обжалвано от ЗК [фирма].
Софийски апелативен съд е приел, че искът по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента не е предявен като частичен, поради което за всички настъпили от ПТП преки и непосредствени неимуществени вреди е уважен в пълния предявен размер за 10 000 лв. За установяване на вредите по медико – биологичните им характеристики като леки по смисъла на чл. 130 НК и средни телесни повреди по смисъла на чл. 129 НК се е позовал на силата на пресъдено нещо, формирана с решението на Окръжен съд Пловдив. Приел е, че обезщетяването на неимуществените вреди, причинени от леките и средни телесни повреди при предявен граждански иск в наказателното производство или отделно при предявен иск срещу делинквента, или при пряк иск срещу застрахователя следва да се определи за поглъщащите телесни повреди общо /тотално/ за всички претърпени неимуществени вреди, съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД.
За да направи извод за неоснователност на твърдението на ищеца, че неимуществените вреди, предявени за обезщетяване с прекия иск против застрахователя, са различни от тези, за които деликвентът дължи съдебно признато тотално обезщетение от 10 000 лв., съдебният състав се е аргументирал с обстоятелствената част на исковата молба, като е приел, че в нея са посочени същите вреди /увреждания/, настъпили от средни и леки телесни повреди, но разликата е само в тяхното описание, като ищецът не твърди настъпил ексцес. Посочил е, че с прекия и акцесорния иск, предмет на настоящото производство, се иска обезщетяване на същите неимуществени вреди от същото ПТП, настъпило на 15.09.2007г., но се претендират в размер 116 800 лв., ведно със законната лихва, считано от деня на увреждането – 15.09.2007 г., който значително надвишава размера на обезщетението, за което е осъден деликвентът.
Във въззивното решение е констатирано, че ответното застрахователно дружество е заплатило на ищеца обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер 30 000 лв. в хода на исковото производство, и че деликвентът не е заплатил присъденото с иска по чл. 45 ЗЗД обезщетение на ищеца.
От правна страна въззивната инстанция е заключила, че са налице предпостаквите за ангажиране отговорността на застрахователя на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./: наличие на валидно застрахователно правоотношение към датата на увреждането по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по отношение на лекия автомобил, управляван от делинквента, при ЗК [фирма]; настъпило застрахователно събитие и осъществен деликтен състав по чл. 45 ЗЗД – противоправно деяние, изразяващо се в ПТП, причинено от застрахования делинквент; причинени неимуществени и имуществени вреди на пострадалия ищец; причинно-следствена връзка между деянието и вредите; вина на застрахования делинквент.
За да приеме, че размерът на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от увреждането, възлиза на сумата от 10 000 лв., съдебният състав се е позовал на принципа на справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД и критериите на съдебната практика, установени с ППВС № 4/23.12.1968г., като е взел предвид конкретните данни по делото относно възрастта на пострадалия; вида, броя и характера на претърпените увреждания; продължителността на периода, в който болките и страданията са били интензивни; продължителността на общия лечебен и възстановителен период; наличието на остатъчни негативни последици; лимита на застрахователното обезщетение към датата на ПТП. Въззивният съд е посочил, че се съобразява и с постановките на Тълкувателно решение № 1/23.12.2015г. по тълк. д. № 1/2014г. на ОСТК на ВКС относно обема на отговорността на застрахователя по предявен пряк иск при уважен срешу застрахования делинквент иск по чл. 45 ЗЗД, имащ за предмет обезщетяване на същите вреди.
Отчел е определеното от първоинстанционния съд тотално обезщетение за всички претърпени неимуществени вреди в размер на 33 000 лв., приспаднатото заплатено от застрахователя обезщетение в размер 30 000 лв. и присъдената с първоинстанционното решение останала част от обезщетението в размер 3 000 лв.
По отношение на иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за присъждане на законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди въззивната инстанция се е позовала на разпоредбата на чл. 84, ал. 3 ЗЗД и на функционално обусловена отговорност на застрахователя от отговорността на деликвента, поради което е направила извод, че застрахователят дължи законна лихва, считано от деня на увреждането.
Доколкото ответникът не е обжалвал първоинстанционното решение в осъдителната част и при съблюдаване на принципа, установен в чл. 271, изр. 2 ГПК да не се влошава положението на жалбоподателя при констатирана от въззивния съд неправилност на решението, съдебният състав е потвърдил решението на първоинстанциония съд в отхвърлителната част и в частта за разноските.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора въпроси и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посочените от касатора процесуалноправни и материалноправни въпроси са релевантни, тъй като обуславят крайния изход на делото и правните изводи на въззивната инстанция.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по процесуалноправните въпроси, посочени в т. 2.1. и т. 2.2. по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен. Тези въпроси не са решени в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, цитираните от касатора решения и други постановени от ВКС съдебни актове по реда на чл. 290 ГПК, тъй като изводът за неоснователност на твърдението на ищеца, че неимуществените вреди, предявени за обезщетяване с прекия иск против застрахователя, са различни от тези, за които деликвентът дължи съдебно признато тотално обезщетение от 10 000 лв., е аргументиран след съпоставка между претендираното обезщетение срещу делинквента с иска по чл. 45 ЗЗД, влязлото в сила решение по чл. 45 ЗЗД, в което подробно са описани съчетаната гръдна и коремна травма, множеството увреждания на различни части на тялото, болки, страдания и усложнения, обстоятелствената част на настоящата искова молба /по иска с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм.//, като са съобразени и действителните увреждания, настъпили от средни и леки телесни повреди, причинени от процесното ПТП и установени с приетото в първоинстанционното производство заключение на комплексната авто-техническа и медицинска експертиза.
Процесуалноправният въпрос по т. 3 „може ли в производството срещу застрахователя да се предявят за обезщетяване неимуществени вреди, които не са били предявени в производството срещу делинквента, или предявената претенция срещу делинквента задължително обхваща всички претърпени от пострадалия неимуществени вреди“ също не е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/23.12.2015г. по тълк. дело № 1/2014г. на ОСТК на ВКС. Съгласно посоченото Тълкувателно решение в производството по пряк иск с правно основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ обемът на отговорността на застрахователя е ограничен до размера на присъденото обезщетение по уважен срещу застрахования делинквент иск по чл.45 ЗЗД, когато има за предмет обезщетяване на същите вреди, но в рамките на застрахователната сума, уговорена в застрахователния договор. Обхватът и размерът на вредите, когато са едни и същи, имат обвързващо спрямо застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите действие в материалноправно отношение, поради което съдът, разглеждащ прекия иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, също следва да се съобрази тях. Следователно пострадалият има право да претендира срещу застрахователя обезщетение и за други вреди, различни от предявените с иска по чл. 45 ЗЗД срещу делинквента. В настоящия случай обаче въззивната инстанция е приела, че с исковата молба по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ се претендира обезщетение за същите неимуществени вреди от същото ПТП, като разликата е само в тяхното описание, без да се твърди настъпил ексцес.
По отношение на материалноправния въпрос относно приложението на принципа за справедливост, установен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и критериите за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застрахователя на делинквента, настоящият съдебен състав счита, че е относим, доколкото въззивният съд се е позовал на принципа на справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД и критериите на съдебната практика, установени с ППВС № 4/23.12.1968г. В съответствие със задължителната практика на ВКС съдебният състав е взел предвид конкретните данни по делото относно възрастта на пострадалия; вида, броя и характера на претърпените увреждания; продължителността на периода, в който болките и страданията са били интензивни; продължителността на общия лечебен и възстановителен период; наличието на остатъчни негативни последици; лимита на застрахователното обезщетение към датата на ПТП – 15.09.2007г.
Независимо от разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и критериите при определяне на принципа на справедливост обаче, в настоящия случай въззивната инстанция съобразно задължителната практика на ВКС е приложила постановките на Тълкувателно решение № 1/23.12.2015г. по тълк. д. № 1/2014г. на ОСТК на ВКС относно обема на отговорността на застрахователя по предявен пряк иск при уважен срешу застрахования делинквент иск по чл. 45 ЗЗД, имащ за предмет обезщетяване на същите вреди. Поради това, че въззивната инстанция е приела, че с исковата молба по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ се претендира обезщетение за същите неимуществени вреди от същото ПТП, като разликата е само в тяхното описание, без да се твърди настъпил ексцес, изводът, че дължимото от застрахователя обезщетение за неимуществени вреди следва да се определи в размер 10 000 лв., съответства на посоченото Тълкувателно решение № 1/23.12.2015г. по тълк. д. № 1/2014г. на ОСТК на ВКС.
Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК /ред. ДВ, бр. 47/2009г./ връзка с § 74 ПЗР на ЗИДГПК е неоснователен. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая е налице задължителна практика на ВКС, липсват данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството или обществените условия, нито е налице непълнота или неяснота на закона, която налага тълкуването му, нито са налице основания за промяна на формираната от ВКС съдебна практика.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер 200 лв., определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1383 от 16.06.2017г. по в. гр. дело № 5650/2016г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 10 състав.
ОСЪЖДА Л. Б. М. с ЕГН [ЕГН], [населено място], кв. О. 46, съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 1, офис 1, да заплати на ЗК [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер 200 лв. /триста лева/, представляваща юрисконултско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.