6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 462
[населено място], 29.10.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България , Търговска колегия , първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети октомври, през две хиляди и деветнадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ВАСИЛ ХРИСТАКИЕВ
като разгледа докладваното от съдия Божилова ч.т.д.№ 2311 по описа за две хиляди и деветнадесета година, съобрази следното:
Производството е по чл.274 ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Буларко„ АД / в несъстоятелност / против определение № 2490/23.07.2019 г. по ч.гр.д.№ 3443/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 1681/25.03.2019 г. по т.д.№ 3878/2016 г. на Софийски градски съд. Частният жалбоподател твърди нищожност, в евентуалност оспорва допустимостта на атакуваното определение, по съображение, че първоинстанционният съд е разгледал частната му жалба срещу определение № 6610/14.12.2018 г. по гр.д.№ 3878/2016 г. на СГС, в частта му по възмездяване на разноски, като молба с правно основание чл.248 ГПК, вместо да администрира същата и я изпрати за разглеждане от въззивна инстанция. В евентуалност оспорва правилността на въззивното определение, като постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила – непроизнасяне по въведените с частната жалба доводи на страната, вкл. непроизнасяне по наведените в „частната жалба”, разгледана като молба по чл.248 ГПК, доводи, с оглед което счита, че постановеното определение е останало без мотиви. В евентуалност поддържа неправилност на определението, поради противоречие с материалния закон, тъй като, противно на твърдяното още с „частната жалба” , разгледана като молба по чл.248 ГПК и с частната жалба срещу определението по чл.248 ГПК – че вземанията на „Българска банка за развитие„ АД от разноски в производството по гр.д.№ 3878/2016 г. на СГС, предвид прекратяването му спрямо настоящия жалбоподател – съответник, са включени от синдика на „Буларко”АД / в несъстоятелност / в списъка на н е п р и е т и вземания, срещу което кредиторът не е депозирал възражение по чл.690 ТЗ – съдът не е съобразил, че липсата на възражение прави недопустимо установяването им в завареното от откритото производство по несъстоятелност производство по гр.д. № 3878/2016 г. на СГС, нещо повече – твърди се тяхното погасяване. Поддържа в евентуалност наличието на основание за намаляване на присъдените разноски от юрисконсултско възнаграждение, поради прекомерност, на основание чл. 78 ал. 5 ГПК. Претендира , в случай на уважаване на частната жалба, присъждане на разноски за настоящото производство – адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38 ал.2 вр. с ал.1 т.2 ЗАдв..
Ответната страна – „ Българска банка за развитие „ АД – оспорва частната жалба и допустимостта на основание за допускане на касационното обжалване, поради необосноваване на формално посочените допълнителни селективни критерии по чл.280 ал.1 т.3 и ал.2 пр.трето ГПК. Акцентира на обстоятелството, че неприемането на вземанията от разноски – за заповедното производство и понесените в производството по гр.д.№ 3878/2016 г. на СГС , е обосновано от синдика именно с липсата на съдебен акт , установяващ размера им и присъждащ ги.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното :
Производството по гр.д.№ 3878/2016 г. на СГС е образувано по субективно съединени искове на „ Българска банка за развитие „АД против „ Буларко„ АД и Д. И. Р., с качество съответно на длъжник по договор за банков кредит / дружеството / и поръчител по същия / втория ответник / и с претенция за солидарното им осъждане. В хода на производството е открито производство по несъстоятелност на ответника „ Буларко” АД , поради което и спрямо същия то е спряно, на основание чл.637 ал.1 ТЗ. Вземанията на ищеца „ Българска банка за развитие „ АД са приети в производството по несъстоятелност , поради което и на основание чл. 637 ал.2 ТЗ производството по гр.д.№ 3878/2016 г. на СГС , по исковете срещу „ Буларко „ АД / в несъстоятелност / , е прекратено. С определението за прекратяване № 6610/ 14.12.2018 г. съдът е присъдил разноски в полза на ищеца, дължими от „Буларко„АД, както следва : 16 939,89 лева – юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство / предявените искове са по реда на чл.422 ал.1 ГПК /, 21 879,82 лева – заплатена държавна такса по делото и 300 лева – заплатен депозит за експертиза .
„Буларко „ АД / в несъстоятелност / е подало частна жалба срещу определение № 6610/14.12.2018 г., единствено в частта му относно присъдените в негова тежест разноски, поддържайки довода за неправилност на същото, предвид неподадено от кредитора възражение срещу неприемането на вземанията на „ Българска банка за развитие „АД от разноските в производството по несъстоятелност. Позовава се и на липса на основание за възмездяване на разноските по гр.д.№ 3878/ 2018 г. на СГС, тъй като производството не е приключило със сила на пресъдено нещо и не то е разрешило правния спор. Противопоставя възражение за прекомерност на присъденото юрисконсултско възнаграждение , вкл. възражение относно приложимата за тази преценка редакция на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
С определение № 1681/25.03.2019 г. Софийски градски съд е разгледал „ частната жалба „ като молба, с правно основание чл.248 ГПК, тъй като с нея е атакувана единствено частта от определение № 6610/14.12.2018 г. , досежно присъдените в тежест на страната разноски за възмездяване. Изменил е определението , като е намалил присъденото за възмездяване юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство – до сумата от 12 469,91 лева и оставил без уважение молбата в останалата й част. Приел е, че независимо от прекратяването на производството срещу „Буларко„ АД / в несъстоятелност /, с определението на съда по несъстоятелността по чл.692 ТЗ, потвърждаващо приемането на вземанията на „Българска банка за развитие„ АД в производството по несъстоятелност на търговеца, тези вземания се считат установени по основание и размер спрямо длъжника, предявилият ги кредитор и останалите кредитори на несъстоятелността. Очевидно съдът е счел за аналогично приложима хипотезата на чл.78 ал.1 ГПК – дължимост на разноски, като при уважаване на иска / не е налице основание за обезсилване на заповедта за изпълнение /, вкл. определянето на дължимите за заповедното производство разноски, предвид основателност на претенциите и съобразно задължителните указания в т.12 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС. Частично е уважено възражението за прекомерност.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение, задоволявайки се с коментар относно правилността на същото, като съобразено с доказателствата по делото и материалния закон и при недопуснато нарушение на съдопроизводствените правила. Безмотивно е отречена нищожност или недопустимост на първоинстанционното определение.
В изложението по чл.280 ГПК жалбоподателят формулира следните въпроси : 1/ Може ли първоинстанционният съд да се произнесе по обжалван с жалба, в частта за разноските, свой акт , като по молба по чл.248 ГПК ? – въпросът е относим към довода за недопустимост на произнасянето на първоинстанционния съд, поради което и обосноваване на допълнителен селективен критерий не е необходимо ; 2/ Когато първоинстанционният съд се е произнесъл по обжалван с въззивна жалба в частта за разноските свой акт , като по молба по чл. 248 ГПК ,въззивният съд следва ли да разгледа не само жалбата срещу определението по чл.248 ГПК и самото него, но и първоначалната въззивна жалба и акта срещу който е подадена, особено когато това е изрично поискано в жалбата срещу определението по чл.248 ГПК и е заявено, че се поддържа и първоначалната жалба ? – въпросът формално обосноваван в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК – поради липса на съдебна практика ; 3 / Когато въззивният съд не е обсъдил нито един от доводите на жалбоподателя по съществото на спора, налице ли е липса на мотиви и грубо нарушение на правилата на формалната логика , което води до явна необоснованост ? – поддържаният допълнителен селективен критерий е по чл.280 ал.1 т.3 ГПК,поради липса на съдебна практика; 4/ Длъжен ли е съдът при прекратяване на производството по чл.637 ал.2 ТЗ да се запознае с обявените актове по несъстоятелността в търговския регистър , които са от значение за произнасянето по въпроса за разноските – списъка на неприетите вземания и определението на съда по несъстоятелността по чл.692 ТЗ , за да провери дали вземанията за разноски не са погасени , поради бездействие на ищеца в производството по несъстоятелност ? – аналогично е посочена хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, без изрично обосноваване. Поддържа се и очевидна неправилност на въззивното определение – чл.280 ал.2 пр. трето ГПК, обосновавана с очевидната липса на мотиви и прилагане на закона / неуточнено кой и съответно материален или процесуален такъв / с противоположен на вложения от законодателя смисъл.
Обжалваното определение по чл.248 ГПК не е недопустимо , по изложените от жалбоподателя съображения .Поради липсата на правна уредба, аналогична на чл.70 ГПК /отм./, няма процесуален ред за самостоятелно обжалване на съдебния акт единствено в частта за разноските, като реда за защита на недоволната страна е по чл.248 ГПК, независимо дали би титулувала искането си като жалба или молба по чл.248 ГПК. В този смисъл е еднозначната и непротиворечива практика на касационна инстанция, цитирана и от ответната страна / определения по т.д.№ 189/2009 г. и по т.д.№ 632/2008 г. на ІІ т .о. на ВКС, а също определение по ч.т.д.№ 1298/2014 г. на І т.о. на ВКС и др./. Изводът за допустимост на въззивното определение изключва релевантността на първия формулиран въпрос.
Вторият въпрос, изключвайки по преждеизложените съображения като ирелевантна частта , относно произнасянето на първоинстанционния съд по реда на чл.248 ГПК, вместо администрирането на частната жалба срещу определението му в частта за разноските, за разглеждане от въззивния съд / какъвто е смисълът на неточно формулирания въпрос /, не удовлетворява изискването за правен. Въззивният съд не е изложил съображения , че наведените в „частната жалба„, разгледана като молба по чл.248 ГПК, доводи са неотносими към производството пред него. Впрочем, доколкото доводите на страната в „частната жалба „ / молба по чл.248 ГПК / са възпроизведени изцяло и в частната жалба срещу определението на съда по чл.248 ГПК, отговор на такъв въпрос не би бил от естество да обуслови сам по себе си различен правен резултат. Дори да би се приел, че удовлетворява изискването за правен, въпросът не е обоснован с допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. С ТР № 6/15.01.2019 г. по т.д.№ 6 / 2017 г. на ОСГТК на ВКС е даден отговор относно обхвата на проверката на въззивния съд в производство по частна жалба, а именно : че ограниченията , предвидени в чл.269 пр. второ ГПК не се прилагат в производството по частна жалба.
Третият от въпросите е правно неиздържан и нелогичен, тъй като визира съществено процесуално нарушение на съда – каквото е непроизнасянето по всички доводи на жалбоподателя и липсата на мотиви – като необоснованост. На практика въпросът е дали един вид порок – съществено нарушение на съдопроизводствените правила, водещ до неправилност на въззивното определение, предпоставя друг порок – необоснованост. Необосноваността включва грешките във фактическите констатации на съда, в резултат на неправилна субсумация на фактите към норми от неюридически характер – на логиката, практиката, науката / определения за „необоснованост „, като порок на съдебния акт – в т.4 пар.5 ППВС № 7/1965 г., също и в т.12 на ТР № 1/17.07.2001 г. по тълк.дело № 1 / 2000 г. на ОСГК на ВКС, макар обявена за изгубила сила, досежно конкретно разрешения в нея процесуален въпрос /. Теоретичната несъстоятелност на въпроса изключва възможността му да бъде правен въпрос – предполагащ възможна преценка и отговор по приложение на процесуалния закон.
Четвъртият от въпросите не удовлетворява изискването за правен, тъй като мотиви в отговор на същия въззивното определение не съдържа. Последното действително е резултат от допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение – непроизнасяне по никой от доводите на жалбоподателя, а единствено излагане на констатация, кореспондираща на правомощие на контролно-отменителна инстанция, каквато въззивния съд не е. Поради това и обосноваващ допускане на касационното обжалване би бил процесуалноправен въпрос, относно задълженията на въззивната инстанция при произнасяне по частната жалба, вкл. съобразно задължителните указания в упоменатото по – горе ТР № 6/15.01.2019 г. по т.д.№ 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС.
Касационното обжалване не следва да се допусне и поради очевидна неправилност, тъй като очевидната липса на мотиви сама по себе си не обосновава неправилност на резултата, а не е и самостоятелно основание за нищожност или недопустимост на въззивното определение, нито предпоставя основание за връщане на спора, за ново произнасяне от въззивния съд, като възможност за постигане на различен правен резултат.
За яснота на жалбоподателя следва да се отбележи, че с включването на вземанията от разноски на кредитора „ Българска банка за развитие „ АД в списъка на н е п р и е т и вземания на несъстоятелността на „Буларко„АД , респ. с неподаването от кредитора на възражение по чл.690 ал.1 ТЗ, нито се погасяват тези вземания / погасяване настъпва едва с влизане в сила на решение по чл.735 ал.3 ТЗ, за заличаване на търговеца – така решение по т.д.№ 3773/2014 г. на І т.о. на ВКС /, нито за кредитора отпада възможността да се защитава чрез възобновяване на спряното, на основание чл.637 ал.1 ТЗ производство, за да установи вземанията си / така решение по т.д.№ 3170/2013 г. на ІІ т.о. на ВКС /.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2490/23.07.2019 г. по ч.гр.д.№ 3443 / 2019 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА „ Буларко „ АД – в несъстоятелност, на основание чл. 78 ал.8 ГПК, да заплати на „Българска банка за развитие „ АД юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: