О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 462
гр. София, 14.11.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на втори октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 1190 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 1064 от 27.01.2017 г., подадена от [община] чрез Ж. В. Т. – кмет, приподписана от старши юрисконсулт С. Н. против въззивно решение № 409 от 21.12.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 1407/2016 г. на ОС – Стара Загора, І гр.състав, в частта, с която е признато за установено по отношение на [община], че М. К. Г. и Н. М. К. са собственици по давност и наследство на 1 218 кв.м., представляващи част от ПИ № 000199 по действащата карта на възстановената собственост на землището на [населено място] село, влязла в сила на 28.06.1996 г., заемаща част от този имот, защрихована в червен цвят на комбинираната скица, Приложение № 1 към допълнителното заключение на вещото лице инж. К. Й., както и на 637 кв.м., представляващи част от ПИ № 055006 по действащата КВС на [населено място] село, в сила от 28.06.1996 г., заемаща част от този имот, защрихована в червен цвят на комбинираната скица – Приложение № 1 към допълнителното заключение на вещото лице инж. К. Й., която скица е приподписана от съдебния състав и е неразделна част от решението.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа искане обжалваното решение да бъде отменено като неправилно, като бъде постановено друго, с което предявеният срещу касатора иск да бъде отхвърлен, като му се присъдят разноските за всички инстанции, включително юрисконсултско възнаграждение.
Ответниците по касация М. К. Г. и Н. М. К. са подали отговор на касационната жалба чрез адвокат И. П. от АК – С. З., като възразяват, че е недопустима и не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на обжалването. Претендират разноски.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, окръжният съд се е произнесъл по предявения от М. К. Г. и Н. М. К. срещу [община] установителен иск за собственост, касаещ части от ПИ № 000199 и ПИ № 055006 по действащата карта на възстановената собственост на землището на [населено място] село, влязла в сила на 28.06.1996 г., като е приел за установено, че ищците са собственици на частите, защриховани в червен цвят на комбинираната скица, Приложение № 1 към допълнителното заключение на вещото лице инж. К. Й. с площи съответно 1 218 кв.м. от ПИ № 000199 и 637 кв.м. от ПИ № 055006. За разликите над така определените пространствени предели на правото на собственост до пълните предявени размери, съответно от 3 050 кв.м. за ПИ № 000199 и от 1 380 кв.м. за ПИ № 055006 исковете са отхвърлени (в която част въззивното решение е влязло в сила като необжалвано).
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че считано от 1919 г. наследодателите на М. К. Г. и Н. М. К. са били собственици на стари имоти пл.№№ 202 и 206 по кадастралния и регулационен план на Старозагорски минерални бани, одобрен със Заповед № 1853 от 05.07.1965 г. Двата имота са се намирали извън регулация, като не са включвани в ТКЗС и съответно не са представлявали вещи в обхвата на социалистическата собственост. Тъй като не са имали земеделски характер, не е било налице основание нито да се търси възстановяване на собствеността върху тях по реда на ЗСПЗЗ, нито да бъдат третирани като обект на придобивното основание по чл. 19 ЗСПЗЗ. Със заключението на СТЕ е установено, че понастоящем част от стария имот с пл.№ 202, възлизаща на 1 218 кв.м., попада в очертанията на ПИ № 000199 по КВС на [населено място] село, С., а част от стария имот с пл.№ 206, възлизаща на 637 кв.м. – в очертанията на ПИ № 055006 по същата КВС. Фактическата власт върху тези части от земната повърхност е упражнявана без прекъсване от наследодателите на М. К. Г. и Н. М. К., а впоследствие – от самите ищци. Противопоставеното от ответника възражение за придобиване на собствеността на основание чл. 19 ЗСПЗЗ е преценено като неоснователно, а правата на ищците са признати на основание наследство и давностно владение.
В представеното изложение на касационните основания са формулирани следните въпроси:
(1) „Представлява ли съществено процесуално нарушение непосочването на конкретните доказателства, събрани по делото, на базата на които съдът е основал изводите си напълно да кредитира показанията на свидетелите по делото ?” и
(2) „Налице ли е липса на заповед за отчуждаване, ако заповедта е със зачертани номера и дата ?”, като касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, произтича от предмета на спора и е от значение за решаващата воля на съда, както и при наличие на някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос не следва да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. По тази причина касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. Ето защо се налага извода, че питането в пункт първи не съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване. Същото обобщава оплакванията на касатора за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила, които при това не намират опора в данните по делото. В конкретния случай, след като е допуснал всички относими към спорното право доказателства, искания за което са били заявени от страните своевременно, съдът задълбочено е обсъдил в съответствие с чл. 12 ГПК и чл. 235, ал.2 ГПК доказателствата и заявените от страните доводи, релевантни за спорното право. Установени са значимите за спора обстоятелства, като са взети предвид валидно заявените твърдения, доводи и възражения на страните. Доказателствата, включително свидетелските показания, са преценени от съда по вътрешно убеждение и в тяхната взаимовръзка. Въззивната инстанция е постановила своето решение при точното приложение на закона и съобразно трайно установената съдебна практика, като е основала решението си именно на приетите от нея фактически заключения и правни изводи, съответни на материалния закон. Изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК в случая изискванията са спазени, а евентуалното несъгласие на касатора с фактическите и правни заключения на съда не е основание за допускане на касационното обжалване.
Вторият формулиран в изложението въпрос също няма обуславящо значение за изхода на спора и не съставлява общо основание за допускане на обжалването. Това е така на първо място по аргумент от процесуалното поведение на настоящия касатор в производството пред инстанциите по същество. В качеството на ответник по иска [община] не се е позовал на съществуването и правните последици от Заповед № 2625 от 19.12.1975 г. на ГОНС – Стара Загора. Същата не е релевирана като установяваща придобивно основание в полза на Общината, чиито възражения са се свели до позоваване на фактическия състав по чл. 19 ЗСПЗЗ и забраната за придобиване по давност, произтичаща от § 1 ЗИД ЗС, но не и на наличие на валидно проведена отчуждителна процедура по реда на ЗТСУ (отм.). Това означава, че въззивният съд не е имал за задача да обсъжда въпроса за валидността на Заповед № 2625 от 19.12.1975 г. на ГОНС – Стара Загора, който в този смисъл се явява ирелевантен за изхода на спора. Наред с изложеното, по делото въобще няма доказателства да е проведена отчуждителна процедура по отношение на процесните имоти, тъй като коментираната заповед не просто не е изведена с номер и дата – по делото няма представен подписан екземпляр от нея, няма основан на нея акт за държавна собственост, нито пък доказателства за завземането на имота от Държавата или за обезщетяването на собствениците на имоти пл.№№ 202 и 206 по проектирания съгласно текста й начин. Освен отсъствие на общото основание за допускане на обжалването, по отношение на въпрос № 2 не е доказано наличието и на допълнителен селективен критерий – нито този по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (не е посочена практика на ВКС, за която да се поддържа, че въззивното решение й противоречи), нито този по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (доколкото касаторът не е обосновал с какво произнасянето по този въпрос би имало изискваното с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК приносно значение в правоприлагането при тълкуване на правните разпоредби по конкретни дела или при създаване на съдебна практика).
С оглед изхода на настоящото производство и при условията на чл. 81 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация направените от тях разноски за защита пред ВКС, а именно – сумата 3 500 лв., представляваща договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат, съобразно ДПЗС с. А № 0904096 от 15.03.2017 г. (л. 16).
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 409 от 21.12.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 1407/2016 г. на ОС – Стара Загора, І гр.състав по касационната жалба вх. № 1064 от 27.01.2017 г., подадена от [община].
ОСЪЖДА [община] ДА ЗАПЛАТИ на М. К. Г. и Н. М. К. сумата 3 500 (три хиляди и петстотин) лева – разноски за защита пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: